Настъпи мълчание.

— Беше страхотно, няма що — изсумтя накрая баща ми.

Знаех, че се е ядосал на всичко — на ругатните, на насилието, на политиканстването. Дори сякаш го чувах как мърмори за досадните реклами. Но ми се искаше да ми каже, че не се е случило нищо страшно. Че ми е простил.

— Така е при предаванията на живо, татко — насилих се аз да се засмея. — Никога не знаеш какво ще се получи.

Старецът само изсумтя.

— Това не е по моята част — рече ми.

Някъде през деветдесетте години бе започнал да говори на жаргона на шейсетте.

Речта му беше изпъстрена с „без тия“ и „не е по моята част“. Не се и съмнявах, че след трийсетина години ще ходи с бастунчето да си взима пенсията и ще твърди, че еди-какво си е „върхът“ и че този и този е много „печен“. И никой нямаше да разбира какви ги дрънка.

— При всички положения няма място за безпокойство — рекох аз. — Положението е овладяно.

— Безпокойство ли? Изобщо не се безпокоя — отвърна той.

Настана тягостно мълчание. Не знаех какво да му кажа. Не знаех как да запълня пропастта, зейнала между различните ни светове. Не знаех откъде да започна.

— Ще повикам майка ти.

Докато я викаше, в стаята влезе Пат. Беше по пижамка, гъстата му мръсноруса коса се беше слепнала, светлосините му очи още бяха подпухнали от съня. Протегнах ръце — да го прегърна, чак ме заболя при мисълта колко го обичам. Той ме подмина и се насочи право към видеото.

— Пат! Ела, миличкото ми!

Той дойде — къде ще ходи, стиснал в ръка касетата със „Завръщането на джедаите“. Притеглих го и го сложих върху коленете си. Лъхна ме възсладката тежка миризма на дете, току-що станало от сън. Пат се прозина широко точно докато го целувах по бузката. Кожата му беше неописуемо нежна. И свежичка. Най-нежното нещо на света.

Пат и досега ми се струваше най-голямото сладурче на света, малко русо ангелче, слязло от своя облак, за да отскочи до небесната видеотека.

Дали наистина беше толкова сладък? Или просто се обаждаше родителският ми ген? Дали всички родители по света възприемаха така детето си? Още не знам.

— Добре ли прекара у баба и дядо? — попитах аз.

Пат се позамисли.

— Нямат хубави филми — оповести накрая.

— А какви филми имат?

— Тъпи. Само с… картинки.

— Рисувани филмчета ли?

— Да бе. Само с картинки. За бебета.

Възмутих се.

— Те, Пат, не са за бебета. Не харесваш ли Дъмбо? Слончето с големите уши? Клетото слонче, на което всички се присмиват?

— Дъмбо е тъп.

— Дъмбо е страхотен! Какво не му харесваш на Дъмбо? Божичко, та аз съм израсъл с Дъмбо.

Тъкмо се канех да му дръпна една лекция за гения на Уолт Дисни, за славата на анимационното кино и вълшебството на детството, когато се обади майка ми.

— Хари! Изпопритеснихме се. Ами сега? Ще си изгубиш ли работата?

— Няма, мамо. Ето ти добра телевизия — онова, което се случи снощи.

— Наистина ли, момчето ми? Нали веднъж ми каза, че добрата телевизия — това е гостът да напада водещия. Не знаех, че и водещият може да напада госта.

— Всичко ще бъде наред — отвърнах, макар че майка ми беше права. За най-добри се смятат шоупрограмите, когато водещият бъде притиснат до стената, а не обратното. — Скоро ще подпиша нов договор. Не се притеснявай, мамо. Засега не се налага да пращаме Пат в сиропиталище.

— А какво й е на Джина? Стори ми се някак… някак потисната.

— Добре е, нищо й няма — казах аз. — Защо да е потисната?

Тъкмо затворих, и Пат се стрелна към видеото и сложи „Завръщането на джедаите“. Филмът започна оттам, докъдето синът ми го беше гледал предния път: принцеса Лея, облечена като робиня и просната в нозете на Джаба. От мръсните му устни се стичаха лиги, докато той се взираше в напъпилата си наложница. Четиригодишният ми син изгледа безучастно сценката. Надали щеше да му се отрази добре, нали?

— Хайде да поиграем на нещо! — предложих аз.

Лицето му светна.

— Хайде!

— На какво искаш да играем?

— На „Междузвездни войни“.

Ухилен до уши, той издърпа изпод леглото любимия си кашон с играчки и го изсипа върху килима. По него изпопадаха всички неща, благодарение на които Джордж Лукас се е прочул. Седнах до Пат, който се зае да мести внимателно около „Хилядолетния сокол“ Хан, Люк, Чуй и двамата дроиди.

— Принцеса Лея е пленена и отведена на Мъртвата звезда — оповести той.

— Пленена, значи — повторих аз.

— Точно така, пленена и отведена — потвърди синът ми. — Трябва да я освободим, тате.

— Готово!

Заиграх се с момчето, нещо, което — знаех — не правех достатъчно често. После, след пет-десет минути, реших, че е по-добре да отида на работа. Чакаше ме тежък ден.

Пат беше разочарован, че прекъсвам играта точно по средата, но се поободри, когато отново му включих видеото с принцеса Лея като красива млада робиня. Тази част наистина му харесваше много.



Всички вестници пишеха за нас.

Според журналистите малкото произшествие с Клиф било симптом на медия в смъртоносен упадък, която само търсела евтините сензации в свят на визуална пресита и скука. Жълтите издания вдигаха пушилка до Бога заради кръвта и нецензурния език.

Всички искаха главата на Марти Ман. Аз пък исках да му звънна от колата, после обаче се сетих, че съм си дал мобилния телефон на Джина.

Фирмата на Марти — „Плямпало“, беше наела цял етаж в сграда на Нотинг Хил Гейт, където всички работеха в общо помещение. Младоци току-що навършили двайсет, които съвсем преднамерено се обличаха небрежно, се трудеха върху „Шоуто на Марти Ман“ или месеци наред разработваха нови проекти. В момента обмисляха телевизионна игра за всезнайковци, алтернативна програма за пътешествия и серия с водолази, благодарение на която Марти можеше да прекара половин година на Малдивските острови, а също куп други идеи, които по всяка вероятност така и нямаше да видят бял свят.

Наричахме го творческа дейност. Останалият свят му викаше пилеене на време.

Само ние с Марти имахме кабинети в „Плямпало“. Те по-скоро наподобяваха тесни килийки, задръстени с ленти, сценарии и някоя и друга видеокасета. Шобан ме чакаше в моята.

Влизаше тук за пръв път. Щом се видяхме, и двамата се поизчервихме. Защо е толкова лесно да разговаряш с някого, преди да си преспал с него, а после изведнъж става трудно?

— Трябваше да ме събудиш, преди да тръгнеш — укори ме тя.

— Мислех да го направя — заоправдавах се аз, — но ти изглеждаше толкова…

— Умиротворена ли?

— Изглеждаше гроги.

Шобан се засмя.

— Е, имахме тежка вечер. Единственото хубаво в нея беше ти.

— Виж какво, Шобан…

— Не се притеснявай, Хари. Знам, знам. Няма да те видя повече, нали? В смисъл като нощес. Не е нужно да се преструваш. Не е нужно да ми говориш лъжи. Знам, че си женен.

— Ти, Шобан, си страхотно момиче. Наистина.

И бях откровен.

— Но ти обичаш жена си. Знам, знам. Не се притеснявай. Предпочитам да го чуя сега, отколкото след половин година. Преди да съм хлътнала по теб. Поне не си като някои други. Не ми каза, че жена ти не те разбирала. Не ми каза, че може би ще се разведеш. Не си губи времето месеци наред да се измъкваш на пръсти от къщи колкото да ми звъннеш един телефон. Не си гаден двуличник.

Не съм двуличник ли? Миналата нощ прекарах с теб, а довечера ще бъда с жена си. И това ако не е двуличник, здраве му кажи!

— Не те бива за тези неща, Хари. И точно това ти харесвам. Повярвай, малко са като теб. Питай мен. Последният — майко мила! Не е за разправяне. Наистина му се хванах, че щял да напусне жена си и сме щели да се оженим. Ей такава глупачка съм.

— Не си глупачка — възразих и я прегърнах.

Притиснахме се един до друг, плиснаха ни чувства.

Сега, когато се разделяхме, се справяхме блестящо.

После тя взе да разправя колко трудно било да си намери свестен мъж, а аз си помислих — е, слава Богу. Поне няма да правим римейк на „Фатално привличане“.

Знаех, че съм минал метър. Шобан щеше да ме остави на мира, без да ми залива автомобила със сярна киселина и да вари в тенджера питомния ни заек. Не че имахме заек. После обаче, след като ми поолекна, с изненада установих, че ми е криво. Виж я ти нея, да се разделя с мен ей така, все едно нищо не е било!

— При мен все се повтаря едно и също — засмя се Шобан, макар че очите й бяха насълзени и блестяха. — Вечно си харесвам мъже, които някой вече е харесал. Жена ти е късметлийка. Май вече ти го казах в съобщението.

— Какво съобщение?

— Съобщението, което ти оставих на мобилния телефон.

— На мобилния ми телефон ли?

— Да — потвърди Шобан и си избърса очите. — Не си ли го получил?

Глава 7

Когато се прибрах, заварих в спалнята Джина — събираше си багажа. Пребледняла, със сухи очи, пъхаше припряно само най-необходимото в куфар и сак. Сякаш не я свърта да стои повече тук.

— Джина!

Тя се обърна и ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път. Беше едва ли не замаяна от презрение, тъга и гняв. Най-вече от гняв. Няма да ви обяснявам колко се уплаших. Никога дотогава не ме беше гледала така.

Тя се обърна още веднъж и взе нещо от масичката отстрани на леглото. Пепелник. Не, не беше пепелник. Никога не сме държали пепелници. Метна по мен мобилния ми телефон.

Никога не се е славела с точния си мерник — два-три пъти бяхме имали кавги, когато бяхме мятали едно или друго, — сега обаче просто нямаше как да не ме уцели и телефонът ме фрасна доста силно по гърдите. Вдигнах го от пода, заболя ме една костица точно над сърцето.

— Никога няма да ти го простя — каза Джина. Никога. — Кимна към телефона. — Защо не си прослушаш съобщенията?

Натиснах иконката с нарисуван върху нея малък плик. Чу се пукащият глас на Шобан — сух и сънен, и много неуместен в нашата спалня.

— „На лошо е, ако някой си тръгне, преди да си се събудил… но много те моля, недей да оставаш с лоши спомени от нощес… Лично аз ще помня тази нощ само с добро… жена ти е късметлийка… Изгарям от нетърпение да работя с теб. Чао, Хари.“

— Спал ли си с това момиче, Хари? — попита Джина и поклати глава. — Какво ми има на мен? Защо ли изобщо питам? Защото ми се иска да кажеш, че не е вярно. Но си е вярно, разбира се.

Опитах се да я прегърна. Но не за да я притисна до себе си. А само да я подържа. Да се опитам да я успокоя. Да я спра и тя да не си тръгне. Да не ме изоставя.

Джина обаче се отскубна и само дето не ми изръмжа.

— Някоя малка пикла от службата, нали? — подвикна тя и продължи да мята дрехи в куфара. Дори не гледаше какво слага. Нямаше вид на късметлийка. — Някоя малка пикла, която си въобразява, че ще й помогнеш.

— Момичето наистина е свястно. Ако го видиш, ще ти стане симпатично.

Бях изтърсил голяма глупост. Разбрах го още докато думите излизаха от устата ми, но вече беше късно. Джина се приближи и ме зашлеви по лицето. Видях как трепва и очите й се пълнят със сълзи. Наистина не умееше да удря. Не беше такава.

— Въобразяваш си, че е много романтично и страстно, и не знам си още какво — подвикна тя. — Но грешиш. Смешно и тъжно е. Много тъжно. Обичаш ли я?

— Моля?

— Влюбен ли си в това момиче?

— Няма такова нещо.

— Ако то иска живота ми, да го взима. Целият. Заедно с теб. Най-вече с теб, Хари. Защото всичко е лъжа.