— Не ги обичам тия костюмчета. Напомнят ми за училище.

— А, не се и съмнявам. Уговорката за събота и неделя остава ли?

Той кимна.

— Какво искаш да правим?

Пат се позамисли.

— Нещо хубаво.

— И на мен ми се прави нещо хубаво. Но сега имаме работа, нали така?

— Да, шафери сме.

— Ти може и да си шафер. Аз обаче съм кум. Хайде да отидем на венчавката.

Той сви раменца и се усмихна. Хубавото ми момченце.

Влязохме в черквата — вътре миришеше на цветя и ако не броим лъчите светлина с цвят на пчелен мед, проникващи през старинните прозорци, беше хладно и здрачно. Всички жени бяха с шапки. Пат изприпка пред мен и токовете на обувките му изтракаха по застлания с плочи под.

Докато го гледах как тича към Марти, който ни чакаше при олтара, ми стана едно такова хубаво, но и тъжно.

И аз не знам. Стори ми се, че Пат вече е голям мъж.



Викарият беше снажен, млад и припрян, явно бе от възпитаните млади господа родом от централните графства, които англиканската църква задължително пращаше по големите градове. Адамовата му ябълка току подскачаше, докато той говореше за Деня на Страшния съд, когато тайните на всички сърца щели да бъдат разкрити.

Гледаше Марти, направо бе впил поглед в него и му задаваше въпроси така, сякаш очакваше искрени отговори: дали ще я обича, дали ще я утешава, почита и защитава и в болест, и в радост, дали ще бъде с нея, докато смъртта ги раздели.

А аз се сетих за дългата върволица случайни съвкупления на Марти, които неизменно завършваха върху страниците на неделните клюкарски издания, а жените, които той на бърза ръка сваляше и точно толкова бързо разкарваше, си даваха сметка, че и да преспят с него, надали ще се доберат и до най-ниското стъпало в развлекателната индустрия.

Погледнах и Шобан, която стоеше до баща си с безизразно бледо лице под километрите бяла дантела и — макар че сега не му беше нито времето, нито мястото — волю-неволю се сетих за слабостта й към женени мъже и към някакви калтаци, които се приковават с вериги към дърветата. Днес обаче всичко това нямаше почти никакво значение. Нямаха значение нито обидените бивши любовници, които злословеха за Марти, нито всички съпруги, които в крайна сметка бяха надделели над Шобан и я бяха запратили на второто място. Сега вече всичко това беше минало.

Днес и двамата сякаш бяха получили избавление и ново начало благодарение на обещанията за любов и преданост и на това, че са се врекли във вярност, макар да бях почти сигурен, че Марти си няма представа що е вярност и как се вричаш в нея. Плисна ме огромна обич и към двамата.

У мен сякаш не бе останала и следа от цинизъм. Защото и аз исках тъкмо това. Исках единствено това и нищо повече. Да обичам и да бъда верен.

Извърнах се и погледнах крадешком насъбралите се. Сид се бе вторачила изпод периферията на шапката в свещеника. Видях само темето на Пеги. Срещнах очите на Пат, той ми се усмихна и аз за кой ли път си помислих какво прекрасно дете е. Намигнах му и отново се извърнах към викария, който говореше за съвършената любов и мир.

Докато свещеникът задаваше въпросите, аз също се видях принуден да се запитам някои неща. Например — можех ли да повлияя благотворно върху живота на Пеги?

И наистина ли бях убеден, че ще успея да отгледам това малко момиченце, при положение че никога няма да усещаме тясната кръвна връзка? Бях ли достатъчно мъж, за да възпитам детето на друг мъж? Ами Сид? Щяхме ли да останем заедно и след пет, шест, седем години, когато хората обикновено си омръзнат и се разделят? Можехме ли да се обичаме и да си бъдем верни, докато смъртта ни раздели? Нямаше ли някой от нас — почти сигурно аз — накрая да тръгне да чука, без да пробира, и да оплеска всичко? Вярвах ли наистина, че любовта ни е достатъчно силна, за да оцелее в шантавия съвременен свят? Вярвах ли? Вярвах ли наистина?

— Да — казах на глас и Марти за пръв път ме погледна така, сякаш съм превъртял.



Почуках със сребърната лъжичка отстрани по чашата за шампанско и се изправих, та както приляга на кум, да дръпна една реч.

Всички роднини, приятели и колеги ме погледнаха, доволни от сватбената гощавка и готови да ме изслушат, а аз се взрях в записките си — главно смешки, които Еймън ми беше драснал върху картончета. Сега те ми се сториха напълно безполезни.

Поех си въздух и подхванах:

— Един от великите мислители е казал: „Носиш се през живота, животът ти се струва опитомен, когато най-неочаквано се появява една непозната и нейното име е любов.“ — Млъкнах, та всички да осмислят думите ми. — Платон? Витгенщайн? Декарт? Не, Нанси Синатра. И тя, милата Нанси, е права. Животът изглежда толкова опитомен, толкова празен без тази непозната — любовта. Всъщност сега, като се замисля, нещата стоят още по-зле.

Всички недоумяваха какви ги дрънкам. Аз също недоумявах. Разтърках слепоочията си, които бумтяха. Устата ми беше пресъхнала. Пийнах вода, но устата ми пак си остана суха.

— Много по-зле — изпелтечих и се опитах да се сетя какво точно съм искал да кажа.

Нещо от рода на това колко е важно Марти и Шобан да помнят винаги как са се чувствали на този ден.

Погледнах през препълнената зала към Сид с надеждата да ме насърчи, ала тя бе забила поглед в остатъците от десерта. Пеги и Пат се гонеха около масите. Някой се изкашля. Някакво пеленаче се разкапризничи. Насъбралите се вече нервничеха. Някой отиде да търси тоалетната. Погледнах си бързо бележките.

— Чакайте малко, тук съм си записал някои хубави неща — оповестих аз. — Например как двама младоженци отишли при лекаря, да им покаже как се прави любов.

Двама-трима подпийнали вуйчовци се изкискаха. Засмя се и една от лелите, също добре почерпена.

— Лекарят се любил, каквото се любил с жената и попитал младоженеца дали има въпроси. А младоженецът рекъл: така и така, докторе, колко често да водя булката?

Всички прихнаха. Еймън се засмя гордо. Аз обаче усетих как картончетата се плъзгат от разтрепераните ми пръсти. Вече нямах нужда от записките. Не бях в състояние да ги използвам.

— Всъщност искам да споделя с вас надеждата си, че Шобан и Марти знаят: живот без любов не е живот. Казала го е Нанси Синатра. И ако намерите човек, когото да обичате, не го оставяйте да си тръгне. Това вече го казвам аз. — Вдигнах наздравица в чест на Марти и Шобан. Сид ме погледна и пак се скри зад периферията на шапката. — Госпожи и господа, момчета и момичета, напълнете, ако обичате, чашите, нека да пием за прекрасното младо семейство.

Тъкмо слязох от подиума, и Еймън ме сграбчи за ръката.

— Беше страхотно — рече ми той. Но следващия път пусни няколко шеги за младоженеца и овцата.



Чак когато музиката засвири, си дадох сметка, че никога не съм виждал Сид да танцува.

Нямах представа дали е отлична танцьорка — като жената, на която е кръстена, — или я няма никаква в танците.

Не знаех дали се движи и плъзга неописуемо грациозно, или стои на едно място, пристъпва сковано от крак на крак и се чуди къде да си дене ръцете. Не знаех като кого танцува, като Сид Шарис или като Сид Джеймс. Знаех обаче, че това изобщо не ме вълнува.

Щеше да ми докривее, ако видех и че танцува блестящо, и че танцува зле. Единственото, което исках, беше да потанцувам с нея.

Дисководещият беше пуснал „Събуди ме, преди да си тръгнеш“ и дансингът се изпълни с недодяланата еуфория на старата плоча.

Марти и Шобан заподскачаха опасно: лицето на младоженеца стана мораво като пред инфаркт, когато той се опита да вдигне невестата. Еймън стоеше като закован на едно място и само размяташе ръце. Мем се гънеше около него, кълчеше се доста мръснишки, очевидно не знаеше друг танц.

Джина се смееше на Пат и му ръкопляскаше на танца, състоящ се от причудливи подскоци, при които той се завърташе на сто и осемдесет градуса. Ричард танцуваше блус с една от шаферките. Майка ми пък се носеше заедно с викария във вихрен валс.

Сали, вече в напреднала бременност, се поклащаше напред-назад по доста странен начин, защото това бе музика, на която старци се чувстваха отново млади.

Глен пък беше затворил очи и размахваше ръце, сякаш купонясва в калта на Уудсток. Най-неочаквано ми се стори, че това е съвършеният купон: Глен танцуваше по съвсем съшия начин, както Еймън.

По едно време се усетих, че не виждам Сид и Пеги.

Когато Марти свали Шобан — да си починат, аз я докоснах по ръката и се опитах да надвикам Джордж Майкъл:

— Къде е Сид, Шобан?

— Наложи се да си тръгнат по-рано, за да хванат самолета. Заминават за Щатите.

— Колко ще останат там?

— Прибират се за постоянно. Тя не ти ли е казала?



Зарязах „Ем Джи Еф“-а отстрани на магистралата, някъде на запад от зеления Остърли Парк. След няколко дни щях да се опитам да открия върху картата на голям Лондон мястото, но то бе твърде далеч от града и не беше отбелязано. Имах чувството, че съм на края на света. Или в неговото начало.

Едно обаче беше ясно: няма да успея да стигна навреме с колата. По пътя за летище „Хийтроу“ имаше страхотно задръстване, автомобилите почти не се движеха. А през няколко секунди в небето над мен се извисяваше поредният самолет, огромен като презокеански лайнер. „Ем Джи Еф“-ът не можеше да ми помогне.

Слязох от колата и изведнъж се сетих, че не знам с коя авиолиния ще пътуват. Самолетите на „Върджин Атлантик“ излитаха от трети терминал, а тези на „Бритиш Еъруейс“ — от четвърти. При всички положения щях да закъснея и за двата полета.

Хукнах с развети пешове на официалното сако покрай магистралата, а самолетите пищяха ли, пищяха в синьото небе над главата ми.

Накрая вече нямаше никакво значение на кой самолет са се качили. Всички дневни самолети за Щатите вече бяха отлетели, когато най-сетне нахълтах в залата за заминаващи.

Тълпата вече изтъняваше. Пътуващите бяха във въздуха. Изпращачите се разотиваха. Застанах при изхода за международните полети и плувнал в пот, оброних глава и въздъхнах тежко. Бях закъснял.

Точно тогава видях на пода малката лилава кукла. Кен Купонджията. Вдигнах го. Сърмените му панталонки бяха мръсни. Той си беше изгубил и втората обувка.

После пред мен изникнаха Сид и Пеги, стиснали в ръце бордните карти и оставили в краката си куфарите. И двете бяха още в официалните рокли.

— Страхотна реч му дръпна — каза Сид.

— Дали не трябваше да е малко по-традиционна? Дали не трябваше да включа и нещо за младоженеца и овцата?

— Не, говори много хубаво.

— Изпуснали сте самолета.

— Нарочно.

Поклатих невярващо глава.

— Съвсем в твой стил — отбелязах.

— Какво му е на стила ми? — засмя се Сид.

Пеги си взе Кей Купонджията и погледна майка си, сякаш питаше какво ще става оттук нататък.



Вече се свечеряваше, когато таксито бавно пое обратно към града. Сид загледа умислена първите високи сгради покрай магистралата, Пеги заспа в ръцете ми.

Това дете понякога ми се струваше съвсем пораснало и самоуверено, владееше се безупречно. Но сега бе отпуснало главица върху гърдите ми и ми се видя едва ли не безтегловно. Сякаш беше новородено, сякаш всичко му предстоеше и едва тепърва животът му щеше да търси своята форма.

Пеги се размърда насън, дочула камбанките на сладоледаджията, който обикаляше с количката си някъде из безкрайните улици на Западен Лондон. Повече и от птича песен, и от цъфнала пъпка това предвещаваше, че най-сетне идва краят на студените, мрачни дни. Скоро щеше да се запролети, щом добрият чичко със сладоледа бе тръгнал да обикаля.

Не виждах от задната седалка на таксито къде точно е той по тези улици в предградията, плъзнали във всички посоки. Ала песента на камбанките кънтеше в главата ми като спомен от детството, като мечта за сватбен ден.