Тони Парсънс - Мъжът, момчето

— Светът се променя — каза Найджъл Бати. — Сега вече не сме седемдесетте. Вече не е като в „Крамър срещу Крамър“. В бракоразводните дела за местоживеене на детето законът и досега защитава майката — така ще бъде винаги. Но все повече хора си дават сметка, че не всякога лошият е бащата.

— Не искам синът ми да расте с чужд човек — рекох по-скоро на себе си, отколкото на адвоката. — Неприятно ми е да живее под един покрив с мъж, който изобщо не се интересува от него. С мъж, който се интересува единствено от майка му.

— Няма да се докараме чак дотам. Каквото и да твърди жена ти, тя ви е зарязала и двамата. И докато си се грижел за сина си, си се справял много добре. Каквото и да разправя тя пред адвоката си.

— Направо не мога да повярвам, че ме изкарва чак такъв непрокопсаник. Ако не злословеше по мой адрес, щях да я уважавам. Но така… Направо ми причернява пред очите. Нали ме разбираш, Найджъл?

— Разбирам те, разбирам те, и още как.

Моят адвокат вече не беше господин Бати, сега бе Найджъл и си говорехме на „ти“. Беше ми разказал патилата си.

Преди седем години се оженил за французойка, с която се запознал в юридическа кантора в Лондон. Оженили се, подир година им се родили близначки. След две години обаче бракът им се разпаднал и жената — бившата, де — решила да се върне във Франция. С одобрението на Апелативния съд получила разрешение да изведе дъщерите от страната. Оттогава Найджъл Бати не ги бил виждал.

— Така децата ми в крайна сметка загубиха единия си родител и рано или късно ще намразят другия — рече адвокатът. — Заради някакъв тъп съдия, решил, че майката е единственият родител с някакво значение за децата. И аз не съм единичен случай: доста бащи губят всякаква връзка с децата си. Защото жените, за които са се оженили, са решили да ги накажат.

Зацъках състрадателно. Вече беше късно и чистачките сновяха из празната кантора в Уест Енд. Бати седеше зад писалището и гледаше през прозореца задръстването по Хановър Скуеър.

— Децата ми със сигурност ще се чувстват по-добре с двама родители. Но за да постигна невъзможната задача да им осигуря двама родители, трябваше да направя известни компромиси. Докато в съдебните дела за местоживеенето на детето няма място за компромиси. И в тях не се отчита кое е най-добро за детето. Би трябвало да е така, но не е. В тях е важно какво е решила майката. — Той си свали очилата и разтърка очи. — Законът се е опитал да премахне сблъсъка в такива дела, но те неминуемо приключват с победа за единия родител и с поражение за другия. Обикновено губи мъжът. Но невинаги — ето това се е променило през последните двайсет години. И в нашия случай ние можем да победим. Заслужаваме го.

— Да де, но тя обича детето.

— Моля?

— Джина обича Пат. Знам.

Найджъл взе да реди някакви книжа по писалището, сякаш го е срам заради мен.

— Това надали има някакво значение — заключи той.

Наблюдавах ги от прозореца. Джина слезе от седалката до водача и отвори задната врата — Пат ми беше обяснил, че Ричард е сложил специална ключалка, която не може да се отваря от деца, — сетне приклекна на тротоара, за да вижда очите на сина ни, притисна го до себе си, така че русата му главица опря във врата и, и го държа няколко секунди, след което го пусна да се върне при мен.

Постоя известно време при аудито — вече не си говорехме, но тя задължително изчакваше да ме види, преди да се качи в колата, — а аз загледах как Пат припка с блеснали очи по алеята към входната врата и си дадох сметка, че той заслужава да бъде обичан не по-малко от всички други деца по света.

По-късно седна на пода в детската, за да си поиграе с играчките.

— Пат!

— Да.

— Нали знаеш, че ние с мама не сме в добри отношения?

— Да, не си говорите.

— Точно така, защото сме скарани.

Без да продумва, той блъсна Люк Скайуокър отстрани в „Хилядолетния сокол“. Седнах до него на пода. Той продължи да удря Люк.

— И двамата те обичаме много. Знаеш, нали?

Детето не отговори.

— Пат!

— Сигурно.

— И двамата искаме да живееш при нас. Ти при кого предпочиташ да живееш? При мен ли?

— Да.

— Или при мама?

— Да.

— Не може да живееш и при двамата. Разбираш го, нали? Вече не може и при двамата.

Той дойде при мен и аз го гушнах.

— Трудно ти е, нали, моето момче?

— Трудно е.

— Но ние сме се скарали точно за това. Аз искам да останеш тук. А мама иска да отидеш при нея. При нея и при Ричард.

— Ами нещата ми?

— Какви неща?

— Всичките ми неща. Всичките ми неща тук. Ако отида да живея там, какво ще стане с тях?

— Не се притеснявай, моето момче. Ще ти преместим нещата. С тях ще се оправим лесно. Важното е къде ще живееш. Аз искам да останеш тук.

Той ме погледна. С очите на Джина.

— Защо?

— Защото така е най-добре за теб — отговорих аз, но още докато изричах думите, се запитах дали това изобщо е вярно.

За половин година, откакто гледах Пат сам, се бях променил. Шоуто с Еймън бе просто начин да си покривам разходите, а не да докажа на себе си и на всички останали колко съм велик. Работата вече не беше център на моята вселена. Сега център на тази вселена беше момченцето ми.

Усетех ли гордост или страх, или изумление, каквото и да било, напомнящо, че съм жив, то беше свързано не със студиото, а защото Пат се беше научил да си връзва връзките на обувките, защото са го обидили в училище, защото е казал или е направил нещо, изумило ме с любовта си, нещо, напомнило ми, че моят син е най-хубавото момченце по белия свят. Ако отидеше да живее другаде, аз щях да се чувствам така, сякаш съм загубил всичко.

— Просто искам да стане, което е най-добро за теб — повторих аз и за пръв път се запитах какво всъщност искам — онова, което е най-добро за него или за мен.

— Гледали сме я с баща ти в „Палейдиъм“, когато беше осемнайсетгодишна — каза мама. — Викаха й Момичето от Тигровия залив.

Очите й се разшириха от вълнение — как така не бях забелязал досега колко са сини! В светлините на „Албърт Хол“ грееха като накитите по витрините на „Тифани“.

Макар и да бяха прекарвали вечерите главно у дома, майка ми и баща ми ходеха веднъж на половин година на концерт или представление: Тони Бенет в „Ройъл Фестивал Хол“, нова постановка на „Оклахома!“ или на „Момчета и кукли“ в Уест Енд, ето защо и аз реших да заведа мама в „Албърт Хол“, на концерта на нейната отколешна любимка, Момичето от Тигровия залив.

— Шърли Бейси! — възкликна тя.

Още преди да съм пораснал достатъчно, за да възроптая, и мен ме бяха водили на два-три концерта на Шърли Бейси. Но докато растях, поклонниците й не представляваха чак такава пъстра, многолика тълпа, както множеството, на което се натъкнахме сега в „Албърт Хол“.

Невъзможно красиви младежи с тюбетейки и изтънени вежди си търсеха местата редом с вяли възрастни семейства от предградията — мъжете бяха облечени официално, жените пък бяха със застинали като на Маргарет Тачър прически, с каквито поколението на майка ми обича да се явява на обществени места.

— И през ум не ми е минавало, че обратните си падат толкова по Шърли — отбелязах аз. — Всъщност си е логично — момчетата обичат съчетанието между звезден прах и лична трагедия. Шърли е нашата Джуди Гарланд.

— Обратните ли? — учуди се майка ми. — Какви обратни?

Показах й с ръка младежите в маркови дрехи на „Версаче“ и „Прада“, които направо биеха на очи на фона на старците от предградията.

— Накъдето и да погледнеш, мамо, ще ги видиш.

Хлапакът до нея — същински манекен, прекалено красив, за да е хетеросексуален, — сякаш само това и чакаше: изправи се и изписка от вълнение, когато оркестърът подкара първите акорди на „Диамантите са до гроб“.

— Обичаме те, Шърли! Страхотна си!

— Ето това момче тук не е обратно — изшушука ми мама в ухото, при това не се шегуваше.

Засмях се, прегърнах я през раменете и я целунах по бузата. Развълнувана, тя се наведе напред, когато Шърли Бейси се появи в горния край на стълбите върху сцената: беше в официална рокля от ламе, която току проблясваше, и бе вдигнала театрално ръце.

— Как успяваш, мамо?

— Как успявам какво?

— Как успяваш да не рухнеш, след като загуби татко? Живяла си с него цял живот. Направо не си представям какво е да се опитваш да запълниш такава огромна празнота.

— Е, такива неща не се надживяват. Никога. Мъчно ми е за баща ти. Самотно ми е. Понякога ме е страх. И досега не мога да спя на тъмно, все държа осветлението включено.

Тя ме погледна. Под съпровода на бурните аплодисменти, под истинска лавина от букети Шърли Бейси обикаляше бавно авансцената. Наистина си беше нашата Джуди Гарланд.

— Но трябва да усвоиш изкуството на раздялата — продължи мама — Това си влиза в цената, нали така?

— В цената на какво?

— На това да обичаш някого. Ама наистина. Ако обичаш някого, не го възприемаш като продължение на самия себе си. Не го обичаш заради онова, което получаваш.

Мама отново се извърна към сцената. В здрача на „Албърт Хол“ видях, че сините й очи блестят от сълзи.

— Любовта означава и да умееш да се разделяш — каза ми тя.