Тони Парсънс - Мъжът, момчето

Обикновено стоях вътре в къщата и скрит зад щорите, наблюдавах как сребристото ауди пъпли по улицата и търси къде да спре. Днес обаче, още щом ги зърнах да се задават, щом видях вече познатата кола с познатата конфигурация, излязох навън.

На задната седалка — русата главица на Пат, синът ми разглеждаше новата дрънкулка, която явно му бяха подарили. На предната седалка — Джина, извърнала се да му каже нещо. А зад волана — невъобразимият Ричард, мъжът, който е почти разделен, самоуверен и сдържан, сякаш си беше съвсем естествено да разкарва из града с аудито Джина и Пат.

Никога досега не бях разговарял с него. Когато връщаха Пат, никога не го бях виждал да слиза от автомобила. Беше мургав, едър и както би могло да се очаква, носеше очила. Беше хубав, както е хубав Кларк Кент. Точно пред нас имаше мъничко място за паркиране и аз загледах как копелдакът му с копелдак маневрира вещо и вкарва на милиметри аудито.

Джина обикновено чукаше на вратата, казваше ми едно „здрасти“ и целуваше набързо Пат за „довиждане“ Предаването се извършваше с минимум любезности, доколкото изобщо намирахме сили за любезности. Но все пак се стараехме. Не заради самите нас, а заради детето. Днес обаче ги чаках на входната портичка. Джина като че не се изненада особено.

— Здравей, Хари.

— Здрасти.

— Виж какво имам! — възкликна Пат и размаха новата си играчка — някакъв зъл пластмасов извънземен с небивало грамадно лазерно оръжие, — после профуча покрай мен и хлътна в къщата.

— Моите съболезнования за баща ти — каза Джина, както стоеше от другата страна на портичката.

— Благодаря ти.

— Наистина ми е много мъчно. По-благ човек не съм познавала.

— Беше луд по теб.

— Аз също.

— Благодаря за играчката на Пат.

— Ричард му я купи в „Хамли“.

— Браво на Ричард, мъж на място.

Тя ме стрелна с поглед.

— Е, да вървя — рече ми.

— Аз пък си мислех, че не одобряваш Пат да играе с оръжие. Джина поклати глава и се подсмихна — един вид, изобщо не е смешно.

— Ако наистина те интересува, съм на мнение, че по света бездруго има прекалено много насилие, за да насърчаваме децата да мислят, че оръжието е някакво безобидно забавление. Но Пат настоя да му купим играчката.

— Няма да ти го дам, Джина.

— Съдът ще реши. Излишно е да…

— Промених си целия живот, само и само да гледам сина си. Работя на непълен работен ден. Научих се да се оправям вкъщи, да върша неща за които преди не съм се и замислял. Как да храня Пат, как да го обличам, как да го слагам да спи. Да отговарям на въпросите му, да бъда до него, когато е тъжен или уплашен.

— Все неща, които, общо взето, съм правила сама години наред.

— Точно за това ти говоря. Научих се да се грижа за нашето дете така, както ти се грижеше за него. А после ми идваш тук и ми разправяш, че всичко е приключило.

— През последните няколко месеца, Хари, се справи добре. Но какво искаш сега? Медал ли?

— Не са ми притрябвали медали. Не съм направил кой знае какво. Но ти, Джина, очакваш от мен твърде много. Научих се да бъда истински баща на Пат — бях принуден да го сторя. А сега искаш от мен да се държа така, сякаш това не се е случило никога. Не мога да го направя. Как бих могъл? Кажи де!

— Какво става там? — провикна се Ричард, след като слезе от аудито.

Значи имал все пак крака.

— Качвай се в колата, Ричард — каза Джина.

— Точно така, Ричард, качвай се в колата — обадих се и аз.

Той замига зад очилата и се върна в аудито.

— Трябва да решиш какво точно искаш, Джина. Трябва да решите всички.

— Какви ги говориш?

— Говоря ти, че мъжете също носят отговорност за децата си. Говоря ти, че и те трябва да участват във възпитанието им. Но така, както го искаш ти, няма да стане. Не можеш да очакваш от нас хем да участваме в отглеждането, хем после, когато ти хрумне, да изчезнем от хоризонта, сякаш това е чисто женска работа и трябва да се държим като бащите си. Спомни си за това следващия път, когато се видиш с адвоката си.

— И ти запомни нещо, Хари.

— Какво?

— Аз също обичам сина си.

Пат беше горе в стаята си и изсипваше върху пода един от кашоните с играчки.

— Добре ли прекара, моето момче? С мама и Ричард, де.

Думите ми прозвучаха прекалено бодряшки, сякаш говореше водещ на телевизионна игра, обявил, че предстои да се раздава голямата награда, аз обаче бях решил да правя, да струвам, но да не допусна Пат да се разстройва от новия ни живот. Не исках да се чувства предател всеки път, когато отива да се позабавлява с майка си и с гаджето й. Ала не ми се искаше и да прекарва прекалено добре с тях.

— Ядваше се — отвърна момчето. — Мама и Ричард се скараха.

Каква прекрасна новина!

— Защо, моето момче?

— Накапах със сладолед седалката на тъпата му кола. Той заяви, че не трябвало да ям сладолед в колата.

— Но инак Ричард ти е симпатичен, нали?

— Ядва се.

Домъчня ми за този мъж, когото изобщо не познавах. Но не много. Съвсем мъничко. И все пак ми домъчня. Бе почти невъзможно да изпълни ролята, която си беше избрал. Опиташе ли се да бъде баща на Пат, почти със сигурност щеше да се издъни. Ако ли пък решеше да бъдат приятели, също щеше да се провали. Ричард обаче все пак имаше избор.

Кой е попитал Пат дали иска да си изяде сладоледа на задната седалка в сребристото ауди?

Сид се беше хванала на работа в един от модните азиатски ресторанти, които напоследък никнеха като гъби след дъжд из целия град и в които предлагаха тайландски рибени хапки, стъклени спагети по японски и студени виетнамски руладини — те сякаш идваха от едно и също място, да си рече човек, че цял континент е превърнат в огромна кухня, снабдяваща Запада. Заведението беше светло и бяло, цялото в лъскаво дърво и бляскав хром — имах чувството, че съм се озовал в художествена галерия или в кабинета на зъболекар хирург.

Видях от улицата как Сид слага пикантни скариди по малайзийски, над които се виеше пара, пред две млади жени, благодарили й с усмивка.

Подобно на всички останали келнерки, и тя беше с колосана бяла престилка, черен панталон и бяла блуза. Беше се подстригала късо, почти по момчешки, и с едно отскачане до фризьора се беше прехвърлила от венеца, какъвто са носели героините на Ф. Скот Фицджералд, на прическите, с каквито са ходели момичетата от поколението на „Бийтълс“. Знаех, че когато една жена се подстриже, това означава нещо, но какво точно — не помнех.

Сид се отправи към дъното на ресторанта и пътем каза нещо на чернокожия младеж зад бара, който се засмя. После изчезна в кухнята. Седнах в предната част на заведението и я зачаках да се появи отново.

Минаваше три, хора почти нямаше. Освен мен и двете млади жени, поръчали си пикантни скариди, единствените други посетители бяха трима добре почерпени бизнесмени, пред които се мъдреха празни бутилки японска бира. Една младичка сервитьорка ми донесе листа с менюто точно когато Сид изхвърча през летящата врата на кухнята.

Крепеше на равнището на главата си с една ръка поднос, върху който имаше още три бутилки японска бира. Сложи ги пред пияните костюмари, без да забелязва и мен, и червендалестите им, мръснишки ухилени физиономии.

— Кога приключваш работа? — попита единият.

— Сигурно ви интересува с кого приключвам — тросна се Сид и точно когато ония прихнаха, се обърна и най-после ме видя.

Дойде бавно на моята маса.

— Какво искаш?

— Какво ще кажеш, дали да не прекараме остатъка от живота си заедно?

— Вече сме го обсъждали. А ти какво ще кажеш за едни спагети?

— Защо не! Имате ли от ония, дебелите?

— Юдон ли? Разбира се, че имаме. Предлагаме ги с бульон със скариди, риба, черни гъби и всички останали вкуснотии.

— Всъщност не съм чак толкова гладен. Но какво съвпадение, нали? Да се срещнем толкова неочаквано.

— Определено, Хари. Как разбра, че работя тук?

— Не съм разбрал. Това е четирийсет и второто заведение, в което влизам от няколко дни.

— Ти наистина си луд.

— Луд по теб.

— Луд за връзване. Как е баща ти?

— Утре е погребението.

— Божичко! Моите съболезнования. Пат как е?

Поех си дълбоко въздух.

— Много се обичаха. Знаеш го. Загубата е тежка за него. И аз не знам как е… криво-ляво се държи. Майка също. Веднъж да мине погребението, и ще се поуспокоим.

— След погребението понякога е още по-страшно. Всички се прибират, животът продължава. Но за теб вече той е друг. Мога ли да помогна с нещо?

— Да.

— С какво?

— Разреши ми да те изпратя до вас.

— Стига си ме преследвал — рече Сид, докато вървяхме по притихналите бели странични улички на Нотинг Хил. — Това трябва да престане.

— Имаш хубава прическа.

Тя се хвана за бретона.

— Лошо е за теб, за мен също — продължи Сид.

— Ох, не знам. Не ми се вижда чак толкова лошо.

— Знаеш какво имам предвид.

— Искам да живеем като семейство.

— Пък аз си мислех, че мразиш такива семейства — семейства, пълни с чужди деца и бивши съпрузи. Мислех, че не искаш чак толкова усложнен живот.

— Не искам неусложнен живот. Искам живот с теб. И с Пеги. И с Пат. И може би с едно наше си детенце.

— А, такова ли семейство искаш? С твоето дете и моето дете, които бият нашето дете. Ще ти писне. Наистина, Хари. Ще издържиш… и аз не знам колко ще издържиш.

Никога няма да ми писне да живея с теб. Виж какво, върху ръката на татко имаше татуировка — дълги ножове, каквито носят командосите, и под тях думите: „Заедно ще победим.“ Ето това искам.

— Да си направиш татуировка ли?

— Не.

— Да станеш командос?

— Казвам ти, че ако бъдем заедно, всичко ще се нареди. Не знам що за семейство ще създадем, понеже никога досега не съм имал такова семейство. Знам обаче, че заедно ще бъдем по-щастливи, отколкото ако се опитаме да живеем с друг. Помисли си, чу ли?

— На всяка цена, Хари. Днес на вечеря ще го обсъдя с мъжа си.

Бяхме спрели пред голяма стара белосана къща, която още преди четирийсет години е била превърната в жилищна кооперация с много апартаменти.