— Каквото и да е — разпери ръце тя. — За какво си мислеше преди малко, когато стоеше сам край оградата?

Люк пристъпи неловко от крак на крак и сведе очи. Скръсти ръце, печелейки време.

— За да разбереш, трябва да го видиш — рече бавно. — Проблемът е, че не е точно тук.

— А къде е? — обърка се тя.

— Ей там — посочи той към ограденото пасбище.

София се поколеба. Всеки е чувал такива истории — момиче среща момче, което й се струва мило и приятно, но щом останат насаме… Погледна го, но в главата й не звъннаха предупредителни камбанки. Необяснимо защо му се доверяваше — не само защото й се притече на помощ. Просто не приличаше на натрапник; по-скоро създаваше впечатление, че помоли ли го да я остави сама, ще си тръгне и повече няма да го види. А и я караше да се смее. През краткото време с него бе забравила Брайън.

— Добре. Заведи ме — кимна тя.

Дори да се изненада от отговора й, той не го показа. Улови с две ръце оградата и я прескочи пъргаво.

— Фукльо — подкачи го тя.

Приведе се, мина между гредите и двамата тръгнаха към пасбището. Люк спазваше благоприлична дистанция. София се оглеждаше, удивена колко различен е пейзажът от мястото, където е израснала. Хрумна й, че се е научила да цени тихата, почти аскетична красота на природата тук. Северна Каролина приютяваше хиляди малки градчета, всяко със свой облик и история. Вече разбираше защо мнозина местни дори не помислят да се преместят другаде. В далечината боровете и дъбовете образуваха непрогледна черна ивица. Музиката зад тях постепенно стихваше, заменена от песента на щурците. Въпреки мрака тя усещаше как Люк я поглежда възхитено, макар да се стреми да не се издава.

— След другата ограда има пряк път — обясни той. — По него ще стигнем по-бързо до пикапа ми.

Думите му я сепнаха.

— Пикапът ти?

— Не бой се — вдигна ръце той. — Няма да пътуваме. Няма дори да влизаме в него. Просто ще виждаш по-добре от каросерията. По-високо е и по-удобно. Имам и сгъваеми столове.

— Носиш сгъваеми столове?

— В пикапа ми има какво ли не.

Разбира се. Нищо необичайно. Марша винаги беше подготвена за пикник.

Стигнаха следващата ограда, осветена по-ярко от лампите край арената. Люк отново я прескочи леко и пъргаво. Този път обаче между гредите нямаше голямо разстояние и не можеше да се промъкне между тях. Изкатери се, седна най-отгоре и провеси крака. Хвана го за ръцете, за да скочи на земята, и хареса топлата им, загрубяла кожа.

Стигнаха до близката порта и свърнаха към пикапа. Люк се насочи към лъскава черна машина с големи гуми и фарове върху покрива — единствената, паркирана с предницата в противоположната посока. Той свали задния капак и скочи в каросерията. Протегна отново ръка и тя бързо се озова до него.

Люк затършува, размествайки вещите насам-натам, с гръб към нея. Тя скръсти ръце, питайки се какво ли щеше да си помисли Марша за всичко това. Отсега си представяше въпросите й: „За онзи хубавец ли става дума?“, „Той те заведе в пикапа си?“, „Как се съгласи?“, „Ами ако беше луд?“. Междувременно Люк продължаваше да рови. Чу се металическо изщракване и той най-сетне дойде при нея със стола — от онези, които хората разпъват по плажовете. Сложи го до нея и я покани:

— Седни. Сега ще се подготвя.

Тя не помръдна. Отново си представи лицето на Марша. После обаче реши. Защо не? Да се настани на сгъваем стол в каросерията на пикап, собственост на ездач на бикове, й се стори почти естествено продължение на и без друго сюрреалистичната нощ. Хрумна й, че като се изключи Брайън, за последен път е оставала сама с момче през лятото, преди да дойде в „Уейк“, когато Тони Русо й кавалерства на бала. Познаваха се от години, но не отидоха по-далеч от това. Той беше симпатичен и умен — наесен заминаваше за „Принстън“ — но още на третата среща ръцете му се оказаха твърде немирни и…

Люк сложи втория стол до нея, прекъсвайки мислите й. Вместо да седне обаче, той скочи от каросерията, отвори вратата на пикапа и се пресегна навътре. След миг радиото се включи. Кънтри музика.

„Разбира се — помисли си весело тя. — Какво друго?“

Той се качи при нея, седна, протегна крака и ги скръсти.

— Удобно ли ти е? — попита я.

— Горе-долу. — Тя се поразмърда, смутена от близостта му.

— Искаш ли да си сменим столовете?

— Не, не… Просто… — Тя махна с ръка. — За пръв път седя в каросерията на пикап и…

— Не правите ли така в Ню Джърси?

— В Ню Джърси гледаме филми, излизаме на вечеря, гостуваме на приятели. А ти? Ходиш ли на кино?

— Разбира се.

— Кой филм си гледал наскоро?

— Филм ли? — почеса се той по главата.

Едва след секунда тя разбра, че се шегува, и бързата промяна на изражението й го разсмя. Посочи й пасбището.

— Отблизо изглеждат по-големи, нали?

София се обърна и забеляза един бик на няколко крачки от тях. Видя как се издуват мускулите на гърдите му и проумя колко по-различно е да наблюдаваш животните оттук, отколкото от пейките край арената.

— Леле! — възкликна смаяно тя и се приведе напред. — Огромен е! — Обърна се към Люк: — И ти яздиш тези гиганти! Доброволно?

— Когато ми позволят.

— Това ли искаше да ми покажеш?

— Да — кимна той. — Доведох те заради онзи бик ей там.

Посочи й светъл бик. Помръдваха само ушите и опашката му. Единият му рог бе изкривен, а по хълбока му личаха белези. Имаше по-едри от него, но позата му излъчваше нещо диво и необуздано. София усети, че той предизвиква другите да го доближат. Чуваше как пръхтенето му нарушава нощната тишина.

Погледна към Люк и забеляза колко се е променило изражението му. Той се взираше в бика привидно спокоен, но по лицето му пробягваха необичайни отсенки.

— Това е Биг Агли Критър — обясни й, без да откъсва очи от животното. — За него си мислех, когато си ме видяла. Опитвах се да го открия.

— Язди ли го днес?

— Не. Но разбрах, че не мога да си тръгна, без да го погледна отблизо. Странно е, понеже идвайки тук, изобщо не исках да го виждам. Затова паркирах пикапа така.

Тя зачака да продължи, но той замълча.

— Но си го яздил преди?

— Не — поклати глава Люк. — Но съм се опитвал. Три пъти. Той е неукротим. Яздили са го само неколцина, и то преди години. Върти се, рита, сменя посоката, а изхвърли ли те от гърба си, те напада, загдето си дръзнал да го обезпокоиш. Сънувам кошмари с него. Плаши ме. — Извърна се към нея, но половината му лице остана в сянка. — Не съм го казвал почти на никого.

Изражението му я изненада.

— Не мога да си представя, че се страхуваш от нещо — отрони тихо тя.

— Е, хмм… човешко е — усмихна се той. — Ако искаш да знаеш, не обичам и светкавиците.

— Аз обичам светкавиците.

— Друго е, когато си сред полето и няма къде да се скриеш.

— Вярвам ти.

— Сега е мой ред. Да те попитам нещо.

— Давай.

— Колко време излиза с Брайън?

Тя се засмя.

— Това ли е? — Продължи, без да дочака отговор: — Започнахме да излизаме, когато бях във втори курс.

— Едро момче е — отбеляза Люк.

— Стипендиант е. Ръгбист.

— Сигурно е добър.

— В ръгбито — призна тя. — Но не и като приятел.

— Но си излизала с него две години?

— Ммм… да. — Тя сви колене и ги обгърна с ръце. — Влюбвал ли си се?

Той погледна нагоре, сякаш търсеше отговора сред звездите.

— Не съм сигурен.

— Щом не си сигурен, вероятно не си.

— Възможно е — съгласи се той след известен размисъл.

— Какво? Няма ли да възразиш.

— Както ти казах, не съм сигурен.

— Разстрои ли те раздялата?

Той сви устни, преценявайки думите си:

— Не съвсем, но и Ейнджи не го преживя тежко. Ученическа връзка. Когато завършихме гимназията, и двамата разбрахме, че пътищата ни се разделят. Но останахме приятели. Покани ме дори на сватбата си. Забавлявах се много. Занасяхме се с една от шаферките й.

София смутено сведе поглед.

— Бях влюбена в Брайън. Преди него имах някакви увлечения… Пишех имената на момчетата в тетрадките си и ги ограждах със сърчица. Неща от този сорт… Хората издигат на пиедестал първата любов и в началото и аз се чувствах така. Не разбирах дори защо поиска да излиза с мен. Той е красив, атлетичен, популярен и богат. Бях шокирана, че избра мен. На първите срещи беше забавен и чаровен. Когато ме целуна, вече бях увлечена по него. Много увлечена. После обаче… — Замълча, не искаше да навлиза в подробности. — Както и да е… тази година скъсах с него. Оказа се, че цяло лято е спал с някакво момиче от неговия град.

— Но той иска да те спечели пак.

— Да, но защо? Защото наистина държи на мен, или понеже не може да ме има.

— Мен ли питаш?

— Да. Не че ще му простя. Но ме интересува мнението ти като мъж.

— По малко и от двете, предполагам — отвърна предпазливо той. — Струва ми се обаче, че е осъзнал каква грешка е допуснал.

Тя прие мълчаливо дискретния комплимент, оценявайки сдържаността му.

— Радвам се, че те видях как яздиш — каза, защото наистина го мислеше. — Според мен се справи чудесно.

— Извадих късмет. Бях на тръни. Отдавна не бях яздил.

— Откога?

Той изтупа с длан джинсите си, печелейки време.

— От година и половина.

Отначало тя реши, че не е чула добре.

— От година и половина?

— Да.

— Защо?

Стори й се, че се колебае как да отговори.

— Последната ми езда преди тази вечер не мина гладко. Меко казано.

София разбра веднага.

— Биг Агли Критър, нали?

— Да — призна Люк. Отклони следващия й въпрос, насочвайки разговора отново към нея: — Живееш в пансион, а?

Тя забеляза смяната на темата, но не реагира.

— От три години.

Очите му светнаха шеговито.

— Верни ли са слуховете? За пижамените партита и за боя с възглавници?

— Не, разбира се. По-скоро са жартиерни партита и бой с възглавници.

— Ще ми хареса да живея там.

— Обзалагам се — засмя се тя.

— Но как е наистина? — попита с искрено любопитство той.

— Група момичета, които живеят заедно. През повечето време е добре. Понякога — не толкова. Този свят има собствени правила и йерархия. Стига да се съобразяваш с тях, всичко е наред. Аз обаче съм от Ню Джърси, работя от малка, знам какво е да се бориш за оцеляване. Нямаше да уча в „Уейк Форест“, ако не ми бяха отпуснали пълна стипендия. Малцина са като мен. Не твърдя, че всички са богати. Не са. Много момичета в пансиона са работили през летните ваканции. Но…

— Ти си различна — довърши той вместо нея. — Обзалагам се, че нито една от съквартирантките ти не би се съгласила да наблюдава бикове посред нощ.

„Не съм сигурна“ — помисли си София. Той бе победителят в родеото и определено изглеждаше изкусително, както се изрази Марша. За някои момичета от пансиона това бе достатъчно.

— Спомена, че в ранчото ти има коне… — каза тя.

— Да — кимна той.

— Яздиш ли ги често?

— Почти всеки ден. Когато наглеждам добитъка. Мога да използвам и джипа, но съм израснал върху седлото и съм свикнал така.

— Яздиш ли за забавление?

— От време на време. Защо? А ти?

— Не. Никога не съм яздила. В Ню Джърси няма много коне. Но като малка си мечтаех да яздя. Като всички момиченца. — Тя замълча. — Как се казва конят ти?