— Нямам му номера в себе си — обяви Жюлиет.

— Хайде на бас, че го има в указателя — настояваше Мартин.

— Правете каквото искате, на мен ми е все тая — заяви Бенедикт и леко се прозина.

— Хайде, отиваме да му позвъним — провикна се Мартин.

О, боже! Направете така, че да има огромно петно на името или страницата да е откъсната.

Слязоха до тоалетните, откриха номера и Жюлиет, ужасена, го набра, умолявайки света Схоластика да направи така, че Жан-Франсоа Пенсон да не си е вкъщи. Мартин си стискаше носа, изкривила физиономия: „Леле, как смърди тука!“. Май не бива да излиза в това състояние, каза си Жюлиет, притеснена от развоя на събитията.

Сигналът отекна пет пъти в слушалката. Жюлиет тъкмо се готвеше да затвори, когато чу един уморен, по-точно, силно отегчен глас да казва:

— Аало…

— Добър вечер. Обажда се Жюлиет Тюил. От Питивие.

— А, да.

— Звъня от „Пъб Рено“. Тук съм с приятелки и…

Искаше да се откаже, да прекъсне разговора, но Мартин я сръга.

— И си казахме, че няма да е лошо… да се видим.

— Кога? Тази вечер?

— Ами…

Мартин я сръга отново и избухна в невъздържан кикот.

— Ами да.

Беше си обещал да не излиза тази вечер, да гледа телевизия. Само дето нямаше нищо интересно по телевизията.

— А приятелките ви, как са?

— Ами… Те са две.

Той се засмя. Добре, ще отиде. Но само за едно питие. Но не в „Пъб Рено“, а в „Приве“, на улица „Понтийо“, понеже „Пъб Рено“…

Жюлиет приключи разговора.

Изведнъж се почувства силна като Скарлет в прегръдките на Рет. Той ще дойде, ще дойде. Позвъних му и ето го, идва. Да се срещне с мен, Жюлиет Тюил от Питивие. Благодаря ти, света Схоластика!



Той се държеше, сякаш си беше у дома. Барманите го познаваха и се обръщаха към него на малко име: Жан-Франсоа. Имаше запазена маса, поднесоха му „неговото“ питие. Танцува с трите поред. Под претекст, че нещо й е влязло в окото, Жюлиет замъкна Мартин в тоалетната, за да махне зелените сенки от очите й.

— Този тип не ми харесва — заяви Мартин.

— Така ли, защо?

— Не мога да ти кажа точно… Но го усещам.

— А Бенедикт?

— Намира го за много мил, добре възпитан. Мен ако питаш, прекалено е мил, прекалено е възпитан.

— Аз пък намирам, че е страхотен! — възкликна Жюлиет.

Глава 4

— Проблемът на френските предприемачи е, че нямат капка въображение, не са способни да видят по-далече от носа си, да предвидят какво ще се случи утре. Справят се с краткосрочните, в най-добрия случай със средносрочните задачи, живеят ден за ден, като самовлюбени царчета. Избягват да правят планове за след пет, десет години. Затова да не се правят на изненадани, когато губят договори на международните пазари. Слушате ли какво казвам, Жюлиет?

— Да, господине — отвърна Жюлиет, изправяйки рамене.

Беше един от обичайните следобеди, в които я налягаше лека дрямка от речите на Виртел. Той не спираше да говори, сновейки напред-назад в офиса. Сигурно му помагам да мисли. Пак добре, че не иска да стенографирам.

Общо взето, разбира за какво става дума. Понякога дори й е интересно.

Виртел прекалено силно мирише на пури — пуши между шест и осем на ден, огромни „Давидоф“ с подвит край, и се полива с одеколон, за да прикрие мириса. Носи мокасини с дебели подметки, които го правят поне три сантиметра по-висок. Рижав, леко къдрокос, с добре развит гръден кош и дебел врат, който се слива с главата му. Сигурно трудно си намира ризи по мярка, мисли си Жюлиет. Добре, че не съм му жена. Никога не съм си падала по рижавите. Не мога да си обясня защо. Не ме привличат… Лицето й се изкриви в гримаса при мисълта за рижавата пишка на Виртел.

— Толкова силно ли ви впечатлява съдбата на френските предприемачи, Жюлиет?

Тя измънка „не, не“ и се смъмри наум, ама че съм тъпа, трябва да се съсредоточа.

— Понеже въпросните работодатели изобщо не са наясно с маркетинга, аз лично реших да инвестирам в дългосрочни проекти и да открия бетона на бъдещето. Следвате ли мисълта ми?

Следваше я и още как.

— Затова ще ви възложа да направите необходимите проучвания. Четете чуждата преса. Говорите английски, нали?

Тя кимна, придавайки си вид на истинска англичанка.

— … специализираните издания. Обиколете всички строителни изложения, с една дума, дръжте ме в течение. Открийте идеите на бъдещето. Млада сте, учите за висшист, изглеждате ми оправна. Пълен напред, давайте. Разбрахме се, нали?

Жюлиет харесваше да й говорят по този начин. Имаше чувството, че тръгва на война. В някой предишен живот съм била войник… Благодарна беше на Виртел, че й възлага толкова важна задача — бъдещето на бетона във Франция. Самочувствието й веднага подскочи. Още утре започва да събира информация.

Тази мисъл я стресна. Стомахът й се сви от тревога: къде да отиде, за да се запознае по-отблизо с бетона? Дали има специализирани книжарници, библиотеки, изследователски центрове? Ужаси се при мисълта за енергията, която трябваше да вложи в поставената й задача. Никога нямаше да се справи. Беше прекалено смотана, прекалено глупава. Все така се получаваше, всеки изблик на ентусиазъм неизменно биваше последван от пристъп на шубе. Настроението й се менеше непрекъснато, въодушевлението се редуваше с разочарование. Обличаше доспехите с песен, но още на първата крачка замръзваше на място, подгонена от непреодолимо желание да се върне зад укрепените стени на лагера. В предишния ми живот на воин кой знае колко сражения съм изгубила…

Откакто постъпи на работа при Виртел, основното й занимание беше да мисли за младия Пенсон. Защо ли не й се обаждаше?

Когато в пет сутринта излязоха от заведението, той я бе целунал по бузата с думите: „Ще си звъним, нали?“. Готвеше се да се отдалечи, когато тя извика подире му: „Но вие нямате номера ми!“. Той извади от джоба си писалка от чисто злато и записа телефона на Жюлиет на чековата си книжка. Но никакъв не се обаждаше. Човек не губи чековата си книжка, нали…

— Напечатахте ли на машина писмото ми до фирмата „Адер“ от Клермон-Феран?

Непременно трябва да се обадя на моя познат там, реши Едмон Виртел. В последно време го позанемарих. Да му купя самолетен билет до Париж, да го поканя на делови обяд с изискана компаньонка от момичетата на мадам Клод и току-виж съм завъртял бизнес в Клермон!

— Ами… не. Не още, ей сега сядам.

— Добре. Чакам да ми го донесете да го подпиша.

Той се завъртя, оставяйки на мокета следи от дебелите си подметки, и се отправи към кабинета си.

Странно момиче, никога не я виждам да работи, а писмата й са безупречни. Извади пура от калъфа, помириса я и я запали. Ще попитам Режина, да не се окаже все пак, че съм попаднал на някоя загубена патка… Защото в такъв случай не си заслужава да се захващам.

— И ще ви помоля да ме свържете с госпожица Вюрст.



Едмон Виртел познаваше добре Режина Вюрст. Видя я за пръв път в Рамбуйе, на едно барбекю парти в дома на приятеля си, депутата Аршамбо. Тя пристигна под ръка с някой си Преста, собственик на верига магазини за конфекция. Оттогава често я срещаше. Невинаги с Преста, но задължително на модни места, под ръка със състоятелни мъже. Завоеванията на Режина Вюрст й носеха единствено полза. Тя беше от момичетата, които ви оценяват по-точно от всякакви финансови отчети и борсови котировки, и да се покажеш под ръка с нея, беше атестат за добро финансово здраве.

Тъкмо това вдъхваше увереност на Едмон Виртел. „Виртел-Пробетон“ наброяваше 150 души персонал, притежаваше 321 бетоновози и бетонобъркачки и печалби за 1967 година, които караха да се пръскат от завист колегите от предприятията от бранша в района на Париж.

Беше изминал дълъг път, докато стигне до тези цифри. В началото нищо не предричаше подобно блестящо бъдеще на този син на нормандски месари.

Появи се на бял свят през една януарска нощ на 1926 година в градчето Лавал, за голямо разочарование на баща си. Още един син! Семейството имаше вече един: Жак, осемгодишен, който се радваше на скромните запаси бащина обич, притежавани от Роже Виртел. „Мога да им оставя в наследство единствено месарницата, а тя е една и няма как да се подели“, мърмореше Виртел-старши, докато сестрата от родилното се опитваше да му напъха новороденото в ръцете. Ако беше момиче, можеше да стои на касата и да прикотква клиентелата, а това второ момче…

С годините обаче, след като първородният му син си втълпи, че трябва да се изучи, и през месарницата се изредиха всички даскали, за да убедят татко Виртел да позволи на момчето да продължи в гимназията, а след това и в университета, той започна да си мисли, че в края на краищата малкият грозноват ревльо може да влезе в работа. Нямаше да учи и един ден щеше да поеме месарницата. Едмон Виртел беше тринайсетгодишен, когато избухна войната. Бе слаб ученик, но за сметка на това снабдяваше с прашки цялото училище. Това му позволяваше да купи два билета за кино, без да му се налага да иска от родителите си джобни пари, и да си открадне по някоя целувка по време на прегледа.

Войните прекрояват картата на света и преобръщат хорските съдби. Нито едно от намеренията на Виртел-старши не се осъществи. В края на 1943 година големият му син, който участваше в Съпротивата, бе застрелян в затвора във Френ. На следващата година — за зла участ и по ирония на съдбата — американска бомба разруши къщата, месарницата и сложи край на земния му път. Всички съседи скърбиха за него. Черната борса, която въртеше с помощта на малкия Едмон, много им помагаше през трудните военни години.

След освобождението от семейството бяха останали само Едмон и майка му. Без пукната пара. Госпожа Виртел се премести да живее при сестра си в Пюто, а Едмон бе оставен да се справя сам с живота.

За щастие, в едно дъждовно и мрачно утро, докато се чудеше как да убие времето, нещо го накара да придружи майка си до хълма Валериен на възпоменателна церемония в чест на загиналите в Съпротивата. Синът на госпожа Виртел бе награден посмъртно с кръста на Бойците за освобождението. Майката получи наградата вместо него. Отначало Едмон ужасно се ядоса от всички тези ненужни награди, които нямаше да върнат мъртвите, нито да стоплят сърцата на живите, но скоро се досети колко полезен можеше да се окаже баткото мъченик.

След тържествения ритуал в почит на мъртвите един червендалест мъж на около четирийсет застана пред тях с шапка в ръка. „Клод Морел, с прякор Кондор — представи се той, — ръководех групата, в която беше Жак Виртел.“ След размяната на обичайните баналности за смелостта на покойния и жестокостта на съдбата, разговорът придоби по-практична насоченост. Кондора попита дали може да помогне с нещо на семейството, служило толкова всеотдайно на Франция. Госпожа Виртел благодари, подчертавайки, че не иска нищо за себе си, но с печална физиономия посочи свития младеж, който я държеше под ръка.

Така Едмон постъпи на работа като момче за поръчки при „Братя Моран“, строително предприятие, което не можеше да откаже нищо на Кондора. След Освобождението Кондора унищожи всички договори (но не и копията), които братята бяха сключвали с германците за построяването на системата от укрепления по атлантическото крайбрежие, с цел да пресекат евентуално съюзническо нападение на Европа.

Отначало Едмон, който работеше в отдел „Контрол“, послушно преписваше „заснеманията“, направени от земемера. За разлика от останалите момчета, той се постара бързо да научи термините от документите, които му възлагаха да възпроизведе в двайсет и седем екземпляра. През януари 1948 година земемерът напусна, без да посочи никаква основателна причина, и той зае мястото му. Експедитивен и схватлив, Едмон не се задоволяваше с графиките, описанията и изчисленията, които му поверяваше шефът. Намираше време да обикаля строителните площадки, да поприказва с хората, да почерпи не само клиентите, но и работниците. През 1950 година примами най-добрите служители на фирмата, създаде своя и за начало измъкна под носа на „Братя Моран“ договор за строителство на сгради за кантори, който те смятаха за в кърпа вързан. Естествено, те се опитаха да реагират. Една нощ банда здравеняци нанесоха сериозни щети на строителната площадка на фирмата „Виртел“. На сутринта Едмон звънна на Кондора, който привика по-големия от братята, и работата приключи.