Откакто живееше в Париж, бе позагубила предишната си самоувереност. Често се чувстваше изолирана от веселието, като момиченце, което наблюдава въртележката, а няма билетче да се качи. Преди да се премести да живее в Париж, човек трябва да премине подготвителен курс. Провинциалните кметства би следвало да организират такива курсове от двайсет урока под наслов: „Отивам да живея в столицата“.

За начало хората ще научат, че животът в Париж е много по-скъп, а съблазните са много повече. Трудно ще намерите улица без витрини. Изкушенията я дебнеха на всяка крачка и петстотинте франка от баща й се стопяваха незнайно как. Факултетът още не бе отворил врати и Жюлиет се размотаваше из улиците, сама. Лесна плячка за примамливите етикети.

Един ден реши, че така повече не може да продължава. Трябваше на всяка цена да си намери работа. Нямаше представа каква, затова започна да преглежда обявите във вестника. Плюсове: приятна външност, говореше английски (бе минала поне една трета от учебниците по метода „Харап“) и можеше да съгласува правилно миналите причастия. Минуси: не беше докосвала пишеща машина и беше пълна невежа по отношение на криволиците на стенографията. А разговорите приключваха неизменно с въпроса: „Колко думи на минута, госпожице?“. Една, отговаряше наум Жюлиет, при това, ако подредбата на клавиатурата е Azerty. Пишещата машина не фигурира сред темите на общата ми култура, но за сметка на това мога да ви издекламирам puella-puella-puellum или закона, който Архимед открил във ваната си. А знаете ли какво е заявил легендарният корсар Сюркуф на английския адмирал, след като онзи го победил?

Напразни усилия. Те бяха напълно лишени от въображение и ентусиазмът, който успя да предизвика с някоя и друга духовитост и с привлекателната си усмивка, клонеше към нулата. Срещите си приличаха като две капки вода: дълга, нагъната като акордеон опашка от момичета на всякаква възраст. По-старите гледаха с подозрение по-младите, хубавите наблюдаваха грозните с убийствен поглед. В челото на акордеона някакъв старшина излайваше неясни обяснения и раздаваше формуляри за попълване. После кандидатките се изреждаха пред началника на отдел „Кадри“, най-често господин с рамене, побелели от пърхот, и дрехи, наръсени с цигарена пепел, който обобщаваше всеки отговор с „ясно, да, ясно“, като слепец, останал без куче-водач, докато всъщност си мислеше какво ще гледа по телевизията довечера. Усещането, че зависи от благоволението или от лошото настроение на някакъв писарушка, когото дори не би удостоила с поглед в метрото, изпълваше Жюлиет с отвращение към обществото. Да се държи любезно, да се усмихва достатъчно мило, та той да реши, че… запазвайки достатъчно достойнство, та той да не си въобрази, че…

Всеки път се оказваше аут заради липсата на машинописни умения. Започна да ненавижда неистово Azerty.

— Намери ли бачкане? — попита Унгрун, прекъсвайки нишката на разсъжденията й.

— Не — отговори Жюлиет. — А не е да не се опитвам.

— Поговори с Режина — предложи Валери. — Тя има връзки навсякъде.

— Мислиш ли?

Режина най-после освободи банята и се прибра в стаята си. Жюлиет я последва. Реши, че трябва да каже нещо любезно, колкото да подхване разговора и да не изглежда, че я води единствено голият интерес.

— Хубава стая имаш. Може да се каже най-хубавата.

— Нормално. Плащам най-високия наем.

Не беше гримирана и Жюлиет избягваше да поглежда веждите й.

— Кажи, някой от познатите ти не би ли могъл да ми намери някакво бачкане?

— Например?

— Каквото и да е. Досега не съм работила. Само в магазина на родителите ми.

— Каква работа търсиш? На черно или как?

Жюлиет пламна от смущение.

Режина добави:

— Шегувам се, глупаче. В събота ще ходя на обяд при един приятел в Мили. Ако искаш, може да те взема с мен. Ще видиш известни хора. Ще можеш да поразпиташ на място.

Жюлиет й благодари. Реши да добави нещо мило, защото само „благодаря“ й се струваше недостатъчно.

— Добре говориш френски.

— Бих предпочела да ми кажеш, че имам хубаво дупе. По-полезно е за работата ми.

Жюлиет млъкна неловко.

— Виж, ти имаш хубаво дупе — заяви Режина. — Според мен няма да е трудно да ти намерят някаква работа.

Тя се засмя, грабна две малки гъбички и се зае да нанася по лицето си фондьотен.

— Но не го подчертаваш. Я се обърни малко. Не знаеш да се обличаш! И тази прическа! Ще трябва да ти оправим фасона, да ти измислим стил! Няма да те взема с мен в събота с тоя вид.

„Какво не ми е наред?“, недоумяваше Жюлиет. Какво толкова им е кофти на шотландския ми пуловер и на плисираната ми пола? Дрехите са толкова скъпи… Като гледам цените по вестниците, се чудя как се справят момичетата, ония, които имат фасон, както казва тя. Трябва да са милиардерки, крадли или проститутки. Или пък трябва да стана слаба като онази англичанка Туиги. Като си слаб, изглеждаш страхотно шик. Дори да носиш износен шлифер, фотографите те спират по улицата. Край на яденето и си намирам работа…

— Имаш ли познати в Париж? — попита Режина.

— Ммм… да.

— Кои например?

— Жан-Франсоа Пенсон.

— Кой е той?

— Синът на едни приятели на родителите ми.

— Секси?

— О, да! Висок, рус, с едни очи… Носи обувки номер четирийсет и четири.

— Спала ли си с него?

Жюлиет се колебае. Няма да изглежда такова „глупаче“, ако каже „да“.

— Не. Но ми даде телефона си.

— Обади му се. Ще излезем тримата заедно някоя вечер.

Само това остава, да ми го свие. Ще ми го свие, без да й мигне окото, със сигурност. Може да нямам кой знае какви шансове, но не ми се ще да ги пропилявам.

Режина старателно си поставяше намазаните с лепило фалшиви мигли. Лицето й бе станало гладко и бежово от фондьотена. Сложи си и руж на бузите. Сега вече е като на снимките, с които са облепени стените на стаята. На тях позира под ръка с прекрасни, усмихнати млади мъже със слънчев загар. За нея хилавите дребосъци не съществуват. Сигурно ги стъпква, без да ги забелязва. Режина се смее от снимките на стената.

Миналата вечер, понеже се отегчаваше в стаята си, Жюлиет отвори вратата към коридора и долови разговор между Режина и някакъв мъж. Много добре облечен мъж, целият в сиво, с дипломатическо куфарче в ръка. Очевидно бяха близки, изглеждаха много щастливи. Говореха съвсем тихо. Жюлиет не можа да чуе за какво става дума. После мъжът си тръгна.

— Какъв беше този мъж, който беше при Режина онази вечер? Мислех, че е забранено — попита тя Валери на другата сутрин, докато закусваха.

— Един от учениците й. Дава уроци по немски, за да си докарва по нещо допълнително. Не й стигат парите от манекенството.

— Разбирам.

Снимки, кино, уроци по немски. Режина беше много дейна млада жена.

— Хайде стига, дотук със съветите, трябва да се обличам.

Режина я избута към вратата и Жюлиет се озова в коридора.

Банята беше свободна, но когато стъпи на плочките, установи, че са мокри. Извърна глава към празния коридор и недоволно промърмори:

— Банята е отвратителна. Пък аз си мислех, че всеки трябва да чисти след себе си…

Отговор така и не получи.

Сифонът на ваната беше задръстен с валмо от косми. Със затворени очи Жюлиет го издърпа, погнусена. Завъртя кранчето на топлата вода, но потече студена.

Седна на ръба на ваната, пред очите й изникна банята в къщата им на улица „Курон“ в Питивие. Едва не се разплака.

Глава 3

Жюлиет не бързаше да се види с Мартин и Бенедикт. Нуждаеше се от време, за да свикне с новия си живот. Не беше лесно. Пристъпваше предпазливо като сапьор в минирано поле. Да се види с Мартин и Бенедикт, бе равносилно да се върне оттам, откъдето беше тръгнала. От Питивие.

И без това, когато Мартин й се обаждаше с разни новини, Жюлиет се разтреперваше, оставяше слушалката с топка в гърлото и се чувстваше напълно ненужна. Коремът й се свиваше от страх. Искам да се върна у дома, никога няма да се справя. Тук е ужасно негостоприемно.

По телефона се фукаше пред Мартин. Споменаваше Унгрун, Режина. Мартин се дивеше: „Манекенки! От онези, дето ги гледаме по описанията!“. В Питивие манекенките са редки птици, да не кажем, непозната порода, може би единствена продавачката от парфюмерията на улица „Курон“ в най-голяма степен се доближаваше до представата за този вид — благодарение на безплатните мостри тя се гримираше като момичетата от списанията.

По-неприятно беше, когато Жюлиет уж между другото подпитваше за красивия Рьоне. Не можеше да се сдържи да не разбуди плъха и да не му подхвърли нещо да гризе. Дълго се колебаеше, преди да зачекне темата, опипваше почвата, в ушите й предварително звучаха успокоителните отговори, с които момичетата щяха да се опитат да притъпят болката й: „Точно вчера ми говори за теб“ или „Обикаля града, сам на мотора, с мрачно изражение“. Жюлиет не чакаше доказателство за любов, а само знак, намек някакъв, който да си повтаря, след като затвори, да предъвква, да оглежда от всички ъгли, за да запълни самотата си.

Вместо това Мартин казваше: „Продължава да ходи с русата мадама“, и сърцето на Жюлиет падаше в петите. Не е вярно, че сърцето е горе, вляво. Това твърдение може да се отнася само за времето, през което си почива… Когато бие, то е някъде между слънчевия сплит и стъпалата.

— Обади ли се на сина на семейство Пенсон? — продължава Мартин с практичен тон.

Не. Не смее. Докато не бъде сигурна, че най-после е придобила „фасон“. А това очевидно няма да стане. Не успя да задържи героя на Питивие, как би могла да съблазни парижкия герой?

Затваряше телефона, твърдо решена да мисли за друго. Да се настрои положително. Съставяше си списък от козовете, с които разполагаше: на осемнайсет години и половина съм, имам дълги, черни, гъсти мигли, диплома за средно образование, живея в самостоятелна стая на авеню „Рап“, имам две приятелки в Питивие, красиво дупе… Изброяваше ги на пръсти и отпъждаше упоритата болка, с която свикваш и дори започваш да харесваш.

Само да не беше толкова самотна…

И ето че си намери приятелка. Светица. Света Схоластика. Запознаха се в една църква — църквите, както е известно, са места тихи, действат успокояващо и са безплатни. Бе забутана в едно ъгълче, без свещи, нито плоча с благодарствен надпис. Олющена статуя, чието име, света Схоластика, успя да разчете с доста усилия. Провери в една от религиозните книги на Валери — света Схоластика била сестра на свети Бенедикт. Обаче докато била жива, си падали единствено по брат й…

„Горкичката — шепнеше Жюлиет, — само какво име са ти дали! Как искаш хората да те запомнят с такова име!“

Жюлиет бе размислила. Света Схоластика сигурно не е кой знае колко заета там, горе на небето, следователно има достатъчно свободно време, за да се занимае с проблемите й. Светица без ангажименти, идеално. Въпреки че няма да й звънне по телефона…

Телефонът звънеше за всички, с изключение на нея. Стигна дотам, че започна да чака с нетърпение да й позвънят мама и татко. Те се обаждаха два пъти седмично. Винаги след осем вечерта — тогава влизаше в сила по-евтината тарифа. И винаги от магазина — вписваха разговорите в графата присъщи разходи. Тя затваряше телефона с чувство на облекчение, доволна, че се е махнала от ограничения им свят. Когато мисля за тях, се изпълвам с усещане за уют и топлина, когато говоря с тях, изпитвам чувство на разочарование. Различни са на вкус според това дали са близо, или далече.

Заминавайки, бе хвърлила ръкавица на този малък свят. Когато тръгваш спонтанно, без да се замисляш, трябва да се завърнеш с гордо вдигнато чело и увенчана с успех. Такава теория развиваше Мартин, а тя беше силна по теориите…

Видя момиченцето за пръв път в месарницата на площад „Мартроа“. Докато изчакваше реда си, Жюлиет винаги с възхищение зяпаше месарката, радваше се на щедрата й плът и на яркия грим, на издължените поне с два сантиметра очи, на кървавочервените устни, на пръстените на всички пръсти. Нямаше значение колко дълго щеше да виси на опашката, щом можеше да съзерцава месарката. Чудеше се как още не са я потърсили от Холивуд. Та един ден, докато стоеше на опашката, едно момиченце, застанало пред нея, поиска четири хубави говежди пържоли, като помоли да ги отрежат по-дебели. Когато поискаха да плати, заяви, че нямало пари. Нямало пукната пара. Цялата опашка се вторачи строго в момиченцето, което искаше да получи безплатно хубавото месо. „А къде са майка ти и татко ти?“, смаяно попита месарката. „Бачкат“, отвърна детето. „Майка ти ли те изпрати?“, продължи да разпитва жената. „Да, защото няма време да ходи на пазар.“