Бенедикт носи плисирани карирани поли и шотландски пуловери, които си купува от Англия, скромен перлен гердан и шалче „Ермес“, завързано на дръжката на чантата й „Ермес“: Бенедикт е порядъчно момиче. Мартин е с руса, стърчаща във всички посоки коса, носи миниполи от изкуствена кожа, яркозелен грим и червило: Мартин не е порядъчно момиче.

Точно това харесва Жюлиет у нея, че тя не прилича на никого. Поне на никой от съгражданите й. Не се страхува да бъде различна. Тя единствена проявяваше интерес към майските събития. Възприе всичките призиви. Е, всички онези, които й изнасят: за сексуалната свобода и за отхвърлянето на установените авторитети. „Забранено е да се забранява“, „Бъдете реалисти, искайте невъзможното“…

Вероятно благодарение на „събитията“ Бенедикт, Мартин и Жюлиет си взеха матурата.

Господин Тюил оставя вестника на масата и въздъхва. Родителите на Жюлиет са в пълно неведение относно сексуалния живот на дъщеря им. Тя се снабдява с хапчета антибебе с рецепти, които някакъв доктор дава на Мартин. „Той си трае, защото мисли като родителите ми, смята, че всеки път, когато се чукам, разклащам обществените устои“, обясняваше Мартин. Жюлиет палуваше далече от бащиния дом, най-често в нечий автомобил, след съботните танци. Понякога в легло, но това се случваше доста рядко, понеже любовниците й нямаха нужния жизнен стандарт, за да упражняват сексуалната си мощ върху пружиниращи матраци. Красавецът Рьоне бе първият притежател на малко студио с истинско двойно легло. „Кинг Сайз“, напомняше етикетът, закачен на един от краката на ложето.

Рьоне предлагаше почти пълен комфорт. Почти, защото, за да стигне до него, се налагаше да се катери по покрива, тъй като родителите й изискваха да се е прибрала вкъщи най-късно до полунощ. Така че тя демонстративно се прибира преди уречения час и се измъква през прозореца на стаята си. Рисковано начинание. Върви покрай улука в тъмното и се старае да се движи по ръба на плочите. Но пък си заслужава. Събота вечер в колите и в двойното легло се случват суперинтересни неща…

Те не знаят нищо за мен, мисли си Жюлиет, наблюдавайки родителите си. Аз не ги интересувам. Предпочитат да говорят за премиера Жорж Помпиду и за споразуменията от Гренел2, за четвъртата седмица платен отпуск и смъртта на каноника Кир3…

— Отгатнете кого видях днес в магазина?

Двамата внезапно вдигат глави.

— Сина на семейство Пенсон.

— И чак сега го казваш! Разказвай де. Синът на Пенсонови…

— Ами… живее в Париж, даде ми визитката си, в случай че замина за там.

— Много порядъчен младеж. Разправят, че бил преуспял. Онзи ден тъкмо…

Жюлиет е престанала да ги слуша. Чуди се какво да облече за танците тази вечер у Бенедикт.



Купоните у семейство Тасен са истинско събитие. Тази вечер господин Тасен е сътворил истинска илюминация, старата къща на авеню „Репюблик“ в най-изискания квартал на Питивие и цялата градина са окъпани в светлина. Обраслата с беседкова лоза и орлови нокти фасада е окичена с лампичките от 14 юли, а от широко отворените остъклени врати на партера се чува „Rain and Tears“ на „Афродитас Чайлд“.

Жюлиет стъпи накриво на покритата с бял чакъл пътека и изруга. Наведе се да разтърка глезена си и забеляза три момичета от гимназията, хванати под ръка. Трите грации, модните законодателки. В този миг през ума й мина мисълта дали не е сбъркала с избора на лилавата рокля, модел принцеса, но трите момичета я поздравиха любезно и тя се изправи, успокоена. Не, по-скоро обувките й не бяха подходящи. Сигурна съм, че обувките не са подходящи. Така или иначе, в този момент нищо не е наред. Трябва да сменя обстановката, да се поогледам наоколо…

Застанала на входа, Бенедикт посреща гостите си.

Бенедикт Тасен е четвъртото от шестте деца на семейството. Кланът Тасен е сбор от ритуали и истории, които в надпревара се разказват в просторната трапезария. У семейство Тасен Жюлиет неизменно се чувства като на изпит. Никога не знае как да държи ножа или какво да отговори на големия брат на Бенедикт, който цитира Сен-Симон.

Дори Мартин се впечатлява от Бенедикт. В нейно присъствие Жюлиет и Мартин внимават как се изразяват. Вероятно тази е причината да не са толкова близки, въпреки че се познават от училищната скамейка. Мартин твърди, че Бенедикт членува в клуб, недостъпен за нея и за Жюлиет. Това е клуб на онези хора, които „поначало“ притежават пари и висока култура и четат Монтескьо, както други четат „Репюблик дю Сантр“, клуб, в който добрите маниери и четенето на Мадам дьо Севинье предполагат похапване на дъхащото на прясна сметана сиренце пти сюис. Членовете на този изискан клуб са с розов тен, лъскава коса, без следа от пъпчица или снежинка пърхот.

— Нали ти е ясно, тези хора не слагат в уста никакви консерви — обясняваше Мартин. — Приемат само прясна и витаминозна храна. Така че няма как…

Така че няма как Бенедикт да не се чувства свободно навсякъде. Няма как да проявява съмнения по отношение на десена на роклята или цвета на обувките си и сърцето й да се качва в гърлото, когато красивият Рьоне закъснява.

— Е, принцесо, мечтаем за отсъстващия?

Мартин хваща Жюлиет за ръка и двете се тръшкат на едно канапе наблизо.

— Ти по-добре обърни внимание на нещастния си ухажор. Изпива те с очи — отвръща Жюлиет, вирнала брадичка по посока на един нескопосан на вид младеж, който не изпуска Мартин от поглед.

Облечен в морскосин блейзър с прекалено дълги ръкави, той безуспешно се опитва да напъха зад дясното си ухо един непокорен рус кичур. При всяко движение се виждат почернели от пръст нокти, които извикват неодобрителни гримаси на лицата на двете момичета.

Казва се Анри Бишо. Изкупителната жертва на техния триумвират. Открай време следи безмълвно и с обожание Мартин, наблюдава я с трептящи ноздри, като риба с пърхащи хриле на сухо.

— Много си любезна — тросва се Мартин. — В деня, в който ще му обърна внимание, ще разбереш, че съм се предала, че съм изпаднала в пълно отчаяние.

— Каквото и да си приказваш, той е добра партия — отбелязва Жюлиет. — Има пари, земя, говорят, че…

— Престани — прекъсва я Мартин, — надушвам завист в думите ти. Нали си знаеш, че с красавеца Рьоне няма да натрупаш състояние…

— Красавецът Рьоне е гола вода — процеди Жюлиет през зъби.

И мигом съжалява, че се е изпуснала. Като обявява на висок глас провала в леглото на своя кумир, рискува да подреже крилете на собственото си желание. Истината е, че поне засега красивият Рьоне е смисълът на живота й. Стига й да го съзерцава, за да се чувства спокойна. Нищо че го нарича гола вода, достатъчно е да го зърне и веднага се поддава на изкушението. По-силно е от нея.

Един следобед отидоха на къпанията в Питивие льо Вией. През целия път се цупиха. Рьоне искаше да тренира на пистата за мотокрос. На къпалнята един приятел им показа снимка на тях двамата от някакъв купон. Жюлиет не можеше да откъсне очи от снимката. Колко красиви бяха! Това тя ли беше? До него! Идеалната влюбена двойка. Рьоне я притиска до себе си, Жюлиет се усмихва, спокойна и доволна. Изряза снимката и я сложи в найлоновото калъфче, в което носеше личната си карта и купоните за училищния стол. Когато се чувстваше несигурна в себе си, беше достатъчно да погледне снимката, за да се разведри и светът да грейне в ярки краски. Ето за какво служеше Рьоне красавецът — да й действа успокояващо посредством една стара снимка.

— Така си и знаех — ликува Мартин, — прекалено е красив, за да е истински.

— Какво искаш да кажеш?

— Ми да… Момичетата падат в прегръдките му като зрели круши. Прекалено лесно е. Също като при красивите момичета… Той потъва в очите на околните и губи представа за собствената си личност. Губи желание.

— Нервираш ме с навика си да обясняваш всичко! Вината може и да е моя. Може би съм прекалено невежа.

— Я стига, красавецът Рьоне толкова е свикнал да го свалят, че е забравил как се проявява инициатива.

Лошото е, че тя е права. С отпуснати край тялото или кръстосани ръце на тила, той лежи и чака. Или заявява: „Погрижи се за мен, люби ме“. Друг път започва да ръси такива глупости, че тя направо се смразява. „Вземи ме, изнасили ме.“ Не, не, не, иска й се да закрещи, ти трябва да ме обладаеш, да ме вземеш насила, ти си мъжът!

— Престани да правиш тази физиономия, Жюжю. Не си заложила на карта живота си. Животът ти е другаде. Поне така мисля аз, защото да прекараш целия си живот с Рьоне красавеца…

Мартин въздиша, обезкуражена.

„Защо не?“, отвръща мислено Жюлиет. Цял живот сгушена до синия работен комбинезон. Без тревоги, без следване, без боричкане.

Отпусната на рамото й, главата на Мартин натежава. Приятно й е да чувства как я топли.

Практичната Мартин е решила никога да не се влюбва, защото любовта изсмуквала цялата енергия. Тя щяла да вложи своята в завладяването на Америка. Любовници — да, любов — не, пък и всеки знае, че многото любовници предпазват от любовта. Такава е нейната теория. Жюлиет често ходи при нея в супера „Кооп“ на пазарния площад. Там се е хванала като касиерка, за да си плати билета за Америка. Ходят да похапват в сладкарница „Сладко изкушение“, Мартин разтваря карта на Америка и Жюлиет я изпитва за имената на улиците, спирките на метрото, предградията на Манхатън. Двете си мечтаят за Файър Айланд, „Форсайт Стрийт“, „Уошингтън Скуеър“…

— Хей, Жюжю, къде се отвя. Я погледни натам, ето го Рьоне…

Жюлиет става от канапето, оправя роклята си, прокарва ръце през косата си, за да бухне. Сърцето й подскача, корените на косата й се изпотяват, на бузите й цъфват алени петна, тя гълта корема си, изпъчва гърди, прави неумели опити да изглежда естествено… я виж, и вие ли сте поканен?

Рьоне красавецът е застанал на вратата.

Не е сам.

Стои на прага, прегърнал някакво момиче.

Първа част

Глава 1

Свиреха слоу, ръцете на Рьоне красавеца опипваха тялото на новата му индианка и въпреки яростните крясъци, които кънтяха в главата й, Жюлиет не можеше да откъсне очи от ужасяващата гледка. Нещо повече — тя черпеше сили от нея, за да подхранва звяра, който гризеше вътрешностите й, и искаше да му хвърля все нови и нови късове от сърцераздирателната картина.

Жюлиет най-неочаквано се бе превърнала в олицетворение на великите страдания, за които четеше в класическите поредици на издателство „Ашет“, без много-много да се замисля, докато отгръщаше страниците с пръст, лепнещ от конфитюр. Реши, че е дошъл краят й, докато не си даде сметка, че все още е жива. Тогава се изправи и се отпусна в прегръдките на първия мъж, оказал се на пътя й.

От този момент нататък погледът й нито веднъж не се спря на Рьоне красавеца. Навряла лицето си в ризата „Лакост“ на кавалера си, тя безропотно изтърпя лигавите му целувки. Вътрешно виеше като кучка, външно си даваше вид на непревземаема крепост. Обхождаше бойниците, назъбените стени, крачеше в подножието на кулите и покрай високите парапети, подготвяше казаните с вряла смола, подреждаше в стройни редици тарани и бомбарди, помпаше мускули, за да дразни врага.

На сутринта, все още замаяна от болката, но вече решена да живее с нея — дали ще ми поолекне, ако спя свита на кълбо с палец в устата? — Жюлиет отиде при Мартин в „Кооп“ на извънреден военен съвет.

„Какво да правя? Какво да правя?“, повтаряше тя. „Бягай — заяви с нетърпящ възражение тон Мартин. — Махни се оттук, бягай колкото може по-далече от тук. В Париж например. Орлеан ми се струва твърде близо, би могла да се връщаш и тайно да дишаш изпаренията на автомобилите в сервиза.“

— Добре, само че как да убедя нашите да ме пуснат да замина за града на Даниел Кон-Бендит?

Мартин погълна две парчета „Питивие“ — прочутият сладкиш с името на родния им град, гаврътна на един дъх чая си, напълни отново устата си и потъна в размисъл.

— Измисли някаква специалност, която я няма в Орлеанския университет. Излъжи, ако се налага… Какво ти се иска?

— Нищо. Всъщност, ако трябва да си призная честно… да умра.