— Какво искаш да следваш?

— Не знам, Мартин, нямам понятие. Защо постъпи така с мен? С какво ме превъзхожда другата?

— С нищо. Само че нали се сещаш, въпросът не е в превъзходството…

Жюлиет проведе дълъг разговор с родителите си и се разбраха да замине да следва в Париж. Тя тържествено се закле, че в Орлеанския университет няма факултет по право и че иска да стане адвокат на всяка цена. За да защитава потиснатите, слабите, смачканите, жертвите на очебийна несправедливост, изоставените, забравените, нежеланите, зарязаните насред пътя, натирените заради някаква си индианка от прерията, която й бе заседнала на гърлото.

Марсел Тюил се прокашля, поигра си с тирантите си, сви си цигара и изреди цял поменик условия, които Жюлиет прие, без да й мигне окото и без да навлиза в подробности. Не беше в положение да спори. Щеше да живее при братовчедката Лоранс, на улица „Сен-Пласид“, никакви излизания вечер, всеки уикенд щеше да се връща в Питивие, отпускаха й петстотин франка на месец.

Тя обеща. В края на краищата, каза си, обещанията важат за тези, на които са дадени. Важното бе да се махне оттук.

— Татко… Може ли да замина възможно най-скоро? Иска ми се да свикна с Париж.

— Ще видим. Трябва да говоря с братовчедката Лоранс.

Наложи се да изчака две седмици.

Петнайсет дни на неистова борба с желанието да отиде и да се влачи в краката на Рьоне красавеца, да го умолява да й прости, да отмени заминаването, да изпроси едно кътче, една локвичка от преработено моторно масло в дъното на сервиза, между два двигателя, откъдето да може да го наблюдава и да му се възхищава, безмълвна, затаила дъх, без да му се пречка, без да му натрапва присъствието си, без да иска от него нищо друго, освен да й позволи да стои там и да го боготвори безмълвно.

В края на краищата устоя на изкушението. По-точно, Бенедикт и Мартин я възпряха, рисувайки й златното бъдеще, което я очакваше в Париж, вместо мазната локва машинно масло.

Насилваше се да мисли само за Париж, Париж, Париж…

Повтаряше си Париж, Париж, докато обикаляше покрай сервиза в желанието си да зърне част от гаечен ключ… Париж, Париж, докато замъгляваше снимката в найлоновото калъфче с едри носталгични сълзи. Наистина сме ние двамата, ето го доказателството. Взираше се в снимката, смазана от мъка, плъхът в корема й се мяташе в очакване да бъде нахранен.

Па-риж, Па-риж.

Още не беше заминала, а Париж вече променяше живота й, независимо от нея. Защото за нея това бяха само две глупави срички, но за останалите… Те бяха научили вече за Париж и я гледаха с други очи. Възхищението, примесено с лека завист, й помагаше да държи главата си високо вдигната и да просне долу в краката си красивия Рьоне. Беше се превърнала в „парижанката“ и вече се отнасяха към нея по друг начин.

Избърсваше очи, изкормваше плъха, налагаше раните си с Париж и отново започваше да се надява. Да се надява, че животът в Париж ще бъде хубав.

После стомахът й се свиваше от тревога и тя се питаше дали ще успее да заслужи ореола на „парижанка“, който й бяха прикачили. С една дума, дали беше способна да оцелее в Париж. Не да го завладее. Мартин беше по тази част, тя се готвеше да завладява небостъргачите. Просто да оцелее в сянката на Айфеловата кула.

В такива мигове пред очите й изникваха родителите й и тя си казваше, че няма нищо по-страшно от Питивие, от семейството й, от това, да бъде с тях, да стане като тях. Съдба във формата на кутия за обувки. Струваха й се още по-тесногръди, откакто красивият Рьоне я бе предал. Сякаш допреди това неговият ореол ги бе поне малко огрявал. Сега са помръкнали, съвсем угаснали, продължи да разсъждава тя.

След петнайсет дни Марсел Тюил й даде зелена улица и тя отиде да си приготви багажа. Прикована на легло от астматична криза, братовчедката Лоранс не можела да я приеме, но препоръчала горещо една девойка, дъщеря на нейна приятелка, забележителна млада жена с безупречен морал, която давала стаи под наем, за да се издържа, понеже родителите й живеели временно в чужбина.

И така, един прекрасен ден Жюлиет се озова в Париж, един помръкнал Париж след нахлуването на руските танкове в Прага, един едва ли не траурен Париж с преливащите от възмущение, изписани с огромни букви заглавия на вестниците по будките. Смаяните парижани ги четяха и препрочитаха, заговаряха я гневно по улиците, едва ли не я обвиняваха…

Гневните изблици не успяха да накърнят радостта й. Жюлиет откриваше града през погледа на туристка на борда на корабче за разходки по Сена. Беше във ваканция. Също като Париж. Слънцето, чужденците, терасите на кафенетата, моравите на двореца Тюйлери и на Люксембургската градина я очароваха, караха я да забравя, че всичко е истина, че животът й поема по нов път.

Не само тя откриваше щастието. През същото лято вестник „Франс Соар“ публикува изненадващо оптимистичните резултати на представително национално социологическо изследване — според французите щастието печелеше позиции.

Франция съвсем наскоро бе преживяла период на разтърсващи вълнения и състоянието й можеше да се сравни с това на участник в бурен гуляй — неразположена вследствие на всевъзможни излишества, преяла, препила, тя установи след едно последно оригване, че всъщност не е чак толкова нещастна, колкото си въобразяваше. Нищо че броят на безработните от двеста и петдесет хиляди изведнъж бе скочил на четиристотин и петдесет хиляди. Хората вярваха на правителството — още през септември нещата щяха да си дойдат на мястото.

Щастие за французите, събиращи тен по плажовете, щастие за младежите, излезли на улицата и посели семето на какви ли не вярвания и предизвикателства, от които се очакваше да попаднат на благодатна почва и да се вкоренят: свободна любов, комуни, отхвърляне на потребителското общество, на недосегаемите велможи, на родителския авторитет, контракултура, незачитане на властта. Щастие за конформистите, брали голям страх по време на събитията, щастие за правителството, триумфално преизбрано, без да е ясно защо, независимо че отхвърляше изброеното по-горе, щастие за размечталите се трудещи се, които вярваха в спогодбите от Гренел, както се вярва в чудеса, щастие за автомобилите с пълни резервоари, щастие за Жюлиет, която изучаваше метрото и автобусните линии, списъка на двестате парижки киносалона, магазините, отворени до късно през нощта, и впускайки се във все по-дълги разходки, откриваше съкровищата на Париж.

Прекара края на август, като се губеше из улиците, следеше във вестниците поредната любов на Бриджит Бардо с някакъв италиански плейбой под безразличния поглед на поредния си съпруг, Гюнтер Сакс, пропускаше спирките на метрото, наслаждаваше се на освежаващата ментовка с вода, оглеждаше последните павета, които още се търкаляха по улица „Гей Люсак“ в Латинския квартал…

В деня, в който реши да отиде до Монмартр и взе метрото на спирка Алма-Марсо, стигна благополучно до спирка Анверс, като смени линията, без да се обърка, на Сен-Лазар и на Клиши, в този ден откри, че е станала истинска парижанка. И осъзна, че бяха минали десет дни, без да се сети нито веднъж за красивия Рьоне.

В началото на септември наемателките на Валери — така се казваше девойката, в чийто апартамент беше наела стая — се върнаха от ваканция.

Появиха се в апартамента на авеню „Рап“ №40 спокойно и непринудено като хора, които се връщат у дома след дълго отсъствие, оставиха куфарите си в коридора, започнаха да ровят в хладилника и седнаха с вдигнати на масата крака. Жюлиет, която дотогава бе живяла като единствено дете в компанията на Валери, наблюдаваше как заграбваха пространството и нарушаваха спокойствието й. За разлика от Валери, която се отличаваше с поведение и дискретност, присъщи на набожна и грозновата девойка, Режина и Унгрун бяха доста по-експанзивни и досадни. Манекенки, дошли да търсят късмета си в люлката на модата, те се бяха нанесли при Валери, след като бяха пребродили града, завирайки се във всевъзможни килийки, килери, слугински стаички и изкачвайки хиляди стъпала, докато се убедят, че ежедневното катерене по стълбите освобождава парижани от необходимостта да упражняват друг вид спорт.

Апартаментът на Валери беше светъл, просторен, а наемът поносим. Местоположението беше от значение — жилището се намираше в хубав квартал, наблизо бяха и агенциите, за които двете работеха. Това, което Жюлиет не можа да си обясни, беше защо Валери дава под наем стаи на създания, толкова чужди на религиозните й схващания. Скоро й стана ясно: манекенките бяха изключително платежоспособни и не се интересуваха от пари. За пред леля Лоранс Валери беше обявила четиристотин франка наем, докато тарифата за Унгрун и Режина беше значително по-висока.

След това откритие Жюлиет започна да гледа на Валери с други очи. Излизаше, че тя не е чак такава християнка, след като припечелва от ближните си като най-обикновен търговец от храма.

Режина беше германка, Унгрун исландка.

Досега Жюлиет не бе виждала отблизо манекенки, не си спомняше и да е срещала исландци. Реши, че това са щастливи предзнаменования за бъдещите й успехи. Стартът на приключението с международен привкус беше даден.

Глава 2

Тази сутрин в коридора се образува истинско задръстване. Режина стоеше в банята от повече от половин час. Валери и Унгрун клечаха отпред в очакване вратата да се отвори. Сигурно се е случило нещо извънредно, помисли Жюлиет, защото Валери обикновено много държеше на етикета.

Животът на авеню „Рап“ следваше точно определени правила, установени от Валери, която съблюдаваше спазването им със строгостта на майка игуменка: забранено е да се водят нощем гости, телефонните разговори не следва да продължават по-дълго от изтичането на пясъка в пясъчния часовник от едната половина в другата; разрешено е да се говори по телефона между седем и осем вечерта (съдбовни часове, от които зависи как ще организираш вечерта си); забранено е да се вземат чужди хранителни продукти от хладилника, да заемаш повече от определеното за теб място в шкафовете, и най-важното, забранено е в пиковите часове да ползваш банята по-дълго от петнайсет минути. Тази, която наруши правилника, я грози изгонване.

Въпросната сутрин действително се беше случило нещо извънредно: на закуска Режина бе обявила, че е получила първата си роля в киното с партньор Габен.

— Жан Габен ли? — попита Жюлиет, впечатлена.

— Естествено, не Роже! — отговори Валери с тона на човек, научил първи новината.

Засегната, Жюлиет млъкна. Трите момичета непрекъснато й създаваха усещането, че е една жалка провинциалистка. Невинаги го правеха нарочно, но по интонацията или по учудено повдигнатата вежда тя долавяше, че й липсва културата на парижанките.

Голямата надежда на Режина беше да продължи кариерата си в киното — трийсет и две години са пределна възраст за една манекенка.

Сутрин на закуска, когато беше без грим, най-ясно си личеше, че е време да слиза от подиума — разширените пори, леко отпуснатите бедра, прорасналите тъмни корени на косата… В този занаят разковничето на успеха е да си руса. Откакто изобретиха киното, блондинките се котират най-високо, те са на почит. Може брадичката ти да е остра и кожата на дупки, но ако си блондинка, след теб постоянно бибиткат клаксоните на луксозните автомобили. Ако си брюнетка или чернокоса, трябва да си идеална, за да оцелееш. Дори Евита Перон била принудена да се изруси, за да възпламенява от балкона с речите си тълпите в краката й! Затова няма нищо чудно в това, че Режина…

Жюлиет най-много се отвращаваше от веждите на Режина — две проскубани чертички рижи косми. Отблизо манекенките съвсем не са толкова привлекателни, колкото изглеждат на снимка. Дори Унгрун, която е едва на двайсет и две и бебешкото й лице грее от страниците на списанията, е съвсем обикновена сутрин на закуска. Гърдите й са толкова тежки и провиснали, че директорката на агенцията, за която работи, й предложила да ги поскъси. Унгрун се колебае. Заради годеника си, останал в Рейкявик, който много обича да увива ръце с гърдите й. Писала му е и чака да й отговори. Станала е манекенка, за да му купи магазин за електродомакински уреди, затова той трябва да вземе окончателното решение.

Режина се разпяваше в банята. Ло-а, ло-а, ло-а, ло. Гамата от горе надолу и обратно. Сменяше октавата, вариациите, ли-о-ли-о, ли-о, ли-о, ли. Режина твърдеше, че мъжете имат по-малко бръчки, защото всяка сутрин, докато се бръснат, гримасничат пред огледалото. Вокализите са нейните гимнастически упражнения за лицето. Режина е извор на рецепти и чудодейни решения за всякакви житейски проблеми. Жюлиет се замисли дали да не опита някой от триковете на Режина, за да сложи край на неприятното изживяване с изпотения си скалп.