Луи женен…

И ето че Луи ненадейно започна да се смалява, да се отдалечава, докато се превърна в мъничка точица. Един съвършено непознат мъж. Жюлиет не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Ти си женен? Ти!

— Да, но имам извинение. Бях млад и глупав.

Тя трескаво го заразпитва. Заля го с дъжд от въпроси в стремежа си да си върне мъжа, чийто образ се размиваше в далечината.

Той се отпусна, разприказва се. За училището, за покритата част на училищния двор, за недъгавия крак на майка си, за спестяванията на баща си, за розовите бедра на Елизабет, пътуването до Париж, завръщането, децата, отлетялото желание, отегчението, омразата, заминаването.

Жюлиет чувстваше, че Луи говори истината. Не преиграваше, не се опитваше да се изкара положителен герой и точно тази неподправеност и откровеност я объркваха. Бе раздвоена между комичното — Луи, дребен провинциален даскал с жена и две деца, с татко и куца майка, и раздиращата, непоносима болка — влюбеният Луи е казал официално „да“ на друга пред господин кмета, направил й е две деца, шепнал й е любовни думички, притискал я е в обятията си, нежно усмихнат. Все неща, които повече не желаеше да прави.

— Затова — заключи той — не искам да повтаряш моята грешка. Бракът не решава нищо, не е никакъв изход. Изправяш се с твоите проблеми пред олтара и някакъв мъж, облечен в черно, ги благословя. Обръщаш гръб и поемаш с тях на рамо. Не се омъжвай. Какво толкова ти харесва в този Низо?

— Той е много свестен.

— Ти също си много свястна, Жюлиет. Ти си много добър човек.

— Защо досега не ми го каза нито веднъж — кресна тя. — Нито веднъж!

— Не съм ти го казвал, но си го мислех, не ми излизаше от ума. Досега замисляла ли си се защо ходех сутрин да ти купувам кроасани? Защо се трепех да ремонтирам къщата ти? Майната ви, непрекъснато трябва да ви се обяснява всичко.

— В някои случаи е добре да си го кажеш… Жан-Мари например, когато говори за мен, ме кара да се чувствам невероятна, единствена на света. С теб бях само парче за чукане.

— Харесва ти как той те вижда, приятно ти е да се оглеждаш в неговите очи. А ти, ти как виждаш Жан-Мари?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Жюлиет беше изключила.

Мислено се беше отнесла при госпожа Гаяр и децата.

Как ли изглежда госпожа Гаяр?

Ами децата?

Дали и те имат лица на костенурчета, дали и те имат очи на таласъми? Дали и те са обрасли с косми и разхвърлят играчките си из цялата къща? Дали и те пеят cosi, cosa, поклащайки се от крак на крак, облечени в спретнатите си гащеризончета?

Луи съпруг, Луи татко… Имал е свой живот, преди да ме срещне, и ще има още много други животи. Приказен принц втора употреба.

— Размисли добре, Жюлиет. Ти си млада. Жюлиет, слушаш ли какво ти говоря?

— Кога се ожени?

— Точно преди десет години. Жюлиет, забрави. Ние сме еднакви, ти и аз, приличаме си. Ти също ще се отегчаваш със съпруга си. Ще се върнеш при мен.

— Със сигурност няма. Имам намерение да му бъда вярна. Смятам, че бракът ще ми се отрази успокояващо, ще си почина.

Той коленичи пред нея, разтвори краката й, шепнейки: „Бедро, кур“, гледайки я с властен и същевременно топъл поглед, размекнат. Жюлиет усети как й се завива свят. Той пъхна ръка под полата й.

— Не! — извика Жюлиет, сякаш зовеше за помощ. — Не!

— О, да!

Той я събори на мокета и бавно я разсъблече. После започна да я люби, широко отворил очи, насилваше я да го гледа, проникваше яростно в нея, изреждаше аргументи срещу намерението й да се омъжи, убеждаваше я да се откаже.

Тя стенеше, а той подчертаваше всяка дума с нов силен тласък.

— Без фантазии, Жюлиет, никакви фантазии. Те загробват любовта. Те убиват любовта.

Тя въртеше глава наляво-надясно и го умоляваше да я шиба още и още, да я разкъса, да стигне до дъното. Викаше, задъхана, извиваше се, очакваше безпощадния тласък…

— Още, още — викаше тя.

— Ти си егоистка. Аз съм егоист. Ние сме сами, Жюлиет. Сами сме в този свят. Набий си го в главата. Сами сме. Ти запита ли се защо искаш да се омъжиш? Защо, а?

След всяка изречена дума, той проникваше все по-надълбоко в нея, изтръгвайки възторжени стонове и викове, които преминаваха в неистово кресчендо.

Папагалът ги слушаше от кухнята и скоро и той се включи с бойния си призив: „Гаяр, мръсник, Гаяр, мръсник“.

— Ти не обичаш Низо. Не обичаш никого. Обичаш единствено да получаваш удоволствие. Обичаш да те чукат, обичаш играта, обичаш себе си. Себе си, себе си. Не прави глупости, само защото си объркана. Объркана и притисната от обстоятелствата. Вземи се в ръце, вземи живота си в ръце, поеми отговорност. Сама, мръснице, сама. Не вземай чуждо име. И чужди мангизи.

— Обичам те, Луи, обичам те.

— Затваряй си устата. Не ме обичаш. Никакви фантазии, Жюлиет. Бъди смела, дявол да го вземе!

— Обичам те, обичам те.

Той я зашлеви с всичка сила по устата, за да я накара да млъкне. Тя продължаваше да повтаря монотонно: „Обичам те, обичам те“, да стене, да се гърчи под него, да вика от болка от шамарите. Двама души в плен на една любов, която отказваше да се назове и която се мъчеха да прогонят, но й се отдаваха безпаметно. Преплели тела и дъх, ближеха потта, която се стичаше по тях, сипейки ругатни така, сякаш изричаха клетви за вечна любов, скърцаха със зъби, изкривили лица от наслада, способни на всичко, понеже се бяха слели, неизказано щастливи. Всеки се стремеше да надмине другия в лудостта му, в жестоката битка да го изстреля още по-високо и със зашеметяваща сила до върховното желание, което проблясваше с жесток пламък в очите им, оставило ги без дъх. Преливащи от ярост, те бъркаха с пръсти в гърлата си, хапеха се до кръв, скубеха се до припадък, обсебени от неутолимото и невъзможно желание на обезумели любовници, които екстазът лишава от бленувания изход — желанието да умрат.

„Луи, Луи“, стенеше Жюлиет. „Мръсница, мръсница“, не спираше да повтаря той, тласкайки диво, ругаеше я, притиснал я до себе си, сякаш някой искаше да му я отнеме. Вкопчени едно в друго, двете тела си доказваха любовта по всякакъв начин. От устните на Жюлиет се точеха дълги лиги и се стичаха по тялото на Луи, той ги ближеше, очарован, хвърляше се отново отгоре й, лижеше я, омазваше я със слюнка, притискаше я неистово, смазваше я, повдигаше я от земята, разтваряше краката й и проникваше в нея, отново и отново, повтаряйки единствените две що-годе разбираеми думи, за които се сещаше: „Сами, сами, сами, ние сме сами и аз те чукам, ще те уморя от чукане“.

Оголила зъби, Жюлиет кривеше лице и неспирно повтаряше думите, които го влудяваха и които я изстрелваха до небесата: „Мокра съм, възбуждаш ме, караш ме да се подмокрям, блъскай, блъскай, не спирай, чукай ме, както чукаш курвите, аз съм твоята курва“.

Луи дишаше хрипливо, на пресекулки, останал без капчица сила. Жюлиет го яхаше, пришпорваше го с думи. Атакуваше и отслабваше ума на мъжкаря, когото бе пробола с върха на словесния си меч. „Добър си, изпитвам върховна наслада, чукай ме пак, харесвам кура ти, здрав, твърд, прекрасен, изпълва ме цялата.“ Той се гърчеше отгоре й, а тя го наблюдаваше, ликуваща, как губи разсъдък и се предава с помътнял поглед, изкривил устни, забил нокти в плътта й.

От устата й се лееше поток от думи, тя разширяваше владенията си, изместваше все по-надалече границите на господството си, укрепваше властта си, мобилизираше войски, отмъщаваше на всички предишни съперници, смазваше ги, свеждаше ги до положението на случайни фаворитки от нищожен ранг, жигосваше челата им с прекрасната думичка „рогоноска“. Госпожа Гаяр, това съм аз. Истинската, единствената. Никой досега не я беше любил по този начин. Никой…

Не станаха от леглото целия ден.

Полудели, обезумели, отпаднали, изтощени, разпокъсани, надрани, подути, насинени, двама диваци, вкопчени един в друг, душите им се търсеха, нападаха се безмилостно, ожесточено, с дяволски бяс, повели люта битка, която щеше да приключи, след като неумолимият победител предаде на смърт победения.



На 6 февруари 1971 година, прекрасна в бялата си булчинска премяна, Жюлиет Тюил се врече на Жан-Мари в църквата на Питивие.

Баща й я отведе до олтара, вирнал брадичка, втренчил поглед в празното пространство.

Сдобряването се оказа трудно, обстановката беше смразяваща и Жан-Мари прояви цялата си духовитост и неизчерпаемо добро настроение, за да запълва дългите паузи на несговорчивия и намусен господин Тюил.

Жанет Тюил си изплака очите по време на църковната церемония.

Кума беше Бенедикт.

Мартин изпрати телеграма от Ню Йорк със следния текст: „Бъкел не разбирам. Полудя ли, или какво?“.

Епилог

— Вие ставате за портиер точно толкова, колкото аз за пилот на самолет!

Потънала в канапето на фоайето на жилищния блок, една възрастна дама се заяждаше с портиера Уолтър.

— А вие, дъртофелнице, да вземете да се изкъпете, защото явно не си давате сметка колко неприятно миришете! Разнасяте жива зараза. Като си помисля само, че прекарвате дните си във фоайето! Чудя се как ви търпят наемателите.

— Отлично знаете, дърт обеснико, че притежавам три-четвърти от сградата!

Тя прихна весело и размаха във въздуха бастуна си по посока на портиерската ложа — владението на Уолтър.

Тъкмо в този момент упътилата се към асансьора Мартин мина край тях и чу някой да я вика:

— Мис Мьоро, мис Мьоро…

Тя пусна вратата да се затвори и се обърна.

— Имате писмо от Франция. Пристигна сутринта — каза Уолтър, подавайки й някакъв плик. После, сочейки с пръст към възрастната жена, заяви: — Би трябвало да има закон, който да позволява да ги ликвидират, когато стигнат тези години…

— Прекалявате, Уолтър.

— Не мисля, а и няма да е зле да напомните на госпожа Хауъл да се погрижи за майка си.

— Ще й кажа, разбира се, че ще й кажа, Уолтър, но се съмнявам, че ще има някакъв резултат и нещо ще се промени.

Мартин претегли с ръка тежкия бял плик с френска марка. Сигурно беше някакво известие.

Станаха две години, откакто бе пристигнала в Ню Йорк. Известията и поканите, които получаваше, показваха, че във Франция животът си тече и без нея.

Първата новина, която получи, беше по случай сватбата на Жюлиет.

Тя изглеждаше щастлива, поне така излизаше от писмата. Говореше за Жан-Мари с много нежност. Живеели в малък апартамент на улица „Шерш-Миди“. Жан-Мари довършвал редакцията на книгата си. Жюлиет работела на пълен работен ден в кантората на Фарланд. В едно от писмата беше сложила изрезка от вестник, посветена на кафе-театъра на Луи Гаяр. Имаше и снимка с Луи, нахилен до уши, заобиколен от участниците в трупата. Не беше се променил. Интервюто потвърди мнението й: Луи си беше Луи, такъв, какъвто го помнеше. „Еднакво отчайващо е да умреш от отегчение и от дързост. Затова е по-добре да умреш от дързост, поне ще ти бъде приятно!“ Жюлиет не споменаваше дали е виждала Луи, откакто се бе омъжила.

После дойде известие за появата на бял свят на Виржини — първото дете на Жоел и Рьоне, последвано от задължителните семейни снимки, правени на всеки три месеца пред еднофамилната къщичка в предградията на Питивие, която Рьоне бе купил с кредит от банката.

След туй пристигна съобщението за сватбата на Режина Вюрст и Шарл Милал, отпразнувана в най-тесен семеен кръг. Мартин едва не се задави с поничката си. Пътуваше в метрото. Едно голямо парче заседна в гърлото й, едва успя да го изплюе.

Някои известия бяха поръбени в черно. Естел, по-голямата сестра на Бенедикт, бе загинала при пътна катастрофа. Матилд й написа писъмце, в което споделяше мъката си и добавяше едно странно изречение: животът трябвало спешно да се живее.