Изминаха последните километри в мълчание, съсредоточени в следващите един подир друг остри завои.

Мартин нямаше настроение за разговори, развълнувано оглеждаше ширналите се поля, които помнеше от детството си, островърхите църковни камбанарии на всеки кръстопът, малките лъкатушни пътчета през полята.

Когато излязоха на площад „Мартроа“, сватбеният кортеж чакаше пред църквата.

Времето беше хубаво и някои гости бяха насядали на пейките, обърнали лица към слънцето. Други седяха на халба бира или чаша червено вино на терасите на кафенетата наоколо, свалили саката си, навили ръкави. Трети пък крачеха по площада, поглеждайки нервно часовниците си.

Жан Бонер се извини на висок глас пред всички присъстващи, целуна мимоходом Бенедикт и подавайки ръка на майка си, зае място зад булката и баща й.

Мартин едва успя да се разцелува с Бенедикт. Притисна я в обятията си и с изненада установи колко лека и ефирна беше младата жена. Отдръпвайки се леко, забеляза, че се е изрусила, станала беше истинска блондинка. Едва я пусна от прегръдките си и почувства някой да я дърпа за ръката — Жюлиет. С порасналата си буйна коса беше заприличала на истинско диваче. Прониза я с дълбоките си черни очи като с меч. Беше забравила пламтящия, изгарящия поглед на Жюлиет. А може би бе станал още по-пламенен след двете изминали години?

— Кога пристигна? — пошушна Жюлиет, включвайки се на свой ред в шествието.

— Днес сутринта. На „Орли“. Жан дойде да ме посрещне.

— Как го намираш?

— Много е рано да се каже. А ти?

— По-скоро сладък. Но не го познавам достатъчно. Сега вече не живея на улица „Плант“ и не се виждам толкова често с Бенедикт.

— Те още ли живеят там?

— Да. Унгрун и Бенедикт. С още едно момиче, приятелка на Бенедикт от телевизията. Много е приятна. Тя също е поканена, ще се запознаете.

— А Жан-Мари?

— Ще дойде за приема. Не си пада по църковните церемонии.

Една възрастна леля на Бенедикт се обърна, смръщила вежди, и те млъкнаха. В църквата седнаха една до друга. Жюлиет веднага грабна ръката на Мартин и я стисна много силно.

* * *

Матилд наблюдаваше дъщеря си, седнала пред олтара в дългата си бяла рокля, със спуснат воал върху сплетената и свита на кок коса. Не ми харесва русата й коса, кървавочервеният й маникюр и прекалено слабата й фигура. И тя заприлича на всички останали, стана една от многото млади жени, сякаш излезли от един калъп. Въпреки това с ръка на сърцето отбеляза, че рядко бе виждала Бенедикт толкова лъчезарна, сияйна и преливаща от щастие. Откакто Жан поиска ръката й, тя не изпадаше в мрачни настроения и не избухваше в сълзи по най-дребния повод. А може би беше помъдряла след внезапната смърт на сестра си? Естел. Преди три години баща ти теб заведе до олтара.

Мисълта за дъщеря й не излизаше от ума на Матилд. Но вместо да я обрече на мъка и самота, смъртта на Естел породи в нея страхотно желание за живот. Изпълних поетите ангажименти. Най-малкият вече завърши гимназия и си взе успешно зрелостните изпити… Възнамерявам да се установя в Париж. Сама. Да продължа образованието си.

Тя наклони глава и видя Мартин, която седеше до Жюлиет. Непременно трябва да си поговори с Мартин.

Жюлиет продължаваше да стиска ръката на Мартин, която се изненада и направи опит да се освободи, но Жюлиет не я пусна.

— Остави ме. Приятно ми е да те държа за ръката — прошепна тя.

— Дръж ме, че няма да остана дълго време, летя обратно след седмица.

— Защо?

— Намерих си работа в една рекламна агенция! Започвам следващия понеделник! Освен това съм си взела билет за чартърен полет… Много зор видях, докато събера пари да си го купя!

Жюлиет се нацупи.

— Непременно трябва да си поговорим.

— Станало ли е нещо? — попита Мартин.

— Ще ти обясня.

— Нещо сериозно ли е?

— Сложно, бих казала… Нали знаеш, винаги съм вярвала повече на теб, отколкото на себе си.



Бенедикт откри танците с баща си.

На моравата пред къщата бяха поставили естрада за наетия оркестър и от двете страни на дансинга бяха подредили маси с бели покривки, спускащи се до земята. Сервитьори в бели сака и папийонки, застанали чинно до масите, се грижеха за напитките и храната. Гостите започнаха да се разпръскват из градината с чинии с хапки и чаши в ръце, търсеха пейка или стол да поседнат на сянка.

Вечерта господин Тасен даваше официална вечеря на свещи и беше предвидил камерен оркестър.

— Щастлива ли си, дъще?

— О, да, татко, безкрайно…

Той притисна Бенедикт още по-плътно до гърдите си. Искаше да й зададе хиляди въпроси: Бях ли добър баща? Какво забравих да ти дам, какво ти е липсвало през тези години? Но не се осмели.

— Искам да знаеш нещо: винаги ще бъда до теб, каквото и да се случи.

— Да, мили татко. Знам. Няма нужда да ми го казваш.

Той се засмя смутено. Беше ненадминат в приказките, когато ставаше въпрос за служебни дела, но се заплиташе и онемяваше, ако трябваше да разговаря с близките си хора.

Валсът приключи, той се поклони пред Жан, потънал в разговор с господин Жьоне, кметът на Питивие, и тържествено му предаде дъщеря си.

— Сега е ваш ред, Жан.

Жан прегърна Бенедикт през тънката талия, притегли я до себе си и продължи да разговаря за разширяването на завода „Гренгоар“.

Просълзен, Жилбер Тасен извърна глава, за да не забележат дъщеря му и зет му напиращите сълзи.

Потърси с поглед жена си.

Допреди два дни двамата имаха последен спор относно желанието й да заживее в Париж. Този път го предупреди, че намерението й било сериозно, и той я помоли за отсрочка от два дни, за да го обмисли. Прекрасен ден, каза си той, оставам едновременно без жена и без дъщеря.

В известен смисъл разбираше желанието на Матилд. Когато се ожениха, тя беше само на осемнайсет. Цели трийсет години единствената й грижа бяха домът и децата, без нито един свободен миг. Той й вярваше. Тя не искаше да се махне от Питивие, за да води разхайтен живот в Париж.

Откри я в кухнята да дава някакви разпореждания на Мари, възрастната им прислужница.

— Ще поднесем аперитив и чак тогава, в никакъв случай преди това, едва тогава може да разчистите масите и да редите приборите.

Жилбер Тасен откъсна Матилд от домакинските й задължения и я завъртя на дансинга.

— Полудя ли, Жилбер — засмя се Матилд. — Да не си на двайсет години! Може би се готвиш да ме отвлечеш?

— Не ми липсва желание да го сторя, много добре го знаеш.

Матилд учудено го изгледа и го докосна леко по яката на фрака.

— Матилд, мислих за онзиденшния ни разговор…

— Смяташ ли, че моментът е подходящ да повдигаме темата?

— Да. Да. Защото сега съм с бистра глава, утре може да не съм в състояние. Искаш да отидеш да живееш в Париж, нали така?

Матилд кимна със сериозно изражение.

— Не твърдя, че съм във възторг от решението ти — продължи Жилбер. — Ще се наложи да организирам живота си по нов начин, но… си припомних какво си говорихме двамата, когато реших да напусна банката и да се захвана с бизнес.

— Да. Бяхме седнали една вечер точно тук, в градината.

— Тогава ти ме подкрепи. Можеше да се уплашиш, но не, подкрепи ме. Затова сега е мой ред да ти кажа: „Заминавай, живей си живота, аз съм до теб!“.

Не е зле, каза си той. Вътрешно беше доста доволен от импровизираната си кратка реч.

— Наистина си чудесен, скъпи. Нали знаеш, че не го правя напук на теб, в смисъл да ти връщам за нещо, правя го за себе си.

— Знам, ясно ми е. Ще се връщаш ли у дома през уикенда при стария си съпруг?

— Обещавам.

Тя се притисна до него и огледа градината, къщата, окъпана в светлина и обрасла с беседкова лоза, в която беше прекарала толкова години.

— Искам да се запиша да следвам.

— Да следваш!

— Да. Да следвам история на изкуството.

— Да не би да искаш да ми създадеш комплекси, така ли да го разбирам?

— По-скоро да почувствам как ми поникват криле!

Музиката спря. Матилд и Жилбер останаха на дансинга. Тя се облегна на ръката на мъжа си и поглеждайки Жан и Бенедикт, които се целуваха, въздъхна:

— Надявам се двамата да имат също толкова успешен брак като нашия…

— Не всеки има късмета…

Матилд го погледна закачливо. Очите му блестяха дяволито, сякаш беше хлапе, което се готви да извади от джоба си прашка и да счупи стъклото на нечий прозорец.

— … да срещне жена като теб!



Затворила очи, Бенедикт се въртеше в ритъма на валса в прегръдките на Жан, сякаш искаше да запечата завинаги мига на това върховно щастие. Никога вече няма да изпитам подобно чувство. Не е възможно. Никога вече…

След като Емил я напусна, смяташе, че животът й е свършил. Всяка минута, прекарана в редакцията на „Фигаро“ под погледа на колегите, беше непосилно изпитание. Излезе в отпуск по болест и се възползва, за да предложи услугите си на една телевизия. Откровено се изненада, когато я назначиха като репортер. Абсолютно необяснимо, поне това бе личното й мнение. Получи се съвсем неочаквано, нямаше старание от нейна страна да омайва когото и да било, просто я назначиха, ей така, от раз! Прочетоха материалите, които им занесе, събрани в една голяма папка, и взеха, че я назначиха!

Откакто се раздели с Емил, вече не изрусяваше кичур от косата си, който да пада над очите й, придавайки й загадъчен поглед, отказа се и от кръшната походка. Държеше се много по-резервирано. Едва ли не свенливо. Тази история бе нанесла сериозен удар на самочувствието й.

Работата я увлече. Научи се да работи в екип с оператор и тонтехник, да говори пред камерата в продължение на минута и трийсет секунди или две минути и десет секунди, в зависимост от темата на репортажа.

В началото й даваха само женски теми: модни колекции, кичът като явление, мюзикълът „Исус Христос суперзвезда“, смъртта на Коко Шанел или на Фернандел. После я преместиха в редакция „Политика“ — там й възложиха да отразява заедно с трима колеги посещението на Леонид Брежнев във Франция. Отново преживя възбудата от командировката си в Ирландия с Емил. Запозна се с Жан Бонер, когато я изпратиха да напише материал за младите хора от екипа на Жак Шабан-Делмас.

Трийсетгодишен, неженен, отличен тенисист, той ентусиазирано разнасяше папките със задачите като ракета за тенис. Често ходеше да танцува в „Джимис“ или в „Кастел“. Съгласи се да й даде интервю.

Имаше пронизващи сини очи, ослепителна усмивка, чуплива руса коса, непрекъснато кръстосваше и разкръстосваше дългите си крака. Един пораснал Малък принц. Когато се замислеше, почукваше с нокти по зъбите си и повдигаше горната си устна, сякаш се готвеше да хапе…

Темата на интервюто й беше за ролята и съдбата на политиците. След като приключиха, той й поиска телефона.

Обади й се след седмица. Покани я на вечеря в компанията на други журналисти. Звучи ми като приемен изпит, уплашено си помисли тя.

Следващите седмици отново се видяха, този път обядваха само двамата. Няколко пъти. Тя не бе сигурна дали ще й звънне отново, дали ще се видят пак. Нямаше представа как би могла да се свърже с него. Сигурно имаше друга жена и той не знаеше как да се справи с положението. Бенедикт предвидливо не бе разказала на никого за него. Историята на Емил с Аник Буслен й беше обеца на ухото. След време, неочаквано и напълно изненадващо поканите зачестиха. Най-после, минах изпита успешно, развеселена си каза тя една вечер, правейки няколко танцови стъпки в стаята си. Смея дори да добавя „с отличие“.

След това дойде градинското парти в Люксембургския дворец, седалище на Сената, на което я представи на колегите и приятелите си, и накрая на самия Жак Шабан-Делмас на един коктейл във Военния клуб.