Този ден беше паметен за Бенедикт. Бе равносилен на предложение за брак. Впрочем на следващия ден той официално поиска ръката й. В края на кратък обяд, по време на който обясни как всички разправяли колко била очарователна, „включително и самият премиер“.

И сега вече беше госпожа Бонер. Госпожа Жан Бонер. Гушна се в него. Вече нищо лошо не можеше да й се случи. Той я хвана за брадичката.

— Е, госпожо Бонер, щастлива ли сте?

От гърдите на Бенедикт се изтръгна дълбока въздишка на удовлетворение и тя кимна утвърдително.

— Ще видиш как двамата с теб ще сътворим велики дела — продължи той. — Ще бъдеш до мен и ще видиш, властта ще ми е в кърпа вързана.

— А аз какво ще правя, докато ти вземаш властта? — попита тя, широко усмихната.

— Ти ще бъдеш моята дама, моята посланичка, моята муза. — Той се извърна и виждайки гостите по поляната, я подкани: — Хайде, скъпа, край на танците. Да отидем при гостите ни.

— Един последен танц — примоли се Бенедикт.

— Поръча ли достатъчно шампанско и уиски? Ще стигне ли за всички?

— Да, да. Мама се е погрижила за всичко, направила е каквото трябва. Обичаш ли ме?

— Да.

Той погледна хората, струпани край бюфета, и забеляза Мартин, която оживено разговаряше с Матилд и Розита.

— Разбрахте ли се с Розита? — попита той.

— Да. Ще дойде да работи у нас, на улица „Помп“. Ще напусне къщата на улица „Плант“… Много мило от нейна страна, поне така смятам.

— В неин интерес е. Като гледам, майка ти води оживен спор с американската ти приятелка. Да се надяваме, че тя няма да я подкокоросва. Как мислиш, това заминаване за Париж сериозно ли е?

— Абсолютно.

— Ако бях на мястото на баща ти, нямаше да съм очарован.

Мартин разказваше на Матилд и на Розита за Америка. Матилд, цялата в слух, кокореше очи, протегнала врат. Феминистки събрания!

— Изчетох от кора до кора всички книги, които ми остави. Именно те ми помогнаха да се реша на тази крачка, да отида в Париж… смъртта на Естел също допринесе за решението ми.

Мартин я стисна окуражаващо за лакътя. Не я биваше в излиянията и в съболезнованията.

— Ние тук, във Франция, сме много изостанали — каза тя. — От друга страна, може да е за добро, защото според мен американските феминистки са прекалено крайни. Наистина водят ожесточена битка с мъжете, стиснали ножа между зъбите.

— Същото ще стане и във Франция. Тук нещата пристигат с десетина години закъснение! — твърдо заяви Матилд.

— Най-странното е, че успях да си намеря работа, именно благодарение на борбата на жените!

— Какво чувам, борбата на жените! Никак не си се променила — прекъсна я Жюлиет, врязвайки се между Матилд и Мартин. — Добър ден, Розита.

— Вие дбете с Мартин се държахте ужасно в църкбата!

— О, мила моя Розита, толкова бяхме щастливи, че сме отново заедно. Не можехме да сме тихи като мишлета.

— Ама ти къде беше? Търсих те навсякъде — попита Мартин.

— О, после ще ти обясня. Значи, си си намерила работа?

— Да, благодарение на една стачничка-феминистка. Отидох с моята група жени на протест в една рекламна агенция в Манхатън срещу несправедливото заплащане на женския труд. Бяхме си окачили на вратовете транспаранти и блокирахме входа на сградата. Шефът слезе при нас и ни покани да поговорим в кабинета му. Държа се изключително любезно, записваше си исканията ни. След като си тръгнахме, аз се върнах и го попитах защо се е държал толкова мило с нас. Знаеш ли какво ми отговори?

— Че искал да му се махнете от глабата и тоба е било най-лесният начин — намеси се Розита.

— Не позна. Не ми пука за исканията на феминистките, заяви той, но женското движение ме интересува. Жените са консуматорки и искам да знам какво мислят, какво ги вълнува. Без секунда колебание му отвърнах, че искам да му сътруднича, че през целия си живот съм работила, в супермаркет при това, с една дума, омаях го с приказки и той ме взе на работа! Започвам другия понеделник. Само дето го метнах. Документите ми не са наред. Имам студентска виза, не работна. Ще се наложи да се размърдам и да уредя положението си, без да се помайвам!

Жюлиет изръкопляска. Матилд подсвирна от възхищение, но веднага посърна и дълбоко въздъхна, сякаш подвизите на Мартин изравняваха нейното смело начинание със земята.

— А вие сте истинско чудо — обърна се Жюлиет към Матилд, понеже долови разочарованието й. — Погледнете майка ми например, и я сравнете с вас. Тя стои и чака животът да отмине. Вие поне…

— Родителите ти тук ли са? — попита Мартин.

Жюлиет вирна брадичка в тяхна посока.

Господин Тюил говореше с Жан-Мари, а госпожа Тюил, с шапка на жълти и сини цветя, стоеше малко зад тях.

— Добре, но сега ви оставям — каза Матилд. — Отивам да се погрижа за гостите си, както се изразяват в учебниците по етикеция.

— Аз пък отибам да седна, краката ми се подгъбат от умора — заяви на свой ред Розита и последва Матилд.

— Откакто го избраха в общинския съвет, татко се е надул като пуяк — отбеляза шепнешком Жюлиет, поглеждайки към господин Тюил.

— А с тях как вървят нещата, сдобрихте ли се? — продължи да разпитва Мартин.

— Горе-долу. Подписахме договор за ненападение. Освен това сега съм женена жена и не се налага да се съобразявам с техните желания. Май това е единственото положително нещо в брака.

— Няма да е зле да споделиш това с Бенедикт — посъветва я Мартин.

— О, Бенедикт! При нея нещата стоят съвсем по друг начин…

— Жюлиет, ще ти бъда признателен, ако не ме оставяш сам с родителите ти — помоли я Жан-Мари, след като се присъедини към нея и Мартин.

— Никой не те е карал да си говориш с тях.

— Родители са ти все пак. — После се обърна към Мартин: — Харесва ли ти Америка?

Жан-Мари не се беше променил. Все така чернокос, елегантен, непринуден. Кърпичката в малкото джобче на сакото в тон с вратовръзката, риза с малки копченца на яката, отлично скроен синьо-зеленикав костюм. Свеж и розов. Недосегаем за стрелите на Жюлиет.

За разлика от него Жюлиет беше помръкнала, поизгубила от блясъка си. Непрекъснато бърчеше вежди, неприятен тик, който й придаваше зъл вид. И все потриваше върха на носа си.

— Оригинален въпрос, чудя се как ти хрумна това за Америка! Не може ли да ни оставиш двете самички, от две години не сме се виждали! — избухна Жюлиет.

На Мартин й дожаля за Жан-Мари.

— Трудно е да се обясни накратко. Да кажем, че не е това, което си представях от тази страна на океана, но въпреки всичко е интересно.

— Твоите родители не са ли поканени? — прекъсна я Жюлиет.

— Не, очевидно не са достатъчно представителни.

— Гостите са изключително грижливо подбрани… заради положението на Жан Бонер — опита се да замаже положението Жюлиет.

— Да, ама са поканили Розита — отбеляза Мартин.

— Защото Жан Бонер има нужда от нея — обясни Жюлиет.

Хванал Бенедикт под ръка, Жан Бонер стоеше сред група млади мъже. Всички говореха високо, смееха се гръмогласно, имаха зализани оредели коси и бяха добре закръглени, сигурен признак за близките им отношения с властта.

— Не й обръщай внимание, Мартин — намеси се Жан-Мари. — От известно време Жюлиет вижда навсякъде само злоба и лошотия.

— О, я ни остави на мира… Идваш ли, Мартин, ще се свием в някой ъгъл, искам да ми разкажеш всичко, ама всичко, от игла до конец.

— Добре, оставям ви — кимна Жан-Мари и се отдалечи с ръце в джобовете.

— Много си гадна с него! — отбеляза Мартин с въздишка.

— Не мога повече! Брак! Не искам да чувам тази дума, честно ти казвам.

Тя наду бузи и изпусна дълбока, покъртителна въздишка, вдигайки вежди.

— Не прави така, приличаш на разлютена циганка — пошегува се Мартин и я ощипа лекичко по бузите.

Отидоха да седнат вътре в къщата и пътем Жюлиет грабна бутилка шампанско и две чаши.

Настаниха се удобно в креслата и Жюлиет подзе:

— Седях точно тук, в този фотьойл, преди четири години, когато взех решение да се махна от Питивие и да завладея Париж.

— Защото току-що беше зърнала красавеца Рьоне с новата му мацка… Какво ли стана с нея?

— Омъжи се. Както направи и Жоел. Но няма бебе. Шантава работа! Сега като го гледам Рьоне и като се сетя как бях полудяла по него навремето…

— По репутацията му, по-точно. Никога не си го обичала това момче. Впрочем ти никога никого не си обичала. Просто си влюбена в любовта, ако искаме да сме точни.

— Какви ги дрънкаш! Обичах Луи!

— Защото ти бягаше. И Пенсон, защото беше жиголо.

— Като стана дума за него, не си ли го срещала случайно красавеца Пенсон? И той бил в Ню Йорк, така разправят. Госпожа Пенсон е превъртяла, само повтаря като курдисана: „Синът ми… Ню Йорк“. Вече си мечтае в долари. Сигурно се е намърдал на топло до някоя богата американка.

— А Жан-Мари? Как вървят нещата с него? — продължаваше да разпитва Мартин.

Жюлиет отпи от шампанското, изрита със замах обувките си, подви крака под себе си и започна да разказва.

За сватбата си. За първите дни и месеци в малкия апартамент на улица „Шерш-Миди“, където Жан-Мари пишел книгата си, а тя ходела на лекции в университета и на стаж в кантората на Фарланд. Илюзията, че си играят на кукли, че се правят на млада двойка щастливи младоженци. Парите вече не били проблем. От време на време Жан-Мари продавал някоя от бабините си картини и двамата си живеели царски месеци наред. Той я обсипвал с подаръци. Показа на Мартин златните си гривни, обеците с рубини и медальона с диамант.

— Всичко това ми е от него. Достатъчно беше да отворя уста и той се втурваше презглава да изпълни желанието ми, дори не чакаше да се доизкажа. Като се сетя само… Каква разлика между него и Луи, и Виртел… от земята до небето.

— Виртел?

— Да, искам да кажа, от ужасната му стиснатост, нали разбираш. Не ми даде стотинка от договора с Шарл Милал, представяш ли си!

— Така, значи…

— Бях се сдобрила с нашите, имах пари, работех. Беше щастливо време. Не си задавах никакви въпроси. Живеех си безметежно, без никакви грижи, мърках доволно като коте…

— Когато… — прекъсна я Мартин.

— Когато… история с мъж, както се досещаш. За разлика от другите ми любовни истории с него се запознах в университета. Нещо като компенсация за четирите години висене там: семейният уют бе взривен! Казваше се Макс, преподавател по международно право, около четирийсетте, красив, умен, женен, обаятелен, привлекателен.

Жюлиет изброяваше на пръсти качествата на Макс с носталгичен тон.

— Хлътнах по него след един бас. Той не можеше да повярва, че истинското име на Сюркуф е Робер! Хванахме се на бас на една вечеря в „Тур д’Аржан“, горе на върха, нали се сещаш… Спечелих баса. Изстреляхме се при звездите и останахме там… известно време. Връзката не продължи дълго, но достатъчно, за да се върна към стария начин на живот. Започнах да лъжа нищо неподозиращия Жан-Мари и да му изневерявам, а той ми вярваше безусловно. Бях бясна, че не си дава сметка, че е сляп и наивен, че вярва на измишльотините, с които го баламосвам.

Тя отново свъси вежди и заприлича на проклета циганка със святкащите си черни очи.

— На теб все ти трябват усложнения. Уморителна си, Жюлиет.

— Започнах да го презирам. Изневерите зачестиха, правех го, където ми падне. Едва ли не, за да го предизвикам. От отегчение. Вършех глупости, само за да ме пипне, да ме уличи в лъжа, но той не виждаше…

— Върна ли се пак при Луи?

— Естествено. Иска ли питане! Един ден се срещнахме съвсем случайно на улицата. Покани ме на „секс закуска“. Подновихме връзката. Нашите си стари отношения: секс до дупка. Разговорите ни се въртят само и единствено около чукане и секс, нищо друго…