— Казвам се Кристофър Бъроуз Талбът — каза чернокосият. — Моят придружител е господин Питър Скарбъроу.

— Щастлив съм да се запозная с вас, почитаема госпожице. — Скарбъроу говореше със същия акцент.

— Луиза ми каза, че желаете да разговаряте с мен, но още сега искам да ви предупредя, че не спя с клиенти. Ако желаете нещо такова, наоколо има достатъчно места, където можете да оставите парите си и да си изберете каквото желаете. Аз не съм за забавление!

Талбът повдигна вежда многозначително.

— Това е утешително — заяви той.

— Драга моя, мажете да бъдете сигурна, че нямаме непочтени намерения спрямо вас — засмя се Скарбъроу.

— Има ли тук някакво място, където бихме могли да разговаряме насаме? — Талбът огледа намръщено претъпканата кръчма.

— Няма такова място! — За каква ме вземат тези, запита се Маги. Може би за някаква наивна госпожичка, която ще захапе въдицата? — Вижте какво, господа, ако ще си приказваме за нещо, хайде изплюйте камъчето и толкова! Не мога да стоя тук цяла вечер!

— Да го изплюем ли? — Устата на Талбът се изви в язвителна усмивка.

— Така де! Хайде започвайте!

Талбът поклати глава. Изражението му беше едновременно тъжно и доволно.

— Мисля, че за вас ще е действително от полза да чуете онова, което искаме да ви кажем. А това не е подходящо място за нашия разговор. Бъдете сигурна, че нямаме никакви намерения спрямо вас, искам да кажа спрямо частните ви услуги… С нас ще бъдете в безопасност.

— Можем да разговаряме тук.

— Наистина, госпожице Монтоя…

Останалата част от думите му премина покрай ушите й, защото в този миг тя съзря Джак Морли, който си пробиваше към тяхната маса. Гадният навлек беше опасен! Маги се бе надявала, че ще я остави на мира няколко дни, докато успее да събере поне част от парите, които му дължеше. Но ето че той идваше, наежен като пес с вирната опашка.

Маги се изправи толкова бързо, че столът й едва не се прекатури.

— Да вървим! — подкани тя Талбът.

— Какво?

— Нали искахте да отидем някъде? Хайде да тръгваме!

Мъжете станаха, видимо озадачени от неочакваната промяна на решението й.

— Имате ли нещо за намятане?

— Какво да имам?

— Наметало или някакъв шал? Нощем е студено.

— Не. — Маги тръгна към вратата. Морли беше вече съвсем наблизо.

— Така ще замръзнете. Можем да ви почакаме, докато си вземете нещо, за да се загърнете.

Маги сграбчи двамата мъже под ръка и ги затегли към вратата, зад която ги очакваше мразовитата ноемврийска нощ.

— Не се тревожете за мен! Аз съм издръжлива.

— Така и предположих — каза Талбът двусмислено.

Маги беше премного заета, за да усети студа. Тримата забързаха по калната улица и се отправиха към търговската част на града. Един поглед назад я увери, че Джак не ги е последвал. Сега тя трябваше да се отърве от двамата чужденци. Ако отсъстваше за следващото представление, Луиза щеше да й ореже надницата, независимо от приятелството им. А и много щеше да се разтревожи, когато разбереше, че Маги е излязла от кръчмата. Луиза знаеше, че тя може да се погрижи за себе си в почти всякаква ситуация, но тази нощ всичко беше много необичайно.

Преди Маги да успее да измисли благовидно извинение, за да се върне, тримата стигнаха до мястото, закъдето се бяха запътили. Намираше се на съвсем късо разстояние от Маркет Стрийт, но ги разделяха светове. Това бе луксозният хотел „Уиндзор“. Когато влязоха през двойната врата на централния вход, Маги не успя да се сдържи и направо зяпна от удивление. Краката й потънаха в червения плюшен килим. Мебелите изглеждаха твърде прекрасни, за да се седи по тях. Върху облепените с тапети стени имаше огледала с рамки от диамантен прах. През една леко открехната двойна врата тя успя да зърне част от балната зала с кристалните полилеи й блестящия паркет на пода.

В разкошното фоайе посетителите бяха изискани като мебелите. На едно канапенце внушителен господин четеше „Роки Маунтин Нюз“. Малко по-настрана от него стоеше дама във вечерен тоалет и играеше нетърпеливо с ръкавиците си, докато придружителят и търкаше някакво петънце върху сакото си. Още няколко мъже и жени с впечатляващо облекло и безупречни прически стояха или седяха във фоайето, отдадени на елегантността си.

— Мили боже! — Това беше единственото, което Маги можа да измисли, за да изрази своята почуда.

— Да вървим! — Кристофър Талбът я побутна напред.

Когато Маги и нейните придружители влязоха във фоайето, всички очи се обърнаха към тях. Дамата с ръкавиците повдигна ръка към устата си, сякаш да се предпази от някаква неприятна миризма.

— Бих искал да ви кажа нещо, господине. — Служителят на рецепцията се постара лицето му да остане безизразно, докато даваше ключа на Кристофър. — Ъъъ… лорд Талбът…

Лорд Талбът? Маги премигна от изненада. Нима той беше истински лорд? В какво се беше забъркала този път?

— Ъъъ… младата дама едва ли е подходяща… — Той млъкна, защото Кристофър му хвърли унищожителен поглед, достоен за истински лорд. — Ние мислим за нашата репутация, господине — продължи служителят. — Този хотел е изискан. Не можем да позволим тук да влиза кой да е…

Маги не дочу отговора на Кристофър, но служителят пребледня и кимна почтително след тях, когато се отправиха към стълбите.

Два етажа по-горе придружителите на Маги я въведоха в стая, която беше поне десет пъти по-голяма от нейната спалня. Мебелите бяха луксозни, както онези във фоайето.

— Господи! — възкликна Маги. — Само двамата ли спите в тази огромна стая?

— Това е моята стая — отвърна Кристофър. — Спалнята на господин Скарбъроу е съседната. — Той посочи междинната врата.

— Какво разточителство на площ, нали?

Кристофър въздъхна. Питър Скарбъроу изглеждаше угрижен.

— Вие истински лорд ли сте?

— Титлата на лорд Кристофър е по наследство, а не по закон — обясни й Скарбъроу. — Неговият баща е пер. По-точно той е херцог Торингтън. Но Кристофър е съвсем обикновен човек, като вас самата.

— Не мисля, че бих стигнал дотам! — сряза го Кристофър.

— Какво означава „пер“?

— Благородник, драга моя. — Гласът на Скарбъроу беше търпелив, за разлика от изражението на Кристофър.

— На коя страна?

— Англия, госпожице Монтоя. Знаете ли къде се намира Англия? — В думите на Кристофър прозвуча съмнение.

— Знам, разбира се! — Маги имаше известна представа. Англия беше по-далеч от Ню Йорк.

Скарбъроу тревожно сбърчи чело и погледна Кристофър.

— Не знам дали нямаше да е по-уместно да разговаряме на друго място, момчето ми. Не мисля, че най-разумното нещо е една неомъжена девица да бъде заведена в стаята на мъж.

Кристофър се засмя.

— Не вярвам репутацията на госпожица Монтоя да пострада чак толкова много…

— Аз имам добра репутация! — Маги не хареса начина, по който той произнесе това, сякаш й се подиграваше.

— В това съм сигурен! — Кристофър си наля бренди от бутилката, поставена върху нощното шкафче.

Маги отново не хареса тона му. Всъщност започваше вече да мисли, чене харесва него самия. Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Ето, аз съм тук. По-уединено кътче от това не можете да намерите. По какъв въпрос искате да говорим?

Английският лорд отпи от брендито и с бавно движение постави чашата на масата. След това удостои Маги с един от онези преценяващи погледи, които я бяха стреснали в кръчмата.

— Точно така, госпожице Монтоя. Време е да се захванем с работата, заради която сме тук.

Втора глава

Маги седеше настръхнала на тапицирания с дамаска стол. Последна издънка на знатен испански род, тя определено не отговаряше на положението и потеклото си. Кристофър не би повярвал, че това е тя, ако не бе чел лично документите.

Той въздъхна и започна да се разхожда пред нея.

— И така, да дойдем на въпроса, госпожице Монтоя. Оказва се, че ви нося добри новини. Едно задълбочено проучване от страна на господин Скарбъроу и мен самия показва, че вие сте единствената наследница на значителен участък земя на територията на Ню Мексико — петстотин хиляди акра, ако искаме да бъдем съвсем точни. Оказва се също така, че аз проявявам интерес към тази земя и за мен ще е от полза да ви помогна да потърсите законните си права над нея.

Момичето пребледня и се вцепени от изненада, но само след миг отново възвърна естествения си цвят. Тя вирна глава и изгледа Кристофър косо. Ъгълчетата на устата й се извиха в неуместна дяволитост.

— И вие очаквате да ви повярвам?!

— Нямам навика да разправям лъжи, госпожице! Естествено очаквам да ми вярвате.

Усмивката й прерасна в невъздържан смях. Кристофър почувства надигащата се него вълна на гняв. Малката палавница изобщо не се страхуваше от него. Мъжете се впечатляваха от ръста му, а жените — от неговата титла. Американците смятаха, че титлата пред името прави човек роднина на Господ. Но това не се отнасяше за тази малка опърпана американка. Тя дори имаше нахалството да му се присмива!

— Намирате нещо забавно в моите думи, така ли?

— Намирам, че вие сте забавен! — Тя доста добре изимитира акцента му. — Новаците и чужденците обикновено са странни, но вие направо сте луд като куче, болно от бяс. — Изправи се рязко. — Беше ми приятно, господа. Но имам още едно представление тази вечер.

— Моля ви, госпожице Монтоя! — Питър Скарбъроу се намеси в разговора с убедителен глас. — Беше ни много трудно да ви открием. Вие наистина сте единствената жива наследница на една от най-големите територии, дадени с декрет като дарения в Ню Мексико.

— Ама разбира се! — възкликна момичето, сложило ръка върху дръжката на вратата. — Освен това аз съм братовчедка на английската кралица. Вижте какво, ваши светлости, тази вечер е достатъчно тежка и без вас. Защо не вървите да досаждате на някой друг? Градът е пълен с момичета, на които вашата игричка би им харесала.

— Това съвсем не е игра! — На Кристофър изведнъж му се прииска да можеха наистина да изберат друга жена. Маги Монтоя не отговаряше на очакванията му. Представял си я бе по най-различни начини — кротка стара мома; млада съпруга с куп дечица, увиснали по полите й; проститутка с разбит живот й пристрастена към опиума. В действителност тя не беше нито кротка, нито с разбит живот, а единственото нещо, което „висеше“ по шарените й поли, бяха похотливите погледи на посетителите в „Лейди Лак“. — Седни, момиче!

За удоволствие на Кристофър, тя подскочи при командата, която той излая, но отново впери сърдит поглед в него.

— Седни. Седни на стол!

Маги пусна дръжката на вратата и предпазливо седна на близкия стол.

— Повярвайте ми, госпожице Монтоя, вие съвсем не отговаряте на идеалната ми представа за наследница, но за нещастие сте единствената потомка на фамилията Монтоя, която успяхме да открием.

— Тук има много Монтоя…

— Права сте. Но вие сте единствената Монтоя, потомка на Алберто Монтоя и Кармен Естада. Майка ви е била също кръчмарска танцьорка, нали така?

Това привлече вниманието й.

— Магдалена Тереза Мария Монтоя. — Благородническото име беше твърде дълго за слабичкото девойче. — Казват ви Маги, нали така?

Очите й го стрелнаха гневно, а малката волева брадичка се вирна предизвикателно.

— Името ми е Магдалена, а не Маги!

Явно доволен от нейното раздразнение, Кристофър се усмихна снизходително.

— Маги ви подхожда повече.

Тя погледна към вратата, но Питър вече бе застанал пред нея и преграждаше спасителния изход. Малкото й лице се обърна отново към Кристофър. Тъмните й очи сякаш преценяваха мотивите му.

— Значи вие знаете моето име и кои са били родителите ми. Но това не доказва нищо.

— Така ли? — Веждите на Кристофър се повдигнаха.

— Точно така. — Маги изви изписаните си вежди и великолепно изимитира неговата мимика.

Кристофър трябваше да положи усилия, за да сдържи усмивката си.

— А вие какво знаете за вашето семейство, Маги? — Нарочно наблегна на името, за да предизвика гневния блясък в очите й.

— Знам достатъчно!

Кристофър се усмихна.

Тя го изгледа подозрително.

— Питър — каза той, — мисля, че госпожица Монтоя би искала да чуе цялата история; Тъй като ти проведе по-голямата част от проучването, не би ли ни разказал за нейното забележително семейство?

Литър взе сноп документи от нощното шкафче и набързо ги прелисти:

— Да видим какво има тук… Свидетелства за раждане, семейно дърво, свидетелски показания, прокламация на губернатора… Резюмето трябва да е тук някъде… — Придърпа стола и седна срещу заинтригуваното момиче. — Както виждате, ние разполагаме с цяла документация, госпожице. Можете да я прегледате, ако желаете.

Тя погледна документите и се изчерви.

— Не умея да чета много добре. Тези думи са много дълги…

Питър се усмихна разбиращо.