Сандъчетата станаха великолепни и клиентите, които пристигнаха в късния предобед, не пестяха похвалите си. През това време Петра продаваше бегониите като топъл хляб, а Щефан, който влезе, за да зареди допълнително стока, триумфиращо ми се усмихна.

— Виждаш ли, Дундичке? Нещата си идват на мястото. Ние даваме на клиентите си това, което те искат. А те искат просто бегонии — той ме целуна сърдечно, но някак разсеяно и изчезна в кабинета си.

— Е, тогава си пожелавам други клиенти — казах омърлушено след него.

Съвсем ясно беше, че ме отбягва, само и само да не ми разкаже за Фриц и парите му. В същото време обаче бях абсолютно сигурна, че не можеше да мисли за нищо друго и изгаряше от желание да ми изпее цялата история. Започвах да се замислям дали да не се обадя на моята приятелка Елизабет и да я помоля за съвет. Но пък нямаше нищо конкретно, за което да я питам. От друга страна, от сега бях сигурна какво точно щеше да ме посъветва тя. За нея парите не бяха толкова важни. Обаче тя нямаше дългове като моите. А и новопостроеното жилище, което споделяше с приятелка — между другото също самотна майка, не се нуждаеше от ремонт. Не, не, страхувах се, че Елизабет щеше да се откаже от един милион, особено ако можеше да има до себе си мъж като Щефан.

В дванайсет и петнайсет Петра преметна през рамо дръжките на дамската си чанта. Тя получи разрешението ни да свърши по-рано работа, за да може навреме да вземе децата си от детската градина. Децата й се казваха Тимо и Нико и също приличаха на малки порчета. При децата обаче намирах тази прилика за много приятна. Когато бяха болни или детската градина беше затворена, Петра ги водеше тук. Трябваше постоянно да седят в кабинета и да гледат касети с Том и Джери. Първоначално се опитах да ги включа в градинската работа (в жилите ми, между другото, тече мисионерска кръв): да поливат цветята, да ги пресаждат, да носят семената за посев… изобщо всичко, което им доставяше удоволствие. Те бяха удивително мили деца, вероятно се бяха метнали на баща си. Но Петра не искаше те да се цапат.

— Само това ми липсваше, децата ми да приличат на попови прасета — отсече тя.

А гледането на Том и Джери беше едно доста по-хигиенично занимание.

— Господин Ге-е-ертнер — каза тя превзето, като провря главата и циците си през вратата на кабинета на Щефан, — аз съм гото-о-ова за днес. Бай-бай.

— Бай-бай и много благодаря — също толкова превзето й отговори Щефан.

Направих гримаса — „бай-бай“ — ама че лиготия.

— Ще тръгвам — обърна се Петра към мен, но без следа от превземки. — Ужас, погледни си само ноктите. Толкова са…

— Мръъъсни — допълних аз превзето и погледнах ръцете си с престорена изненада. — Я, как ли са се изцапали ръцете ми?

— Можеш да работиш с ръкавици, като всеки нормален човек — намуси чипия си нос Петра. — Ще се видим в сряда.

Махнах й с калната си лапа за довиждане.

— Поздрави децата и мъжа си.

Последния не го познавах, но страшно му съчувствах.

— Ох! — Петра се сблъска с някого на вратата.

Тъй като беше жена, не си направи труда да се извини.

— В обедна почивка сме — каза Петра нелюбезно.

— Това не е причина да блъскате в ребрата ми евтината си имитация на чанта „Гучи“ — отвърна жената.

Това беше етърва ми Евелин — както винаги облечена елегантно, но в същото време небрежно. Пред вратата беше паркирано сребристото лъскаво беемве с вдигнат гюрук.

— Това не е чанта на „Гучи“ — заяде се Петра.

Евелин се мушна покрай нея.

— Мисля, че точно това казах — евтина имитация, точно както и парфюмът ви — каза тя.

— Между другото, парфюмът е оригинален — изръмжа Петра, като затръшна гневно вратата след себе си, сякаш иска да каже „дадох й да се разбере на тази“.

— Е, значи мирише като евтин парфюм — каза Евелин вече на мене.

— Това е от препарата за дезинфекция — обясних аз.

Евелин гледаше през витрината как Петра поклащаше задника си, докато прекосяваше паркинга.

— От кога тази кривокрака чапла работи тук?

— От два месеца — отговорих й аз. — А ти какво правиш тук? Да не би да искаш да си купиш цветя?

Тузарското жилище на Оливер и Евелин имаше огромна тераса, която беше абсолютно гола, като изключим плетените столове с чадър и сандъка с чимшир — подарък от мен по случай нанасянето им.

— Не — каза Евелин и грациозно седна върху плота. — Нали знаеш, че не ме бива много с растения и домашни любимци. Исках да поговорим по онзи въпрос.

— Кой въпрос?

— Въпросът за един милион евро — подхвърли Евелин.

— А-а-а по този въпрос ли? — отвърнах аз.

И на мене много ми се искаше, още повече че не знаех нищо.

Евелин прекара ръка през перфектно стоящата й прическа.

— Оливер смята, че не трябва да го правим. Но пък не може да решава само той, нали така?

— Ами, един милион евро са си много пари — отговорих предпазливо. Все пак това го знаех. — Но Щефан също смята, че и дума не може да става.

— А ти какво мислиш?

— Ами всъщност… — започнах аз несигурно.

Голяма тъпотия, че трябваше да налучквам.

— Оливия?

Изучаващият поглед на Евелин ме накара да се изчервя.

— Ами, да ти кажа честно не съм съвсем сигурна какво да мисля. Ти как смяташ?

— Аз пък мисля, че трябва да го направим — каза Евелин. — Толкова лесно по никакъв друг начин не можем да спечелим подобни пари. За един милион евро една жена на нашите години трябва много да се чу… а-а… да се постарае. А пък и сега, когато на практика съм безработна, ще ми дойдат много добре.

— Но това ще е… много неморално! — ловко се измъкнах.

— Неморално? — повтори Евелин. — Е това вече е въпрос на тълкуване. В края на краищата няма да направим нещо незаконно.

— Няма ли? — попитах и незнайно защо почувствах облекчение.

— Разбира се, че няма. Или знаеш някой закон, който да го забранява?

— Ами, хм — започнах неуверено. — Май ще трябва още малко да пореимбурсирам по въпроса…

Е, сега най-накрая й просветна. Никога не е била глупава.

— Щефан не ти е казал нищо, нали?

Поклатих засрамено глава.

— Ах, този страхливец! — отвърна Евелин и се огледа наоколо. — Къде е той сега?

— В кабинета си, не може да ни чуе.

— Сега ме чуй внимателно: Фриц иска да даде на всеки от синовете си по един милион евро, ако за половин година разменят жените си.

— Какво? — извиках аз. Звучеше едновременно много просто и много объркано. И напълно откачено. — И как ще стане това?

— Много просто. Ти ще се преместиш за шест месеца при Оливер в нашето жилище, а аз ще съжителствам с Щефан във вашата съборетина. Това е всичко.

— Да, но… за какво е всичко това? Какво печели Фриц от цялата тази работа?

— Ами просто едно приятно чувство.

— Но това е напълно откачено. Щефан и Оливер са прави, човекът трябва да бъде освидетелстван. Той просто не знае какви ги говори.

— Не, просто е на мнение, че синовете му са се оженили за неподходящи жени.

— И смята, че като се разменим, ще си паснем по-добре?

Брад Пит при Дженифър Анистън, карфиолът при карфиола — разбира се! Защо, по дяволите, целият свят оценяваше хората само по външността им?

Евелин небрежно разклати крака.

— Така изглежда. Той мисли, че ние двете сме виновни, задето синовете му не могат да направят кариера и все още нямат деца.

— Аз нямам никаква вина за това — запротестирах аз. — Освен това, ако не мога да спомогна за кариерата на единия му син, не виждам как бих могла да помогна на другия да се издигне?

— Това няма никакво значение — Евелин направи нетърпелива гримаса. — Тук става въпрос за някаква игричка на власт, с която Фриц иска да докаже, че синовете му все още правят, каквото той каже.

— За един милион евро — казах презрително.

— За един милион евро — потвърди Евелин. — Явно според Фриц си струва. По всяка вероятност става въпрос за някакъв бас.

— Бас, но с кого?

— От къде да знам? — Евелин елегантно кръстоса крака. — Но ако не се съгласим, той ще изгуби. А ние не искаме това, нали? Все пак той е нашият любим свекър.

— Но ако загуби, ще си запази милиона.

— Двата милиона. Всеки от синовете получава по един.

— Още по-зле! Ако наистина става въпрос за някакъв бас, тогава Фриц сигурно ще е дяволски доволен, ако загуби.

Евелин беше на друго мнение.

— О, не. Той изпада в дива ярост дори когато губи на „Не се сърди човече“ от внуците си.

— Да, но изпада в дива ярост и когато в „Алди“ повишат цената на някоя стока с два цента. Изобщо не смея да си помисля какво ще стане, ако трябва да извади два милиона.

— А откъде знаеш на каква сума са се обзаложили? — отвърна Евелин. — Може в края на краищата старият да направи някоя хубава сделка и в двата случая.

Вече започваше да ми се вие свят.

— Пълна глупост — извиках аз. — Кой би участвал в подобно нещо. Никой няма да спечели от това. Смяната на жените няма да донесе на Щефан и Оливер нито деца, нито по-добра кариера. Всичко това няма никакъв смисъл.

— Ама всъщност на нас какво ни пука — отвърна ми Евелин. — Ние определено ще спечелим нещо, нали искаме само парите?

— Само звучи добре — отговорих.

— Погледни чисто прагматично на нещата: половината от сумата ни принадлежи — каза Евелин. — На теб и мен. Петстотин хиляди евро за всяка от нас.

Петстотин хиляди евро. Взирах се в омазаните си с кал обувки. А в главата ми взеха да изникват чудни картини: дълги редици със засадени овощни дръвчета — десетки сортове ябълки и круши, много добре оформени и подрязани чемшири, английски рози, лавандула, различни декоративни храсти и всичко това върху четиринайсет хиляди квадратни метра култивирана и напълно облагородена земя. Виждах и многобройни клиенти, които се разхождаха из ремонтираните и обновени оранжерии. Те спираха и наблюдаваха в захлас засадените и декорирани с много фантазия саксии, слушаха с наслада ромоленето на изкуствените изворчета, украсени с различни камъни, и оставаха очаровани от декоративно оформените обелиски. Виждах и себе си как хвърлям триумфален и многозначителен поглед към Щефан, с който му казвах, че най-накрая ерата на бегониите е приключила.

— И единственото, което трябва да направя, е да се пренеса да живея у вас, а ти да дойдеш тук? — попитах аз и се почувствах като рибка, която току-що е захапала примамлива стръв и в момента, в който я извадеха от водата, започваше да съжалява, че не е устояла на изкушението.

— Точно така — каза Евелин. — Фриц смята, че всичко друго ще си стане от само себе си.

— Кое друго?

— Е, знаеш кое.

— Не знам!

— Хайде стига, не се прави на по-глупава, отколкото си. Фриц иска да се разменим завинаги.

— И какво би спечелил от това?

Евелин сви рамене.

— Нали ти казах: просто иска да изпита удоволствието, че е бил прав. Да изпита чувството, че все още контролира ситуацията. От къде да знам? На нас какво ни пука? Ние просто искаме кинтите, нали?

Кимнах. Да, исках кинтите. Но исках и Щефан, а поради някаква причина смятах, че не е напълно невъзможно през тази половин година той да реши, че Евелин е по-подходяща за него, отколкото съм аз. Затова и добавих изпълнена с надежда:

— Е, щом мъжете ни не искат да участват…

— Искат, искат — каза убедено Евелин. — Дърпат се само от благоприличие, за да покажат, че имат достойнство.

— А какво да кажем тогава за нашето достойнство?