— Само ако този някой е баща ми — отговори Щефан.

— Това, разбира се, би разрешило много проблеми — вметнах аз. — Всъщност, сега като се замисля, май абсолютно всички.

— Пошегувах се, Оливия! — изсъска ми Щефан.

Настроението му винаги се разваляше, когато не се смеех на шегите му.

— И аз се пошегувах — отвърнах аз. — Знаеш много добре, че всъщност много харесвам баща ти. Е-е-е почти винаги. — Когато лъжех, ми личеше, затова допълних след кратка пауза: — Е-е-е поне не го намирам за толкова ужасен, че да го убия.

— Но иначе би направила всичко, само и само да докопаш парите му? — прониза ме той с остър поглед.

— Защо пък аз? Нали той с теб разговаря…

— Да, но кой каза, че там в кабинета не сме си говорили и за теб?

За мен? Много ясно, че първото нещо, което изплува в съзнанието ми, беше това, което Фриц каза за гърдите ми тогава, на сватбата ни, след като беше изпил безкрайно много шампанско. За превъзходните дърва пред колибката ми и така нататък.

Почувствах как челюстта ми увисна надолу.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че е нещо като във филма „Неприлично предложение“? — за стотна от секундата си представих тази ситуация, но след това бързо поклатих глава. — Не, не, забрави, все пак Фриц не е Робърт Редфорд.

— Е, и ти не си Деми Мур, Дундичке — каза Щефан и също поклати глава. — Но все пак ти благодаря, че ми даде да разбера, че би си помислила, ако е Робърт Редфорд.

Колата нервно изкриволичи.

— Тц, сякаш баща ми би поискал нещо подобно от теб! Не смятам, че някога изобщо е имал нещо подобно на сексуален живот. Наистина, фантазията ти е доста развинтена. Би било добре, ако въпросът беше толкова елементарен.

Обидих се.

— Искаш да кажеш, че не съм негов тип? Но нали каза, че…

— Просто забрави. Баща ми е една стара торба с кокали. А и аз нямам никакво намерение да го оставя да разиграва мен и жена ми като марионетки. Дори и за един милион евро.

— Един милион евро?! — извиках. — През цялото време сме говорили за един милион евро? Кажи най-сетне какво толкова иска срещу такава сума.

— Забрави — повтори Щефан и зави по алеята към нашата градина.

Всеки момент щях да експлодирам от любопитство. Искаше ми се да изкопча истината от Щефан, но го познавах добре и опитът ми подсказваше, че нищо няма да излезе. Колкото повече настоявах и любопитствах, толкова по-тайнствен щеше да става само за да ме дразни. В момента беше ядосан на баща си и щеше да си го изкара на мен, това вече ми беше познато.

Ако исках някога да разбера какво точно е поискал Фриц, трябваше да приложа един стар и добре изпитан трик.

— Прав си — отговорих възможно най-любезно. — Наистина трябва да го забравим. Не ми пука какво е предложил Фриц или какви условия е поставил. В края на краищата ние не се продаваме за пари, нали?

— Точно така — каза Щефан, но, разбира се, не звучеше особено убедително.

Глава 4

— Всеки си носи кръста — обичаше да казва приемната ми майка.

В случая моят кръст от понеделник до петък до обяд се казваше Петра Шмидке. Тя беше на трийсет и две години и по природа голяма интригантка.

— Мили Боже, какви торбички само имаш под очите? Големи са колкото джобове — ми каза тя днес вместо поздрав.

Петра работеше в разсадника само до обяд, но фактът, че е моя подчинена, а аз нейна шефка ни най-малко не я възпираше да ме обижда. Явно не притежавах достатъчно качества на ръководител, за да мога да й попреча да го прави. Или по-точно казано, не проявявах дори достатъчно смелост, за да обърна внимание на крайно неподходящия тон, с който разговаряше с мен. Още от самото начало нахално започна да ми говори на ти, без каквито и да е обяснения. В същото време обаче към Щефан беше прекалено учтива, като му говореше на вие. Все пак и аз успях да й заговоря на ти. И така се стигна до там, че когато клиенти ни чуеха да си говорим, си мислеха, че сме стари приятелки, които имат навика да разговарят малко по-грубо помежду си.

„О, я си затваряй устата, препечено на солариум порче“ — искаше ми се да й изкрещя, но вместо това просто измърморих под носа си нещо от сорта на „пролетна алергия“ и „спах лошо“, което си беше истина. Беше цяло чудо, че изобщо успях да мигна за малко. Проявих огромен самоконтрол, за да не заговоря Щефан за Фриц и неговото — без съмнение — неморално предложение, а вечерта в леглото не можех да мисля за нищо друго. Фриц наистина ли ни беше предложил един милион евро и какво точно искаше в замяна? Колкото повече мислех за това, толкова повече започвах да се съмнявам дали бих дарила доброволно бъбрека си. Ами ако другият в един момент откажеше да функционира?

Но един милион си бяха голяма сума пари. Много пари, които можеха да разрешат доста проблеми. Стига, разбира се, човек да ги има.

Сутринта Щефан стана преди мен и отиде до борсата. Преди девет и половина нямаше да се върне. Когато се прибереше обаче, щях да изкопча истината от него.

Кихнах три пъти един след друг.

— Изглеждаш наистина отвратително — отбеляза Петра, а на лицето й заигра злорада усмивка.

„Ти също“ с удоволствие бих й отвърнала, но за съжаление това си беше въпрос на вкус. Много хора, предимно мъже, имаха афинитет към малки, чипи, вирнати в небесата носленца, небесносини очички с малко разстояние между тях и глезени момичешки гласчета.

— Тези личица на порчета, много често отключват у мъжете най-естествените им инстинкти — обичаше да казва приятелката ми Елизабет. — От една страна, искат да защитят милото животинче, а от друга страна, на всяка цена да го изчукат.

Елизабет нямаше как да не знае, защото непосредствено преди сватбата мъжът, за когото за малко да се омъжи, се впусна в авантюра с една практикантка с личице на порче. За щастие тя успя да разбере точно навреме и пред олтара каза „не“. (Между другото, това беше най-хубавата сватба, на която някога съм била. Само да бяхте видели лицето на младоженеца!)

Последвалата връзка на Елизабет с един луд по сърфирането чиновник също претърпя провал заради чипоносо малко порче. Сега вече за Елизабет можеше да се каже, че е гърмян заек. В момента беше самотна майка на четиригодишно момченце и сама се бе провъзгласила за експерт по въпросите на порчетата. В момента, в който видя Петра, веднага ме посъветва да я изхвърля.

— Най-малкото защото се държи наистина ужасно с теб — каза тя.

— Тя с всички жени се държи ужасно — отговорих аз, което си беше самата истина.

— Изхвърли я веднага! — повтори просто Елизабет. — Жени като тази имат едно-единствено хоби — да отнемат мъжете на другите жени. И го правят само за да задоволят егото си.

Тук вече си помислих, че преувеличава. Беше много вероятно Петра да проявява интерес към Щефан, но със сигурност мога да твърдя, че не беше негов тип. Той харесваше елегантните, възпитани и пълни с пари жени — с една дума пълната противоположност на това, което представляваше Петра.

И на това, което представлявах аз.

Освен това, не можеше да е вярно, че освен свалянето на чуждите съпрузи Петра няма други хобита. Тя си имаше къща, мъж и две дечица. А освен това май прекарваше доста време в солариума. На всичкото отгоре в свободното си време много обичаше да чисти.

Без да ме попита за мнението ми, Щефан беше назначил Петра, като я предпочете пред другите кандидатки само защото, според собствените й думи, видеше ли някъде прах, тя не можеше да не го избърше.

— Когато няма клиенти, ще чисти магазина — опита да оправдае решението си Щефан. — Така ще спестим разходи за чистачка.

И действително, откакто Петра работеше при нас, магазинът блестеше от чистота. На плота не можеше да бъде забелязан дори един отпечатък от пръст. Е, затова пък миришеше малко силничко на антибактериалния спрей за почистване, който тя използваше.

Не бях напълно съгласна с избора на Щефан. Вярно е, че имахме нужда от продавач, но все си мислех, че трябва да е някой, който разбира от цветя и е готов по всяко време да си поизцапа ръцете.

— Но нали за тази работа си имаме господин Кабулке — убеждаваше ме Щефан, имайки предвид здравия пенсионер, който идваше всеки ден да ни помага, без да пести усилия. — Най-важното е, че Петра е добра в продажбите. Тя е много чаровна и се държи много мило с клиентите. Не можеш да го отречеш.

— Но само с мъжете — уточних аз.

Петра можеше да пробута абсолютно всичко на мъжете. Силно подозирах, че много от тях не идват заради бегониите, а заради нея. Носеше дългата си, руса коса сплетена на закачливи плитчици и съвсем умишлено шепнеше с пискливото си детско гласче. Контрастиращо напълно с тъмнорозовия й гланц за устни, който ги правеше да изглеждат постоянно влажни, а деколтето й беше по-дълбоко и от Гран Каньон. За да бъде пълен образът на палавата ученичка, тя носеше много тесни дрехи, по всяка вероятност от щанда за тийнейджърки, което допълнително показваше колко секси и комфортно се чувства тя в собственото си тяло. Трябва да призная, че до талията й, която можеше да се обхване с две ръце, фигурата й беше безупречна. Имаше малки стегнати гърди, коремчето й беше завидно плоско, въпреки двете бременности. Но защо се опитваше да подчертае и останалите части на тялото си с прекалено тесни дънки и минижупи, за мене беше напълно необяснимо, защото задникът й беше равен като Холандия и почти толкова широк, а краката й, както самата тя обичаше да казва, бяха наистина „дяволски дълги и слаби“, но и точно толкова дяволски криви. Когато Петра събереше краката си, между тях спокойно можеше да мине кално прасе.

Но както вече е известно, човек не трябва да се присмива на някого за О-образните му крака, когато самият той има Х-образни като мен.

— Знам, че изглеждам ужасно — отвърнах мрачно и кихнах отново. — Трябва да засадим четиринайсет сандъчета за балкони, защото до обяд ще дойдат да ги вземат.

— Ако бях на твое място, щях да свърша тази работа навън — беше от ясно по-ясно, че Петра нямаше да вземе участие в тази дейност. — Така ще хванеш поне малко тен. На твое място бих отделила някоя и друга стотинка за солариум. Знаеш ли, че като хване загар, целулитът не изглежда толкова отблъскващо.

— Ако някой ден натрупам целулит, може би ще се сетя за съвета ти — отвърнах може би по-остро, отколкото възнамерявах. Никога не съм била дебела, просто имах големи гърди. Защо, по дяволите, никой не правеше разлика между двете? На свой ред я захапах: — Може би дотогава ще измислят солариуми, от които човек да не получава бръчки и рак на кожата.

За щастие, точно в този момент влезе първият за деня клиент. Докато Петра му пробутваше цяла гама от леко увехнали, розови бегонии, аз се отдалечих три оранжерии по-надолу, за да засадя четиринайсетте сандъчета за балкони. Това вече беше работа, на която можех да се посветя напълно всеотдайно, защото имах пълна свобода при подреждането им. През времето, когато не говорех на цветята, си подсвирквах весело. Да, да, знам много добре какво ще кажете, но трябва да знаете, че има цял куп сериозни научни изследвания, които доказват, че цветята, на които се говори нежно, растат много по-добре от останалите. Смятам, че няма нищо лошо в това да им правя комплименти и да ги информирам какво точно имам намерение да правя с тях. Докато цветята не почнеха да ми отговарят, щях да бъда уверена в здравето на психиката си, нещо, в което Щефан не беше много сигурен. Той казваше, че е съвсем откачено да се говори с растения. Е, в такъв случай, той е много по-откачен от мене, защото не говореше само с колата си („Хайде, запали, глупава, стара бракма такава“), но и със синините по тялото си. Например миналата седмица в банята го чух да казва на една синина върху прасеца си:

— Ти пък откъде се взе? Изобщо не мога да се сетя да съм се удрял някъде. Мислиш ли, че трябва да те водя на чичко доктор.

На това можех само чистосърдечно да се изсмея. Ако за всяка синина тичах веднага при доктора, нямаше да ми остане време за нищо друго. Щефан обаче беше на мнение, че в моя случай било съвсем различно, защото никога не гледам къде ходя и вечно се блъскам в нещо. Неговата синина обаче се била появила, без да се е блъснал някъде и точно това било притеснителното. Щефан бе опипал гушата си, която от известно време чувствал сякаш нещо го стяга, обясни ми той с гробовен глас, нещо не било наред и вероятно имал някакъв проблем с жлезите. А просто така възникналата от нищото синина била сигурен знак за грешна функция на организма му. Или казано накратко — началото на края. За голямо щастие обаче докторът, при когото отиде още на следващата сутрин, каза, че само едно нещо в организма му не функционира както трябва, и това е паметта, защото не може да си спомни как и къде си е ударил крака. Но вместо да се зарадва бурно, че пак е прескочил трапа, Щефан потъна в още по-мрачни мисли. Беше решил, че може би има алцхаймер. Е, кажете ми сега, кой от двама ни е по-откачен, той или аз?