— По мое време метличките не идваха от Нова Гвинея — неодобрително поклати глава Фриц и само Еберхарт прие казаното от него като шега. Грачещото му хилене се разнесе в зимната градина. Фриц продължи в типичния си стил: — По мое време порядъчните мъже не изкарваха прехраната си с продажба на цветя. За какво изобщо ти платихме следването?

Този въпрос се задаваше всяка неделя. Скришом хвърлих поглед на всички около масата. Оливер беше застинал със сериозно изражение на лицето, просто защото знаеше, че след малко ще му бъде зададен същия въпрос. Евелин си разглеждаше маникюра, Катинка въздишаше, а Еберхарт се хилеше.

Щефан опита да се държи на положение.

— Тази седмица проведох доста обещаващ разговор с погребална агенция „Зегебрехт“. Може би ще прекратят договора си с „Цветя Мюлер“ и ще започнат да работят с нас. Аранжирането на гробове с цветя е доходоносен бизнес.

— Как ли пък не — каза Еберхарт и заграчи отново.

— Аранжиране на гробове! — изпръхтя Фриц. — С това един порядъчен мъж не може да изхранва семейството си. По всяко време мога да ти уредя работа в старата ми фирма.

— Щефан си има работа — казах аз.

— И ти наричаш това работа? — извика Фриц. — С какво ще плащате за образованието на децата си?

— Ами, ние нямаме деца — позволих си да възразя аз.

Фриц смръщи рунтавите си вежди.

— Точно така — извика той. — И защо нямате? Защото не можете да си го позволите, затова. Това е и причината снаха ми да се облича с дрехи от кошовете за втора употреба.

Искаше ми се да скоча от възмущение и да изкрещя, че дрехите ми съвсем не са от кошовете, а от гардероба ми. Но се възпрях, защото си дадох сметка, че всъщност между кошовете и моя гардероб нямаше голяма разлика.

— Можем да си позволим да имаме деца — излъга Щефан смело. — Но не искаме. Поне засега.

— Точно така — казах аз, просто за да кажа нещо.

Ние бяхме единни в разбирането си, че не сме създадени да бъдем родители и децата не са за нас.

— Охо — каза Еберхарт.

Той можеше да си позволи спокойно да слуша неделния семеен скандал, защото имаше щастието да се ползва с благоразположението на Фриц. Като обучаващ кадри в един голям автомобилен концерн (между другото, същия концерн, в който Фриц до самото си пенсиониране заемаше втория по ранг пост) той не само печелеше много пари, но и намираше време на всеки две-три години да прави по едно дете на жена си. Както всяка неделя и тази си пожелах да имам подръка гумен чук, с който да го заудрям, или бейзболна бухалка, а защо не и пушка заредена със сачми…

— Глупости! — извика Фриц и удари с юмрук по масата, от което чашите с кафе подскочиха. — Това са пълни глупости. Всяка жена иска деца и всеки мъж има нужда от потомство! А вие дори и не планувате да правите деца. И знаете ли защо? Защото сте объркали целия си живот. Каква тъжна гледка! Двама бездетни мъже, които приближават четирийсетте и са затънали в дългове до гуша. Единият ще ми засажда цветя по гробовете, а другият интервюира пожарникари за жълти стотинки. Е, на това вече му се вика лайнян живот.

— Лайнян не трябва да се казва — каза Тил.

— Напълно си прав, Тил — отговори Катинка.

— Дяволски правилно — измърмори Евелин.

— Деца, отидете да се полюшкате — заповяда Фриц раздразнено.

Не искаше никой да му се пречка, докато ругаеше, псуваше и обиждаше, което имаше намерение да прави поне още половин час. След това по традиция щяхме да продължим да пием кафе, щяхме да обсъдим времето и най-накрая щяхме да си тръгнем. И така чак до следващата неделя. Но както казах, човек свиква с всичко. Вече забелязвате, че в това семейство не всичко е наред. Понякога имах чувството, че участвам в долнопробен сериал. Въпреки че не бяхме в Далас, смятам, че по нищо не отстъпвахме на семейство Юинг.



Татаратаааа, татаратаааа — Гертнерови — едно удивително семейство. В главните роли: Фриц Гертнер — старият семеен тиранин, Оливер — по-големият му син, който работи в телевизията и се ожени за близначката на Дженифър Анистън, Щефан — по-малкият му син, който има разсадник за цветя и е женен за жена, приличаща на карфиол. В останалите роли: Катинка — малката, плодовита сестра и нейният мъж, чийто корем изглеждаше така, сякаш в него бяха натъпкани три големи възглавници.

Днес гледайте: неделната закуска. Дали и този път старият Фриц ще се държи отвратително и дали ще бъде намразен още повече от всички? Дали както винаги и този път синовете му ще се оставят да бъдат навиквани? Ще успее ли Катинка най-накрая да сподели парещата си новина? И дали Еберхарт ще успее да напусне масата жив, въпреки че повечето протагонисти вече години наред кроят план за неговото убийство? Бъдете в очакване, защото и днес следва: Гертнерови — едно семейство готово за лудницата!



Лея и Тил скочиха веднага. Не им се искаше да слушат крясъците на дядо си.

Фриц посочи безмълвно към Ян, който все още седеше в детското си столче.

— И този също да се маха — заповяда той.

Еберхарт покорно измъкна Ян от столчето.

— И винаги помни: ако удариш леля ми и аз ще ударя твоята — каза той с предупредителен тон.

Ян кимна покорно и се втурна след другите двама.

С едно доволно „Уф“, Еберхарт потъна отново в креслото. Сега оставаше само с доволство да потърка дебелите си ръчички.

— Докъде бяхме стигнали?

— Ах — каза Фриц, като махна презрително с ръка. — Искам просто да разбера защо съм наказан с такива неудачници за синове. Когато бях на вашите години…

Последва обичайният приспивен монолог за кариерата на Фриц по време на икономическия бум след войната — от малък стажант-счетоводител до шеф на фирма.

— Но ние имаме хубави новини — опита за пореден път Катинка, когато най-накрая Фриц млъкна, за да въздъхне дълбоко. Този път той я остави да довърши. Тя започна, озарена от сияйна, глуповата усмивка: — Нашата къща в най-скоро време ще ни стане тясна, нали Еби?

Най-накрая тя успя да се освободи от голямата си изненада. За малко да въздъхна с облекчение.

— Така си и знаех — каза Фриц, отклонен за малко от монолога си, и потупа Еберхарт по рамото. — Добра работа си свършил, момчето ми.

— Е-е-е, който почива, ръждясва — отговори Еберхарт гордо. — Вярно, че ще ни стане тесничко, но ще си отгледаме детето.

— Може би ще построим нова къща — вметна Катинка, придавайки си важност.

Да, няма да е лошо, помислих си. Най-добре ще е, ако е с шест детски стаи, или осем. Който почива, ръждясва…

— Честито — каза Щефан не особено ентусиазирано.

Но „Люпилнята“ въпреки това сияеше, така както можеше да сияе само една електроцентрала, и ни гледаше очакващо.

— Да, от мене също — добавих аз и се усмихнах насила.

— Също и от мен — каза Оливер.

Евелин обаче не реагира. Вместо „Сърдечни поздравления“, тя каза:

— Тази седмица напуснах работа.

Внезапно всички забравиха за неродения „онзи“ номер четири.

— Какво? — извикаха Катинка, Щефан и Фриц в един глас.

— Ти да видиш! — каза Еберхарт.

— Това пък защо? — не се сдържах аз. — С такова желание ходеше на работа. И изкарваше толкова добри пари.

Впечатляващо много пари. Завидно много пари.

— Не може да бъде — каза Еберхарт.

Получи се много конфузна пауза.

— Работата е много стресираща — подхвана Оливер, за да ни разясни. — Нерегламентирано работно време. Пътувания по панаири, най-често в почивните дни…

— Често по цял ден не ям, само пуша като комин — допълни Евелин. — Много е нездравословно за една жена да гони кариера. Особено ако има намерение да роди дете. Имам предвид, как да забременея, когато прекарвам „плодовитото“ си време на работното си място или на някой панаир в Лондон?

— Абе може, ама не от Оливер — измърмори Щефан под носа си, но изглежда никой, освен мен не го чу.

— И това е вярно — намеси се Катинка. — Въпреки че за мен е достатъчно само да ме погледнат малко по-настойчивичко и вече съм бременна, нали така Еби? И няма значение колко неща имам да върша…

— Да, но… — започнах аз, но замълчах.

Свекър ми се изкашля, но явно и той не знаеше какво да каже.

— Пробваме вече от една година — започна Оливер. — Въпреки че и двамата сме здрави, не се получава. Гинеколожката ни каза, че е от стреса.

— Затова и напуснах — поясни Евелин.

— Да, но — намесих се аз — така завинаги си загубила хубавата си работа във фирмата. Не е ли било възможно да започнеш на някоя по-спокойна позиция? Например на непълен работен ден. Искам да кажа, че така не ти се полага дори и отпуск по майчинство…

Евелин си играеше с табакерата.

— Е, не обичам да правя половинчати неща. Не мога да гледам как някой друг върши моята работа. Не, това не е за мене. Но когато детето поотрасне малко, отново ще започна работа, много ясно.

— Това не може да е истина! — Фриц най-накрая възвърна говора си. — Кажи ми как, по дяволите, ще се грижиш за жена и дете с твоята жалка заплата, Оливер? И как, за Бога, ще си плащате месечните вноски за луксозното возило и за префърцуненото шики-мики-пентхаус-жилище5?

— Не те разбирам, татко. През цялото време хленчиш, че все още нямаме деца, и сега, когато се опитваме да направим нещо по въпроса, ти пак си недоволен?

Лицето на Фриц стана тъмночервено от ярост.

— Винаги съм казвал, че тези ваши излишни инвестиции в лукс някой ден ще ви счупят главата. Човек не може да си позволи да има деца, когато е затънал до гуша в дългове! Предупреждавах ви!

Да, да, така беше.

— А сега изведнъж допълзявате тук, за да ме молите за пари! — допълни яростно той.

В зимната градина се чу възмутено колективно поемане на въздух. Е, това минаваше вече всякакви граници. Сякаш някой някога би се осмелил да го помоли за пари!!! Или изобщо за каквото и да било. Него, човекът, който имаше навика да подарява на децата си чорапи за рождените им дни. За по-евтино купуваше опаковка от по три чифта и след това я разпределяше по един чифт за синовете и за зетя. А за Коледа поднасяше на всеки по часовник, от тези, които му подаряваха на бензиностанцията за натрупани трийсет бонус точки.

Оливер изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи. Но тогава изведнъж проговори с много хладен тон:

— Не се притеснявай, ще се оправим и сами.

Само че въпросът беше как? Пентхаус-апартаментът, който миналата година си купиха с Евелин в града, излезе също толкова скъпо, колкото и нашата градина. Същите пари, както за нашите четиринайсет хиляди квадратни метра, само че за сто и четирийсет. Според мен ние бяхме направили по-добрата инвестиция. Но Фриц смяташе, че и двете са еднакво малоумни.

— В изчисленията, мой скъпи синко, винаги си бил пълен некадърник — каза той и впери в Оливер пронизващ поглед. — Ако женичката ти престане и занапред да изкарва мангизи, много скоро ще ви вземат имуществото. Това ти е ясно, нали?

— Каквото и да прави човек, не може да ти угоди — опита се да отговори Оливер, но Фриц продължаваше да нарежда.

— Ти смяташ, че аз трябва да стоя и да гледам как съсипвате живота си? Как просто отивате по дяволите? Устата ми пресъхна да говоря, но никой не ме слуша. Оставих ви да правите грешки, Бог ми е свидетел, защото сте зрели хора. Оставих нещастието ви да ви отваря очите. Наблюдавах внимателно всяка ваша грешна стъпка, но сега вече казвам „край“. Вземам нещата в свои ръце.

След този изблик последва тишина, изпълнена с изумление. Понадигнах се. Такъв обрат традиционната семейна разправия още не беше вземала.

— Какво пък трябва да означава това? — най-накрая попита Оливер.

— Това значи, че веселбата свърши — каза Фриц, от което нещата не ни станаха много по-ясни.