При това тя така постави ударение върху думата „изобщо“, та не остави място за съмнение за нарастващото ниво на агресия у нея. Предположих, че се дължи на предменструален синдром. Или все пак имаше зъбобол.

— Охо — отговори Еберхарт, без ни най-малко да се засегне. — Всичко ясно ли е, или не! Би трябвало да те интересува к’во дават по каналите — който плаща, поръчва музиката. Иначе — финито.

— Гледам само новините и „Приятели“ в четвъртък, докато гладя дрехите — отвърна Евелин раздразнено, а аз все още се опитвах да дешифрирам какво точно искаше да каже Еберхарт. Имах чувството, че говори на някакъв чужд език. — По принцип слушам само радио. Дори само заради това данъкът2, който плащам, си струва. А когато един ден спрат „Приятели“, просто ще престана да гладя, толкова е просто.

— Охо. Май тука някой се издаде — отвърна Еберхарт подигравателно. — Е, сега се насади в копривата. Значи изключваш телевизора, когато започнат предаванията на мъжа ти?

Оливер работеше в редакцията на новините в малка регионална телевизионна станция. Много често през седмицата го включваха като „нашият кореспондент от мястото на събитието Оливер Гертнер“. Много се гордеех с това, че сме роднини, и почти не изпусках негово предаване. За останалите от семейството обаче професията на Оливер отдавна беше изгубила блясъка си. Те смятаха, че след толкова години прекарани в новинарските емисии, той най-накрая трябваше да бъде там, където наистина ставаше нещо: в Лондон, Ню Йорк или Афганистан. Но Оливер винаги си стоеше в страната и отразяваше събитията, които се случваха възможно най-близко до телевизията. Понякога вятърът разрошваше късо подстриганата му коса, докато казваше нещо от сорта на: „До мен стои ръководещият операцията началник на местната пожарна. Господин Ковалски, колко се очаква да продължат действията по потушаване на пожара?“

— Няма нужда да ги гледам, защото Оливер и без това ми ги разказва до най-малката подробност — отвърна Евелин и това прозвуча така, сякаш определено можеше да си представи нещо по-интересно от това.

— Охо! — възкликна Еберхарт.

Оливер не каза нищо, но дари Евелин с доста мрачен поглед.

Охо! — помислих си и аз, точно като Еберхарт.

— А сега, обещаната изненада! — Катинка влезе, носейки плато с нарязани колбасчета, следвана от Щефан и децата.

Щефан куцаше, Тил се беше вкопчил в левия му крак, Лея беше обгърнала десния, а Ян ситнеше след тях, хленчейки, и викаше: „Не е шестнооо! Ишкам и аз един крак!“

Смехът на Катинка прозвуча като камбанен звън.

— Не са ли сладки? Вуйчото с племенниците и племенничките си!

Еберхарт се намеси в свой стил.

— Без паника на Титаника. Ян, не плачи, можете да се сменяте. Спокойно, малки кончета.

— Най-напред ще се закусва — каза Щефан и се опита да седне.

Лея и Тил неохотно пуснаха двата му крака.

— Липсва само дядо — установи Катинка, докато наместваше Ян в детското му столче. Останалите вече бяхме седнали. — И след това ще споделим с вас нашата голяма изненада.

Щефан, Оливер, Евелин и аз разменихме бързи погледи. Изненадата нямаше да е изненада за никого от нас, или поне нямаше да е голяма. Идиотското, триумфално хилене на Катинка можеше да значи само едно: дете номер четири беше на път. Ако трябва да съм напълно честна, от няколко месеца очаквахме новината, защото това лято Ян тръгна на детска градина, а за Катинка не бяха характерни толкова големи периоди между бременностите.

— Ян, не яж яйцето с черупката, колко пъти да ти казвам. И изчакай, докато всички седнем на масата. Дядо! Дя-дооо! Закуската е готова!

От креслото, намиращо се във вътрешността на къщата, се чу едно ръмжащо:

— Да, да.

Евелин гледаше с удивление платото.

— Я виж ти! Това вече се нарича изненада. Да не би „Алди“3 да са разнообразили асортимента си?

Катинка поклати глава:

— Не е от „Алди“, а от месарницата. Ян! Салфетките не са за ядене. И изчакай, докато всички седнат на масата.

— От месарницата? — повтори Оливер недоумяващо. — Да не би татко да е болен?

— Не се притеснявай, младежо — каза Фриц, минавайки през вратата, и се отпусна, пъшкайки, на своето място в единия край на масата. Веднага се опънахме като струни. Внимание, капитан на борда. — От време на време пазарувам и на други места, освен в „Алди“. Напоследък е толкова претъпкано. А каква сбирщина ходи да пазарува там, не е за вярване. Човек не знае каква болест може да си лепне. А в месарницата на Зендман винаги е толкова спокойно.

— В месарницата на Зендман ли? — попита Щефан слисано. — Да не би да си решил на стари години да ставаш прахосник?

— Месарят Зендман е зет на доктор Бернер — поясни свекър ми. Доктор Бернер беше един от кандидат покойниците, с които играеше на карти. — Затова там ме обслужват винаги много учтиво, въпреки че пазарувам само от специалните им намаления. Останалите от предния ден нарязани колбаси от всички видове ги пакетират заедно и целият пакет струва по-малко от парче шунка. А какво само има вътре — милански наденички, шварцвалдска шунка, пача, лебервурст — от всичко най-доброто.

Евелин, която тъкмо слагаше парче шунка върху хлебчето си, свали вилицата надолу. Оливер, Щефан и Катинка също се спряха насред движението. Като че ли само на Еберхарт не му пукаше и отхапа лакомо едно хлебче с парче лебервурст отгоре.

— Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен. Колбасът си е колбас. Кой ял, ял.

— Тате, тези остатъци не са вчерашни, а са по-скоро от предната седмица — каза Оливер.

А Щефан допълни:

— И не са за хора, а за хора с кучета.

— На вас ще ви донеса мармалад — обърна се Катинка притеснена към децата. — Заради опасността от салмонела… — Но усмивката бързо се върна на лицето й. Точно така, нали имаше още нещо… — А сега чуйте всички. Ние ще си имаме… Лея!

Лея току-що беше разляла чашата си с мляко. Правеше го всяка неделя и Катинка светкавично и обиграно забърса масата. После бързо сипа в чашата ново мляко.

— Глупости — междувременно отвърна Фриц. — За кучетата там продават карантия. Въпреки че и това го смятам за голямо разточителство. Един Господ знае защо в днешно време никой вече не цени вкусните бъбречета.

Преди да тръгнем, не бяхме закусвали, но шунката и хлебчетата някак вече не ме привличаха. Дали пък не видях зелени петна върху деликатесите от Шварцвалд? За всеки случай реших да се придържам само към чашата с кафе. Всъщност и без това от утре исках да започна диета. Не че бях напълняла, но отскоро Щефан започна да ми вика Дундичка, а това изобщо не ми харесваше. Той защитаваше теорията, че телесната маса при жените над трийсет се разпределяше по друг начин, при това не в наша полза.

— Сега, ако обичате малко тишина — зачука Катинка с лъжичката за яйца по чашата си с кафе.

— Ш-ш-шт — помогнах й аз.

Стана ми жал за Катинка, защото все не успяваше да сподели своята изненада.

— Благодаря ти, дъще — каза Фриц в последвалата тишина и се обърна към синовете си. — И така, какво е новото при вас? — попита той, както всяка неделя повеляваше традицията. И това по принцип поставяше неизменно началото на една здрава семейна разправия. Е, човек свиква с всичко.

— При нас с Еби има чудесни новини.

Катинка направи разколебан опит да предотврати семейния скандал, но Фриц я прекъсна грубо.

— Не питах теб, дъще. Ти и без това всеки ден ми разказваш какво ново има.

Това бе така, защото къщата на Катинка и Еберхарт беше само на две преки от тази на свекър ми. А Катинка не пропускаше възможност да си направи разходка заедно с децата до къщата на дядо. При това не го правеше с егоистични помисли, защото докато децата си играеха на двора, тя се заемаше с дрехите за пране на Фриц, макар той винаги да настояваше, че се справя отлично и сам. В действителност, въпреки ежедневното му негодуване, изглежда постоянното присъствие на Катинка не му пречеше, защото много бързо обзаведе двора с люлка и пясъчник за този, тази и онзи. И двете на промоционална цена от местния строителен магазин, защото бяха леко повредени, но и това беше нещо. За мъж, който купуваше кучешки обрезки за себе си и семейството си, който се подстригваше сам и от 1979 караше един и същ мерцедес, това бе жест на невероятна щедрост. Катинка с право изглеждаше обидена.

— Исках братята ти да ми разкажат нещо за мизерното си съществуване. Първо лошите новини, след това добрите — каза Фриц, успокоявайки я и се обърна към Щефан. — Е, как върви оборотът? И как е съборетината?

— Коя съборетина точно имаш предвид? Къщата или градината? — попита Щефан.

— И двете — каза Фриц.

С Щефан купихме къщата и оранжерията преди година и половина и се захванахме с отглеждане на цветя. Трябваше да изтеглим много голям кредит, толкова голям, че не само Фриц смяташе, че банката не е трябвало да го одобрява. Разбира се, той не показа и минимално желание да ни подпомогне с малко средства или да ни услужи с пари, при по-изгодни условия от тези на банката. „Винаги съм смятал, че децата ми трябва сами да изсърбат попарата, която са си надробили“ — опитваше се той да придаде на свидливостта си морално-педагогическа обвивка. „И да не вземете после да кажете, че не съм ви предупредил.“ Тайно подозирах, че само чака да обявим фалит. Но аз все още таях надежда, че ще чака напразно. Старата градина с петте големи стъклени оранжерии се намираше в състояние не много по-завидно от това на къщата. Но пък парцелът беше над четиринайсет хиляди квадратни метра. А почвата беше великолепна, идеална за разсадника, който планирахме да направим. Все някога големите инвестиции щяха да се изплатят, бях сигурна в това. А дотогава просто нямаше да се купуват никакви нови дрехи и скъпи кремове против бръчки. По-скоро бих се сбръчкала, отколкото накрая да се окаже, че свекър ми е имал право.

— Ами — каза Щефан, — забелязва се, че е пролет. Хората купуват огромни количества бегонии и онези цветя от Нова Гвинея, а-а-а как се наричаха… метлички.

Той хвърли поглед към мен, защото много добре знаеше, че не мога да понасям тези две растения. Бях градинар по образование и в единия край на оранжерията отглеждах редки многогодишни растения, чиито семена поръчвах от Англия. Декоративните храсти, розите, чимширите и всички подобни бяха моята голяма страст. А и бях сигурна, че някой ден от тях ще могат да се печелят много пари, стига правилно да се подхванат нещата. Щефан беше на друго мнение. Той записа озеленяване само за да запълни времето, докато чакаше да го приемат икономика. След една година прекъсна, без да бъде завладян от страстта, която те кара да се чувстваш пристрастен към миризмата на земя и свежа зеленина. Страст, заради която маникюрът ти винаги изглежда зле, без значение какви мерки взимаш.

Все пак краткият му гастрол като студент по озеленяване доведе до това, че двамата се запознахме. Две години и половина по-късно, когато той вече се беше дипломирал, се оженихме. Тогава не можех да повярвам, че най-накрая получавам фамилията Гертнер4. Не само защото подхождаше на професията ми, а и вече ми беше омръзнало да казвам на всеки, с когото се запознавам, името си буква по буква. Това, че Гертнер се пише с „е“, се разбираше от само себе си. Моминското ми име беше Прзбила и аз подозирах, че дедите ми произлизаха от много бедна на гласни букви област в Полша. Често, когато се представях, ми отговаряха „наздраве“. А когато все пак някой успееше да произнесе моминското ми име правилно, трябваше да трия плюнките му от лицето си. Следващата година щяхме да празнуваме десетата годишнина от сватбата си.

Двамата се допълвахме отлично. Аз имах идеи, а Щефан чувство за реализъм. Той често ми обясняваше, че от икономическа гледна точка с моите мечти трудно биха могли да се изкарат пари и че трябва да се примиря с мисълта, че ще се наложи да внасяме евтини растения от Холандия, които, заедно с нашите, да препродаваме и така да печелим. И действително схемата проработи. През декември за пръв път излязохме от зоната на „червеното“ и се поздравихме с печалба, при това заради продажбата на коледни звезди в саксия, напръскани с отвратителен спрей с брокат. Моля без недоразумения: бяхме на печалба точно евро и деветдесет цента, нито повече, нито по-малко. Това беше значителен успех, като се има предвид, че предните месеци работехме, без да можем да избием дори разходите си, и дълговете ни растяха с кошмарни темпове. Метличките и бегониите сигурно щяха да ни донесат същия успех, като коледните звезди.