Керстин Гир - Неморално предложение

За разлика от нашата къща, къщата на свекър ми беше в безупречно състояние. Една розова вила в стил сладкарница с много еркери, кръгли прозорчета, кулички и като за капак две дебелички, палаво хилещи се ангелчета над входната врата. Вилата не беше антика, просто през шейсетте беше построена за директора на местната спестовна каса, който, както по-късно стана ясно, беше присвоил парите за пищния строеж. Но вместо в затвора директорът попаднал в психиатрична клиника, което изобщо не учудваше свекъра ми. „Това, че е бил пълен ку-ку, си личи по откачената му къща“ — обичаше да казва той. Моята свекърва обаче настояла да купят къщата, когато била обявена на търг. Трябва да се отбележи, че това е един от редките случаи, в които тя е успяла да наложи волята си. Откачена или не, това бе една чудесна къща, в която да се отгледат много деца и да се посрещат много гости. Свекър ми не можеше да я понася и я наричаше „отвратителната и безвкусна марципанова сватбена торта, в която съм принуден да живея“. По някаква необяснима причина обаче старият скъперник задържа „сватбената торта“, въпреки че за сам човек беше прекалено голяма, а поддръжката й струваше много повече, отколкото той бе готов да плаща.

Както всяка неделя се беше събрало цялото семейство на Щефан. По-малката му сестра Катинка (в пастелно розово, в същия тон като къщата) стоеше в кухнята и се беше концентрирала върху аранжирането на нарязани колбасчета в една чиния. През това време децата й се опитваха да се покатерят върху свекър ми, който като айсберг седеше в любимото си кресло и четеше неделния вестник.

Децата се казваха Тил, Лея и Ян. Въпреки че имената бяха кратки и лесно запомнящи се, дядо им ги наричаше просто „този“, „оная“ и „онзи“, ако изобщо ги споменеше.

Както винаги свекър ми игнорираше гостите си колкото е възможно по-дълго. Освен със семейството си, поддържаше контакт и с група възрастни господа, негови връстници, които Щефан обичаше да нарича „Клубът на стиснатите кандидат покойници“. Предполагах, че играеха карти, пиеха отлежало вино от Асбах и се перчеха един пред друг с многото нули на банковите си сметки. Но Щефан смяташе, че бившите директори, шефове на болници и фирмени босове се събираха на конспиративни срещи, за да открият начини и средства за преодоляване на скуката в пенсионна възраст, по възможност, без да се налага да харчат пари.

— Просто им липсва, че сега няма кого да командват и тероризират — казваше той. — Особено на баща ми.

— Е, ние нали сме за това — отвръщах аз.

— Той и преди ни командореше — допълваше Щефан.

И беше прав. Баща му беше роденият диктатор. И в обидите си го биваше. Всъщност само един-единствен път ми беше казал нещо мило, което в крайна сметка пак бе обидно. В деня на сватбата ни с Щефан дойде при мен и с пресилена усмивка ме целуна по лявата и дясната буза. Тогава ми каза:

— Сега, когато мандалото вече хлопна, мога да ти кажа добре дошла в нашето семейство. Моя скъпа а-а-а… тази… а-а-а… дъще… а-а-а Олга, и въпреки че не си подходящата съпруга за Щефан, мога да го разбера. Имаш удивително много дърва пред колибката. Доколкото мога да видя… — при което впери ококорен поглед в деколтето ми — … са колосално добре подредени, супер качество… мда.

— Не знаех, че си такъв експерт по дървения материал, Фриц — отговорих колебливо. — Между другото, се казвам Оливия, а не Олга.

— Изобщо не мога да помня имена — отговори ми той и ако не ме лъже паметта, оттогава ме наричаше просто „снахо“ или „тази“.

Всъщност донякъде трябва да съм благодарна, че той не сподели мнението си за дървата пред колибката ми в речта си пред присъстващите. Смятам, че и за двама ни щеше да е неловко.

За щастие, оттогава не сме говорили за дърва. И повече никакви комплименти не ми е правил.

— Здравей, Фриц — казах аз.

Разбира се, не очаквах отговор, защото обикновено не отговаряше на поздравите ни. Чак когато седнехме на масата, щеше да благоволи да разговаря с нас и това, ако ме питате, пак беше прекалено рано.

Децата обаче не обръщаха внимание на скованото му изражение.

— Дядо, дядо, ще ни прочетеш ли някоя приказка?

— Дядо, няма ли най-накрая да погледнеш картината, която ти нарисувах?

— Дядо, хайде да правим дийй конче.

— Слизай оттук — изръмжа Фриц. — Не пипай вестника, струва пари, при това не малко.

Катинка ни се усмихваше щастливо.

— Не са ли сладки? Дядо с трите си внучета. Вчера пак четох как научно е доказано, че децата действат като извор на младостта.

— Да бе, особено за майките, които години наред не си доспиват — измърморих аз. — А за останалите лишения да не говорим.

— О-о-о, изобщо не знаеш какво приказваш, Оливия! Всеки път едно и също. Катинка можеше да е много мила, ако не насочваше постоянно разговора към темата за децата изобщо и в частност за нашето бездетие. Хвърлих поглед, изпълнен със зов за помощ, към Щефан, но той в момента беше зает с децата, които междувременно бяха оставили дядо си и се бяха нахвърлили върху вуйчо си.

— Не казвам, че не е уморително да се отгледа дете — каза Катинка. — Но впоследствие усилията ти се възвръщат стократно. На ваше място не бих се лишила от това.

На това място тя направи многозначителна пауза и впери поглед в надписа на гърдите ми „Вече съм на трийсет, моля помогнете ми да пресека улицата!“.

— По-добре побързайте, преди да е станало прекалено късно. Ах, между другото, имаме изненада за вас.

За Катинка всички жени над трийсет, които не се посвещаваха на потомството, бяха подозрителни. Явно нещо с хормоните ни не беше наред. А изтъкваше и социално-обществения аспект на въпроса: децата на Катинка ли трябваше да работят за нашите пенсии? Това тя намираше за крайно несправедливо.

Можех само да си представя каква беше изненадата (неслучайно Щефан й беше измислил прякора „люпилнята“), затова избягах в зимната градина, преди тя да я е споделила.

Винаги закусвахме в зимната градина, независимо дали беше зима, или лято. По-големият брат на Щефан, Оливер, и жена му Евелин вече бяха седнали там заедно с Еберхарт, съпруга на Катинка. Еберхарт беше същинско бедствие. За мен беше голяма загадка какво точно Катинка намираше в него. Докато след всяко раждане тя гладуваше, за да се върне в 38-ми размер, той дебелееше прогресивно след всяко ново дете. Най-впечатляващото беше, че с нарастването на шкембето и гушата му, нарастваше и без това непоклатимото му самочувствие. „Жените трябва да се грижат за фигурата си, а мъжете за жените си“ — обичаше да казва той и пускаше в действие странния си, грачещ смях.

— Вече всички ли се събрахме за неделното потъване на „Титаник“? — казах вместо поздрав, но само Оливер погледна към мен. Другите двама вече се бяха впуснали в първия неделен диспут.

— Здрасти, карфиолчо — каза Оливер.

— Здравей, стари карфиоле — отговорих.

Звучеше малко детински, но така се наричахме, защото и двамата имахме същия проблем с косата. Оливер не изглеждаше така добре както брат си Щефан. Очите му не бяха толкова сини, усмивката му не бе толкова впечатляващо очарователна и косата му не бе така руса като на Щефан. И на всичкото отгоре така се къдреше, по-силно дори от моята, че принуждаваше Оливер да я подстригва къса като четка, за да не изглежда като разцъфтял карфиол, който е прекарал нощта с два пръста в контакта. Беше и прекалено висок, за да може да се доближи до представата за Щефан и Брад Пит. Затова пък жена му Евелин — ето колко несправедливости има по света! — определено беше тип Дженифър Анистън, само дето не можеше да се смее толкова чаровно. По-точно казано силно се съмнявах дали Евелин изобщо можеше да се смее. В най-добрия случай можеше да бъде видяна да се усмихва, при това кисело. Това обаче не разваляше красотата й. Тя беше облечена в нещо шикозно, черно, и със сигурност много скъпо и в този момент правеше гримаса, сякаш изпитваше силен зъбобол. Може би причината беше в Еберхарт, а може би действително я болеше зъб.

Оливер разглеждаше с интерес гърдите ми.

— Какво, наистина ли вече навърши трийсет, карфиолче?

Кимнах смутено.

— И няколко годинки отгоре, ако се съди по избелелите ръбове на тениската — допълни Евелин хапливо.

— Оха — изгрухтя Еберхарт и с развеселено-надменно изражение на лицето впери поглед в избелелите ръбове. При Катинка нямаше такива работи. — Никак не е зле, господин кълвач. Я виж ти, певческото дружество е тук.

Не знаех какво да отговоря на странните празни приказки, които изстреля Еберхарт.

— Никога не съм я обличала, защото е прекалено тясна — отговорих само защото вече не бях сигурна кой точно ми беше подарил тъпата тениска за рождения ден. Може би все пак бяха Еберхарт и Катинка? Исках и да допълня, че не съм напълняла, а както тениската, така и дънките просто никога не са ми ставали. Мога дори със сигурност да твърдя, че това бяха най-зле скроените панталони на земята, които може би нямаше да станат на нито един човек от слънчевата система, дори и на Хайди Клум. Панталоните бяха намалени, цената беше толкова ниска, че дори не си и помислих да ги пробвам. Глупава грешка.

— Всеки може да говори за тебе, каквото си иска, но едно е ясно — смела си — обади се Евелин.

Разгледах я скришом от главата до петите, но беше безполезно, нямаше за какво да се хвана, тя беше просто безупречна. Скъпите дрехи си набавяше много изгодно като закупчик на дамска конфекция в голяма търговска верига, но и без дрехи тя беше истинска наслада за очите. Средна на ръст, стройна, със стигаща до раменете златистокафява коса, която небрежно падаше на меки вълни. Във фигурата й не можеше да се намери нещо, за което да се хване човек. Какво да кажа аз? Имаше дни, в които цялата представлявах един голям проблем. Звучи ли ви познато? Косата ви прилича на гнездо, торбичките под очите са увиснали, а на брадичката ви е избила толкова голяма пъпка, че ви е трудно да се проврете през вратата с нея. Е, точно такива дни за Евелин бяха напълно непознати. Гъсти и извити мигли обрамчваха кафявите й очи, а малките й очила като че ли допълнително подчертаваха красотата им. Дори и луничките стояха на точното място на нослето й, върху което и с лупа не можеше да се намери следа от черна точка. Ръцете й бяха толкова грижливо поддържани, че се принудих веднага да мушна в джобовете си моите градинарски ръчища, преди Евелин да ги е забелязала и да е направила някоя заядлива забележка. Но пък проклетите джинси бяха толкова тесни, че кръвообращението към ръцете ми веднага прекъсна.

За щастие, Евелин реши да не се заяжда повече с облеклото ми, а вместо това да се съсредоточи върху Еберхарт.

— Добре, че дойде — каза тя. — Еберхарт тъкмо ни изнасяше лекция за телевизионната програма през изминалата седмица, въпреки че ние достатъчно ясно му заявихме, че изобщо не ни интересува.