Понякога я поглеждах крадешком и виждах лека усмивка на устните й, осеяни с топлийки.

Годините минаваха, животът — също. Модата се променяше и работата на ателието следваше нейните повели. След войната в Европа навлязоха правите линии, корсетите бяха захвърлени, а краката се показваха без капка свян. Но когато отминаха 20-те „златни“ години, талиите на роклите се върнаха на нормалното си място, полите се удължиха и приличието отново се наложи в ръкави, деколтета и желания. Навлязохме в ново десетилетие и настъпиха още промени. Всички заедно, непредвидено, почти накуп. Навърших двайсет, установи се републиката и срещнах Игнасио. Той се появи една неделя през септември в „Ла Бомбиля“, на шумна танцова забава в салон, претъпкан с шивачки, разхайтени студенти и войници в градски отпуск. Покани ме да танцуваме, разсмя ме. Две седмици по-късно започнахме да кроим планове за женитба.

Кой беше Игнасио, какво означаваше той за мен? Мъжът на живота ми, помислих си тогава. Спокойният младеж, предопределен от съдбата да бъде добър баща на децата ми. Вече бях на възраст, в която момичетата като мен, почти без образование и професия, нямаха друг избор, освен да се омъжат. Не възнамерявах да следвам примера на майка ми, която ме бе отгледала сама и бе работила от изгрев до залез, за да ме издържа. А в Игнасио открих подходящия кандидат, за да не следвам нейните стъпки: мъж, с когото да изживея живота си като възрастен човек, без да се събуждам всяка сутрин с усещане за самота. Към него ме тласна не изпепеляваща страст, а силна привързаност и увереността, че дните ми с него ще протекат спокойно и безоблачно, с нежната мекота на възглавница.

Вярвах, че Игнасио Монтес ще бъде мъжът, на чиято ръка ще се опирам по време на безброй разходки, близкото присъствие, което ще ми предостави сигурност и убежище завинаги. Две години по-голям от мен, слаб, приятен, открит и нежен. Имаше висока и стройна фигура, добри обноски и сърце, в което любовта към мен сякаш се умножаваше с всеки изминал час. Беше син на вдовица от Кастилия, скътала малко пари под дюшека за черни дни; живееше с прекъсвания в скромни пансиони; лелееше надеждата да получи назначение в администрацията и беше вечен кандидат за всяко министерство, способно да му предложи пожизнена заплата — военното, на вътрешните работи, на финансите. Мечтата от три хиляди песети годишно, двеста четирийсет и една на месец: твърда заплата завинаги, в замяна на което щеше да посвети остатъка от живота си на безметежния свят на канцелариите и приемните, на попивателните, на веленовата хартия, на печатите и мастилниците. Планирахме бъдещето си именно върху пълното безветрие на едно чиновничество, което — от конкурс на конкурс — неумолимо отказваше да включи моя Игнасио в щата си. А той упорстваше, без да се обезкуражава. И през февруари опитваше в Министерството на правосъдието, през юни в Министерството на земеделието, а после започваше отначало.

И тъй като не можеше да си позволи скъпи удоволствия, но беше готов на всичко, за да ме направи щастлива, през останалото време Игнасио ми угаждаше според скромните възможности на тънката си кесия картонена кутия, пълна с копринени буби и листа от черница, фунийки с печени кестени и вричания за вечна любов на тревата под виадукта. Заедно слушахме изпълненията на оркестъра в парка и се возехме с лодка в Ретиро в неделните сутрини, когато беше слънчево. Нямаше празненство с люлки и латерна, на което да не отидем, нито мазурка, която да не танцуваме с точността на часовник. Колко следобеди прекарахме в Лас Вистиляс, колко филми гледахме в кварталните кина за песета и половина. За нас орчатата8 беше разкош, а таксито — мираж. Нежността на Игнасио не беше обременителна, но беше лишена от цел. Аз бях неговото небе и звезди, най-хубавата, най-добрата. Косата ми, лицето ми, очите ми. Ръцете ми, устата ми, гласът ми. За него аз бях ненадмината, изворът на радостта му. А аз го слушах, казвах му, че е глупчо, и се оставях да ме обича.

По същото време обаче животът в ателието бележеше друг ритъм. Беше труден, несигурен. Втората република бе нарушила безметежното благополучие на клиентките ни. Мадрид живееше в трескава възбуда, политическото напрежение се усещаше на всеки ъгъл. Заможните семейства удължаваха до безкрай летните си почивки на север, за да останат далече от неспокойната и размирна столица, на чиито площади вестникарите продаваха с викове „Мундо Обреро“, а голтаците пролетарии от крайните квартали най-безцеремонно нахлуваха в града до самата Пуерта дел Сол. Големите частни коли изчезнаха от улиците, бляскавите балове намаляха. Старите дами, облечени в черно, се молеха Асаня да падне по-скоро, а гърмежите на оръжията се чуваха неизменно привечер, когато палеха газовите фенери. Анархистите опожаряваха черкви, фалангистите вадеха заплашително пистолетите от кобурите. Все по-често аристократите и богатите буржоа покриваха с чаршафи мебелите, уволняваха прислугата, залостваха капаците на прозорците и заминаваха бързешком за чужбина, като изнасяха на безопасно място бижутата, страховете и парите си през границите и тъгуваха в изгнание за краля и за една покорна Испания, която скоро нямаше да видят.

В ателието на доня Мануела влизаха все по-малко дами, изпълнявахме по-малко поръчки и имаше по-малко работа. Една по една, първо напуснаха чиракуващите момичета, после шивачките, докато накрая останахме само собственичката, майка ми и аз. А когато довършихме последната рокля на маркиза Ентрелагос и прекарахме шест дни в слушане на радио със скръстени ръце, без никой да потропа на вратата, доня Мануела с въздишка ни съобщи, че не й остава нищо друго, освен да затвори ателието.

Сред кипежа на онези времена, в които политическите разпри разтърсваха театралните салони, а правителствата се сменяха като носни кърпи, ние дори не успяхме да оплачем това, което изгубихме. Три седмици след началото на принудителното ни бездействие Игнасио се появи с букет цветя и с новината, че най-после е спечелил конкурса за заемане на щатна длъжност. Мисълта за скромната ни сватба измести несигурността и ние планирахме събитието, седнали около масата. Макар че сред новостите, дошли с републиката, беше и модата на гражданските бракове, майка ми, в чиято душа съжителстваха безконфликтно положението й на самотна майка, непоклатимият католически дух и носталгичната вярност към свалената монархия, ни насърчи да сключим църковен брак в близката черква „Сан Андрес“. С Игнасио се съгласихме — не бихме могли да откажем, без да нарушим йерархията на приоритети, в която той изпълняваше всички мои желания, а аз се съобразявах без възражения с желанията на майка ми. Освен това нямаше някаква съществена причина да откажа: очакванията ми от самата сватба бяха скромни и ми беше все едно дали щеше да е олтар със свещеник или салон с трицветно знаме.

Щяхме да определим датата със същия енорийски свещеник, който двайсет и три години по-рано, на осми юли, ме бе кръстил с името Сира, ръководейки се от житията на светците. Сабиниана, Викторина, Гауденсия, Ераклия и Фортуната са били останалите възможности съгласно църковния календар.

„Сира, отче, наречете я Сира, поне е по-късо.“ Това било решението на майка ми в самотното й майчинство. И съм станала Сира.

Щяхме да отпразнуваме женитбата със семейството и неколцина приятели. С дядо ми, без крака и без разум, обезобразен тялом и духом във войната във Филипините, постоянно нямо присъствие в люлеещия се стол до балкона в трапезарията ни. С майката и сестрите на Игнасио, които щяха да дойдат от село. С нашите съседи Енграсия и Норберто и трите им деца, социалисти и сърдечни хора, от които ни делеше една стълбищна площадка и с които ни свързваха топли чувства, сякаш в нас течеше една и съща кръв. С доня Мануела, която отново щеше да хване иглата, за да ми подари последното си творение под формата на булчинска рокля. Щяхме да почерпим гостите си с торта с целувки, вино от Малага и вермут, може би щяхме да наемем някой музикант от квартала да дойде да ни изсвири едно пасо добле, а някой уличен фотограф щеше да ни направи снимка, която да краси дома ни, който засега щеше да бъде домът на майка ми.

Именно тогава, сред суматохата от планове и приготовления, на Игнасио му хрумна идеята да се подготвя за конкурс и да стана чиновничка като него. Новата му работа в една административна служба му бе отворила очите за един нов свят: света на републиканската администрация, където за жените се очертаваха професионални хоризонти отвъд готвенето, прането и ръкоделието; свят, в който женският пол можеше да си проправи път рамо до рамо с мъжете при равноправни условия, устремен към същите цели. Първите жени вече бяха депутати в Конгреса, обявено бе равноправие на половете в обществения живот, беше ни призната правоспособност, правото на труд и всеобщо избирателно право. И въпреки че предпочитах хиляди пъти да се върна към шиенето, на Игнасио му бяха достатъчни три дни, за да ме убеди. Старият свят на платовете и на шевните машини се бил срутил и пред нас отварял врати един нов свят, към който трябвало да се приспособим. Самият Игнасио щял да се заеме с подготовката ми: имал всички теми и притежавал предостатъчно опит, след като се бе явявал и провалял безброй пъти, без да губи никога надежда. Аз, от своя страна, щях да допринеса за осъществяването на този проект с ясното съзнание, че трябва да се захвана за работа, за да можем да издържаме малкия отряд, който щяхме да сформираме след сватбата ни — ние двамата, майка ми, дядо ми и децата, които щяха да се родят. Съгласих се. Оставаше да уредим само още едно нещо: пишеща машина, на която да се науча да пиша и да се подготвя за неизбежния изпит по машинопис. Игнасио се беше упражнявал в продължение на години на чужди машини, минавайки през голготата на мизерни школи с миризма на грес, мастило и пот. Искаше да ми спести всички тези изпитания и затова настояваше да си купим собствено оборудване. През следващите седмици се впуснахме да го търсим, сякаш ставаше дума за най-голямата инвестиция в живота ни.

Проучихме всички възможности и правихме сметки до безкрай. Аз не разбирах от технически характеристики, но ми се струваше, че една малка и лека машина ще бъде най-подходящата за нас. За Игнасио големината нямаше значение, но в замяна се интересуваше до педантичност от цени, срокове и механизми. Открихме адресите на всички магазини за пишещи машини в Мадрид, стояхме с часове пред витрините и се научихме да произнасяме чужди имена, които ни напомняха за далечни страни и киноартисти: „Ремингтън“. „Ройъл“, „Ъндъруд“. Със същия успех можехме да се спрем на една или друга марка; със същия успех можехме да я купим от американски или немски магазин, но накрая избрахме италианската „Испано-Оливети“ на улица „Пи-и-Маргал“. Как можехме да предположим, че с тази толкова обикновена постъпка, само с прекрачването на прага, подписвахме смъртната присъда на съвместния ни живот и променяхме безвъзвратно посоките на бъдещето.

2.

— Няма да се омъжа за Игнасио, мамо.

Опитваше се да вдене една игла и при думите ми ръката й, държаща конеца, застина.

— Какво говориш, момиче? — прошепна тя. Гласът й беше глух, изпълнен със смут и недоумение.

— Ще се разделя с него, мамо. Влюбих се в друг мъж.

Упрекна ме с най-суровите укори, за които се сети, призова небето и намесата на всички светии и с безброй доводи се опита да ме разубеди. Когато установи, че това е безполезно, седна на другия люлеещ се стол до дядо ми, закри лицето си с ръце и заплака.

Аз запазих привидно хладнокръвие, опитвайки се да прикрия нервността си зад категоричността на моите думи. Боях се от реакцията на майка ми — за нея Игнасио се бе превърнал в син, в присъствието, което бе заместило липсата на мъж в малкото ни семейство. Двамата разговаряха, мислеха по един и същ начин, разбираха се. Майка ми му готвеше ястия, които той обичаше, лъскаше обувките му и обръщаше саката му, когато с времето овехтяваха. Той, от своя страна, й правеше комплименти, когато я виждаше да се гласи за неделната служба, носеше и сладкиши и полу на шега полу на истина, понякога й казваше, че е по-хубава от мен.

Съзнавах, че с дързостта си ще сложа край на това удобно съжителство, че ще разтърся из основи не само моя живот, но и живота други хора, но нищо не можех да направя, за да избегна това. Решението ми беше непоклатимо: нямаше да има сватба, нито конкурси, нямаше да се уча да пиша на машина върху масата в хола и никога нямаше да имам с Игнасио деца, обща постеля и радости. Щях да се разделя с него и дори сила като ураган не можеше да промени решението ми.



Магазинът на „Испано-Оливети“ имаше две големи витрини, което гордо излагаха пред минувачите лъскави продукти. Между тях имаше остъклена врата, пресечена диагонално от тъмна бронзова пръчка. Игнасио я бутна и ние влязохме. Звънтенето на камбанка извести за пристигането ни, но никой не излезе да ни посрещне. Около две минути стояхме смутено, като оглеждахме изложените машини със страхопочитание, без да се осмелим дори да докоснем полираните мебели, върху които бяха поставени тези чудеса на машинописа, измежду които щяхме да изберем най-подходящото за нашите планове. В дъното на обширния салон имаше канцелария. От нея се разнасяха мъжки гласове.