Още в началото се настаних при него, в ергенския му апартамент на площад „Лас Салесас“. Не занесох почти нищо, сякаш животът ми започваше отначало; сякаш бях друга, сякаш се бях родила отново. Единствените принадлежности, които отнесох в дома му, бяха плененото ми сърце и малко дрехи. От време на време посещавах майка си. По това време тя шиеше дрехи по поръчка вкъщи, но парите от тях едва й стигаха да преживява. Не одобряваше Рамиро, осъждаше начина, по който бе постъпил с мен. Обвиняваше го, че ме е подлъгал съзнателно, че се е възползвал от годините и положението си, за да ме прелъсти, да ме накара да забравя за всичките свои близки. Не харесваше, че живея с него, без да се омъжа, че съм оставила Игнасио и че вече не съм същата като преди. Колкото и да се опитвах, не успях да я убедя, че причината да постъпя така е не той, а неудържимата любов, която изпитвам към него. Споровете ни ставаха все по-невъздържани — разменяхме си ужасни упреци и се наранявахме до дъното на душата си. На всяка нейна нападка аз отвръщах с дръзки думи, на всеки неин укор — с още по-жестока обида. Почти всяка наша среща завършваше със сълзи, викове и затръшване на врати, и посещенията ми станаха все по-кратки, по-хладни. А ние с майка ми — все по-отчуждени.

Но един ден тя дойде да ме посети. Направи го единствено в качеството си на посредник, разбира се, но този неин жест — как бихме могли да го предвидим? — доведе до нов поврат в пътищата ни. Късно сутринта тя дойде в дома на Рамиро. Него го нямаше, а аз спях. Бяхме отишли предната вечер да видим Маргарита Ксиргу в Комедийния театър, а после отидохме в „Льо Кок“. Легнахме си около четири сутринта. Бях толкова уморена, че нямах сили дори да си почистя грима, който напоследък слагах. В полусън чух, когато Рамиро излезе към десет, в полусън чух, когато пристигна Пруденсия — прислужницата, която се опитваше да въдвори ред в домашната бъркотия. В полусън я чух да излиза за мляко и хляб и в полусън чух малко след това да се звъни на вратата. Първо леко, после настойчиво. Помислих, че Пруденсия е забравила да вземе ключа, вече го бе правила и друг път. Станах, полузамаяна, и в отговор на нахалното звънене сърдито извиках: „Идвам!“. Дори не си направих труда да се наметна с нещо — глупавата Пруденсия не заслужаваше това усилие. Сънена, отворих и пред себе си видях не Пруденсия, а майка ми. Не знаех какво да кажа. Тя също — в началото. Само ме огледа от горе до долу, задържайки последователно погледа си върху разрешената ми коса, върху черните следи от спиралата за мигли, размазала се под очите ми, върху остатъците от червило около устните ми и дръзката нощница, която разкриваше повече плът, отколкото чувството й за приличие допускаше. Не можах да издържа погледа й, не се осмелих да й се опълча. Навярно защото още не бях на себе си след безсънната нощ. Навярно защото спокойният й и сериозен вид ме обезоръжи.

— Влез, не стой на вратата — казах аз, прикривайки недоумението си от неочакваното й посещение.

— Не, няма да влизам, бързам. Дойдох само да ти предам едно съобщение.

Ситуацията беше толкова напрегната и странна, че никога не бих повярвала, че може да се случи, ако не я бях преживяла лично онази сутрин. Майка ми и аз, които толкова време бяхме живели заедно и толкова си приличахме в много неща, сякаш внезапно се бяхме превърнали в две непознати жени, гледащи се подозрително като улични псета, които се дебнат от разстояние.

Остана пред вратата — сериозна, изпъната като струна, с коса, събрана в стегнат кок, в който вече се забелязваха първите бели коси. Достолепна и висока, с извити под ъгъл вежди, които подсилваха укора в погледа й. В известен смисъл елегантна, въпреки простотата на дрехите й. След като най-после ме огледа хубаво, заговори. Противно на опасенията ми, не възнамеряваше да ме критикува.

— Дойдох да ти предам едно съобщение. Една молба, която не е моя. Можеш да я приемеш или не, ти решаваш. Но според мен би трябвало да се съгласиш. Помисли си. По-добре късно, отколкото никога.

Не прекрачи прага и посещението й продължи най-много още минута, за да ми даде един адрес, час за следобеда на същия ден и да ми обърне гръб, без дори да се сбогува. Учудих се, че се размина само с това, но не се наложи да чакам дълго. Тъкмо бе започнала да слиза по стълбите, когато подхвърли:

— И си измий лицето, среши се и облечи нещо, приличаш на повлекана.

На обяд споделих с Рамиро изумлението си. Не виждах смисъл в това, изпитвах подозрение. Помолих го да ме придружи. Къде? Да се запозная с баща си. Защо? Защото той така е помолил. За какво? Дори десет години да си блъсках главата, пак нямаше да се досетя за нито една причина.

С майка ми имахме среща в ранния следобед на посочения адрес: „Ермосиля“ 19. Хубава улица, хубава къща, като онези, в които преди време носех току-що ушитите тоалети. Бях се облякла с особено старание за срещата: синя рокля от вълнен плат, палто в тон с нея и малка шапка с три пера, наклонена кокетно над лявото ухо. Естествено, Рамиро бе платил всичко това — бяха първите дрехи, докоснали тялото ми, които не бяха ушити от майка ми или от мен самата. Носех обувки с високи токчета, а косата ми се спускаше свободно на гърба. Гримирах се много леко, не исках още укори този ден. Огледах се в огледалото, преди да изляза. В цял ръст. Образът на Рамиро, отразен зад мен, се усмихваше и ми се възхищаваше, с ръце в джобовете.

— Фантастична си. Ще го смаеш.

Опитах се да се усмихна, но не успях кой знае колко. Наистина бях хубава. Хубава и различна, нямаща нищо общо с жената, която бях само няколко месеца по-рано. Хубава, различна и уплашена като мишка, уплашена до смърт, изпълнена с разкаяние, че съм приела необичайната молба. Когато пристигнах, по погледа на майка ми разбрах, че никак не й е приятно присъствието на Рамиро. Щом видя, че възнамеряваме да влезем заедно, тя отсече:

— Това е семеен въпрос, така че вие оставате тук.

И без да изчака отговор, се обърна и прекрачи внушителната врата от ковано желязо и стъкло. Искаше ми се той да е до мен, нуждаех се от опората и силата му, но не посмях да й се противопоставя. Само пошушнах на Рамиро, че е най-добре да си върви, и я последвах.

— Идваме при господин Алварадо. Той ни очаква — заяви тя на портиера.

Той кимна мълчаливо и понечи да ни придружи до асансьора.

— Благодаря, няма нужда.

Прекосихме обширното фоайе и заизкачвахме стълбището — майка ми с твърда стъпка, почти без да докосва полираното дърво на перилото, пристегната в костюм, който не бях виждала дотогава. Аз вървях след нея, уплашена, и се ловях за перилото като за спасителен пояс в бурна нощ. Двете мълчахме, сякаш си бяхме глътнали езиците. Я главата ми мислите се трупаха с всяко стъпало, което изкачвахме. Първа площадка. Защо майка ми се движеше с такава увереност в тази чужда къща? Полуетаж. Какъв ли е мъжът, с когото щяхме да се срещнем, защо е тази внезапна настойчивост да се запознае с мен след толкова години? Първи етаж. Останалите мисли останаха стълпени в периферията на съзнанието ми — нямах време за тях, бяхме пристигнали. Голяма врата вдясно, пръстът на майка ми, натискащ уверено и без ни най-малко притеснение звънеца. Незабавно отворена врата, възрастна и стегната в черна униформа прислужница с безупречно бяло боне.

— Добър ден, Серванда. Идваме при господина. Предполагам, че е в библиотеката.

Серванда стоеше с отворена уста, без да смогне да поздрави, сякаш пред себе си виждаше два призрака. Когато се съвзе и изглежда, най-после щеше да каже нещо, един глас изпревари нейния. Мъжки глас, дрезгав, силен, от дъното на жилището:

— Нека влязат.

Прислужницата се отдръпна, все още изпаднала в тревожно недоумение. Не стана нужда да ни показва пътя — майка ми като че ли го познаваше твърде добре. Тръгнахме по широк коридор, покрай който се виждаха салони с тапети от плат, гоблени и семейни снимки. Когато стигнахме до една отворена двойна врата вляво, майка ми се насочи към нея. Виждаше се фигурата на едър мъж, който ни чакаше в средата на помещението. И отново се разнесе силният глас:

— Заповядайте.

Голям кабинет за едрия мъж. Голямо писалище, отрупано с книжа, голяма библиотека, пълна с книги, едър мъж, който ме гледа — първо в очите, после надолу, отново нагоре. Разучаваше ме. Преглътна, преглътнах и аз. Пристъпи към нас, постави ръката си върху моята и леко ме стисна, сякаш да се увери, че съществувам. Изви в меланхолична усмивка единия ъгъл на устата си.

— Същата си като майка си преди двайсет и пет години.

Продължи да ме гледа, докато стискаше ръката ми една секунда, две, три, десет. После, все още без да ме пусне, отправи поглед към майка ми. На лицето му отново се появи леката тъжна усмивка.

— Колко време мина, Долорес.

Не му отговори, нито отклони поглед от неговия. Тогава той махна ръката си от моята и я протегна към нея. Имах чувството, че не търси поздрав, а само допир, докосване, сякаш очакваше пръстите й да се протегнат към неговите. Тя обаче остана неподвижна, без да отговори на поканата, докато той най-после като че се събуди от магията, прокашля се и с любезен и привидно неутрален тон ни покани да седнем.

Не ни поведе към голямото писалище, отрупано с книжа, а ни заведе в друг ъгъл на библиотеката. Майка ми седна в едно кресло, а той — срещу нея. Аз седях сама на дивана, в средата, между двамата. И тримата напрегнати, смутени. Той запали пура. Тя седеше неподвижно, с прибрани колене и изправен гръб. Аз през това време съсредоточено драсках с показалеца си виненочервената дамаска на дивана, сякаш исках да пробия дупка в плата и да избягам през нея като гущер. Стаята се изпълни с дим и мъжът отново се прокашля, сякаш се готвеше да каже нещо, но преди да го направи, майка ми заговори. Обръщаше се към мен, но очите й бяха впити в него. Гласът й ме накара най-сетне да вдигна поглед към двамата.

— Е, Сира, това е баща ти, най-после се запозна с него. Казва се Гонсало Алварадо, инженер. Собственик е на леярна и винаги е живял в тази къща. Преди беше синът, а сега е господарят… как само минава времето. Преди много време идвах тук да шия за майка му, тогава се запознахме и след три години ти се роди. Не си представяй някоя трогателна история, в която богатото безскрупулно момче прелъстява бедната шивачка, нищо подобно. Когато връзката ни започна, аз бях на двайсет и две години, а той — на двайсет и четири. Двамата много добре знаехме кои сме, къде ни е мястото и с какво се захващаме. Нямаше прелъстяване от негова страна, нито големи илюзии от моя. Връзката ни приключи, защото нямаше бъдеще, защото изобщо не трябваше да започва. Аз реших да сложа край, той не е изоставил нито мен, нито теб. Погрижих се двамата да не се виждате. Баща ти се опита да не ни изгуби, в началото упорстваше, после постепенно свикна с положението. Ожени се и му се родиха други деца, две момчета. Отдавна не знаех нищо за него, докато онзи ден не получих съобщение от него. Не ми каза защо иска да те види след толкова време, но сега ще научим.

Докато майка ми говореше, той я гледаше внимателно, със сериозно изражение. Когато млъкна, той изчака няколко секунди, след което заговори на свой ред. Сякаш обмисляше, претегляше думите си, за да изрази точно това, което искаше да каже. Възползвах се от момента, за да го огледам. Никога не бих предположила, че баща ми изглежда по този начин, бе първото, което ми хрумна. Аз бях мургава, майка ми беше мургава и в редките случаи, в които бях мислила за баща си, винаги си го бях представяла като нас, със смугъл тен, тъмна коса и слабо тяло. Също така винаги бях свързвала фигурата на бащата с примерите около мен: съседа ни Норберто, бащите на приятелките ми, мъжете, които пълнеха кръчмите и улиците на квартала ми. Обикновени бащи на обикновени хора пощальони, продавачи, служители, сервитьори или най-много собственици на някой павилион, галантерия или сергия за зеленчуци на пазара на площад „Себада“. Мъжете, които виждах по богаташките улици на Мадрид, когато разнасях поръчките от ателието на доня Мануела, за мен бяха като същества от друг свят, създания от друг вид, които изобщо не се вместваха в представата ми за бащино присъствие. Пред мен обаче стоеше един от тях. Един все още представителен мъж, въпреки че беше доста едър, с вече побеляла коса, която някога сигурно е била светла, с леко зачервени очи с цвят на мед, облечен в тъмносив костюм, притежател на голям дом и отсъстващо семейство. Един баща, различен от останалите бащи, който най-после заговори, като се обръщаше последователно към майка ми и към мен, понякога към двете, понякога към нито едната.