Не знаех какво да отговоря. Майка ми обаче знаеше.

— В никакъв случай, Гонсало. Всичко това принадлежи на жена ти.

— Съвсем не — отсече той. — Това, скъпа ми Долорес, не е собственост на жена ми. Всичко това е мое и моята воля е да премине в ръцете на дъщеря ми.

— Не може, Гонсало, не може.

— Напротив, може.

— Не.

— Да.

Спорът беше дотук. Долорес замълча, беше изгубила битката. Той затвори кутийките. После ги подреди една върху друга като пирамида, най-голямата отдолу, най-малката — отгоре. Плъзна купчинката по лъскавата повърхност на масата и я постави пред мен, след което насочи вниманието си към някакви сгънати документи. Разгъна ги и ми ги показа.

— Това са сертификатите за бижутата с тяхното описание, оценка и всичко останало. Има също и нотариален документ, с който се удостоверява, че са моя собственост и че ти ги давам по собствена воля. Ще ти послужат, ако някога трябва да доказваш, че са твои. Надявам се да не се налага да доказваш нищо пред никого, но не се знае.

Сгъна документите, пъхна ги в една папка, върза я сръчно с червена лента и постави и нея пред мен. После взе един плик и извади от него два листа от пергаментова хартия с печати, подписи и други формалности.

— А сега още нещо, почти последното. Да видим как да ти го обясня. — Пауза, вдишване, издишване. Отново. — Написахме този документ с адвоката ми и един нотариус завери съдържанието му. В общи линии, в него се казва, че аз съм ти баща и ти си моя дъщеря. За какво ще ти послужи? Вероятно за нищо, но ако някой ден решиш да претендираш за наследството ми, ще установиш, че съм го завещал приживе на полубратята ти, така че ти никога няма да получиш от това семейство повече от това, което ще отнесеш днес от тази къща. За мен обаче това има стойност: означава публично признание на нещо, което би трябвало да съм направил преди много години. Тук е записано това, което свързва мен и теб, и сега ти можеш да правиш с него каквото поискаш — да го покажеш на хората или да го разкъсаш на хиляди парченца и да го изгориш. Това вече зависи само от теб.

Сгъна документа, прибра го в плика и ми го подаде, а от писалището взе последния плик. Предишният беше голям, от хубава хартия, с елегантен надпис и с щемпел от нотариус. Вторият беше малък, сивкав, обикновен и изглеждаше така, сякаш е бил пипан от десетки ръце, преди да стигне до нас.

— Това вече е краят — каза той, без да вдига очи.

Отвори го, извади съдържанието му и му хвърли бегъл поглед. После, прескачайки мен, го подаде на майка ми. Стана и се отправи към един от балконите. Там застана мълчаливо, с гръб към нас, с ръце в джобовете на панталона, съзерцавайки следобеда или бог знае какво. Това, което бе дал на майка ми, беше малка купчина снимки. Стари, пожълтели и с лошо качество, направени от някой уличен фотограф срещу нищожна сума в една пролетна утрин преди повече от две десетилетия. Двама красиви, усмихнати млади хора. Тайно влюбени, хванати в мрежата на една колкото голяма, толкова и неприемлива любов, без да знаят, че след годините на раздялата ще се изправят пред това свидетелство от миналото, той ще се обърне към прозореца, за да не я гледа в очите, а тя ще стисне зъби, за да не заплаче пред него.

Долорес разгледа бавно снимките една по една. После ми ги даде, без да ме поглежда. Аз също ги разгледах внимателно и ги прибрах отново в плика. Той се върна при нас, отново седна и поднови разговора:

— С това приключихме с материалните въпроси. Сега идва ред на съветите. Не че след толкова време искам да ти давам морални напътствия, дъще. Като се има предвид примерът ми, едва ли съм способен да вдъхвам доверие и да поучавам, но нали нямаш нищо против да ми отделиш още няколко минути след толкова години?

Кимнах.

— Добре, съветът ми е следният: махнете се час по-скоро от тук. И двете трябва да заминете колкото се може по-далеч от Мадрид. В чужбина, ако е възможно. Но не в Европа, там положението също не изглежда добро. Заминете за Америка, но ако ви се струва много далече, в Африка. В Мароко, отидете в протектората, мястото е добро за живеене. Спокойно е, откакто свърши войната с арабите, всичко е мирно. Започнете нов живот далеч от тази обезумяла страна, защото в най-неочаквания момент всичко ще се взриви и никой няма да остане жив.

Не успях да се сдържа:

— А вие защо не заминете?

Усмихна се горчиво. Протегна ръката си и стисна здраво моята. Беше гореща. Заговори, без да ме пуска:

— Защото вече не се нуждая от бъдеще, дъще. Вече изгорих всичките мостове. И не ми говори на „вие“, моля те. Аз изживях живота си, може би малко преждевременно наистина, но вече нямам нито желание, нито сили да се боря за нов живот. Когато човек предприема подобна промяна, трябва да го направи с мечти и надежди, с очаквания. Да тръгнеш без тях е равносилно на бягство, а аз не възнамерявам да бягам за никъде. Предпочитам да остана тук и да посрещна лице в лице това, което ме очаква. Но ти, Сира, си млада, трябва да създадеш семейство, да се грижиш за него. А Испания вече става опасно място. Това е съветът ми на баща и на приятел: замини. Отведи майка си с теб, за да види как растат внуците й. И обещай, че ще се грижиш за нея — нещо, което аз не успях да сторя.

Не отмести очите си от мен, докато не забеляза утвърдителен жест. Не знаех как очаква да се грижа за майка си, но не посмях да направя нищо друго, освен да се съглася.

— Е, с това смятам, че приключихме — обяви той.

Изправи се и ние го последвахме.

— Вземи нещата си — каза той.

Аз се подчиних. Всичко се събра в чантата ми, с изключение на най-голямата кутия и пликовете с парите.

— А сега ми позволи да те прегърна за пръв и сигурно за последен път. Съмнявам се, че отново ще се видим.

Обгърна тънката ми снага с туловището си и ме притисна силно. После пое в големите си длани лицето ми и ме целуна по челото.

— Прекрасна си като майка си. Пожелавам ти късмет в живота момичето ми. Бог да те благослови!

Исках да кажа нещо в отговор, но не успях. Звуците останаха, притиснати сред хаоса от слюнка и думи в гърлото ми. Очите ми се напълниха със сълзи и аз се обърнах, излязох в коридора и препъвайки се, се отправих към изхода със замъглен поглед и свито от мъка сърце.

Изчаках майка си на стълбищната площадка. Вратата беше открехната и я видях как излиза, наблюдавана от зловещата фигура на Серванда зад нея. Бузите й пламтяха, а очите и бяха влажни най-после издаваше някакво вълнение. Не видях какво направиха и какво си казаха родителите ми през онези кратки пет минути, но бях сигурна, че са се прегърнали и са си казали завинаги „сбогом“. Слязохме, както се бяхме качили — майка ми първа, аз след нея мълчаливо. С прибраните в чантата бижута, документи и снимки, с трийсетте хиляди дуро10, стиснати под мишница, с потропващите върху мраморните стъпала токчета. Когато стигнахме до надпартерния етаж, не успях да се сдържа — сграбчих я за ръката и я накарах да спре и да се обърне. Лицето ми беше точно срещу нейното, а гласът ми — изпълнен с ужас шепот:

— Наистина ли ще го убият, майко?

— Не знам, скъпа, не знам…

4.

Излязохме на улицата и се отправихме мълчаливо към къщи. Тя ускори ход и аз се мъчех да не изоставам от нея, макар че неудобните ми нови обувки с високи токчета ми пречеха да следвам равномерно крачките й. След няколко минути, все още объркана, се осмелих да попитам със затворнически тон:

— Какво да правя с всичко това, майко?

Отговори ми, без да спира:

— Прибери го на сигурно място.

— Всичко? Ти няма ли да вземеш нещо?

— Не, всичко е твое. Ти си наследницата, освен това вече си достатъчно голяма и не мога да се меся в начина, по който ще се разпореждаш с полученото от баща ти.

— Сигурна ли си, майко?

— Напълно сигурна, дъще. Дай ми все пак една снимка. Която и да е, просто искам да имам спомен. Всичко останало е твое, но в името на Бог, Сира, в името на Бог и на Пресвета Дева Мария, искам да ме чуеш добре, момиче.

Най-после спря и ме погледна в очите под мътната светлина на един уличен фенер. Покрай нас вървяха минувачи в различни посоки, безразлични към вълнението, което тази среща бе предизвикала у нас.

— Внимавай, Сира. Внимавай и се дръж отговорно — каза тя тихо, изричайки бързо думите. — Не върши глупости, защото това, което имаш сега, е много, много. Много повече от това, което някога си мечтала да имаш, така че, за бога, дъще, бъди предпазлива и благоразумна.

Продължихме мълчаливо до мястото, където трябваше да се разделим. Тя се запъти към пустия си дом без мен. Към безмълвното присъствие на дядо ми, който така и не научи кой е баща на внучката му, защото твърдоглавата и горда Долорес винаги бе отказвала да каже името му. А аз се върнах при Рамиро. Чакаше ме вкъщи, като пушеше и слушаше радио в полуздрачния хол, нетърпелив да научи как е минала срещата и готов да излезем да вечеряме.

Разказах му подробно за посещението: какво съм видяла там, какво ми е казал баща ми, как съм се чувствала и какво ме е посъветвал. И му показах онова, което получих в къщата, в която вероятно никога нямаше да се върна.

— Това струва много пари, скъпа — прошепна той, щом видя бижутата.

— Има и още — казах аз, като му подадох пликовете с парите.

В отговор той само подсвирна.

— Какво ще правим сега с всичко това, Рамиро? — попитах аз с тревога.

— Искаш да кажеш, какво ще правиш ти, скъпа. Всичко това само твое. Ако искаш, мога да проуча кой е най-добрият начин да го съхраняваш. Може би е добра идея да оставим всичко в сейфа на офиса ми.

— А защо да не го занесем в някоя банка?

— Едва ли е удачно в тези времена.

Сривът на Нюйоркската борса преди няколко години, политическата нестабилност и още куп неща, които изобщо не ме интересуваха, бяха обясненията, с които подкрепи предложението си. Почти не му обърнах внимание: всяко негово решение ми се струваше правилно, само исках да намери час по-скоро сигурно място за това богатство, което вече ми пареше пръстите.

На следващия ден се върна от работа, натоварен с листове хартия и бележници.

— Непрекъснато мисля по твоя въпрос и смятам, че намерих решение. Най-добре е да основеш търговска фирма — обяви той още с влизането си.

Не бях излизала от къщи. Бях нервна и напрегната сутринта, все още под въздействието на странните усещания, които предизвикваше у мен мисълта, че имам баща с име и фамилия, който притежаваше богатство и изпитваше чувства. Неочакваното предложение на Рамиро само засили объркването ми.

— За какво ми е фирма? — попитах разтревожено.

— Така парите ти ще бъдат на по-сигурно място. И по още една причина.

И тогава ми разказа за неприятностите в компанията му, за търканията с италианските му шефове и за несигурността на чуждестранните фирми в страната, разтърсвана от конфликти в онези дни. И за идеи, говори ми също за идеи, като изброи цял куп проекти, за които дотогава не ми бе споменавал нито дума. Новаторски, блестящи проекти, които целяха да модернизират страната с чуждестранни машини и да открият така пътя към съвременността. Внос на английски комбайни за полята на Кастилия, американски прахосмукачки, с които градските къщи щели да искрят от чистота, и кабаре в берлински стил, за което вече предвиждал помещение на улица „Валверде“. Сред всички проекти обаче един се открояваше: школи „Питман“.

— От месеци обмислям идеята, още от момента, в който получихме една брошура във фирмата чрез бивши клиенти, но поради поста ми на управител не ми се стори удачно да се обърна лично към тях. Ако основем фирма на твое име, всичко ще бъде много по-просто — разясни той. — Школите „Питман“ работят на пълни обороти в Аржентина. Имат над двайсет филиала, хиляди ученици, които подготвят за длъжности във фирми, банки и в администрацията. Учат ги на машинопис, стенография и счетоводство с революционни методи и след единайсет месеца излизат с диплома в ръка, готови да завладеят света. А фирмата се разраства непрекъснато, отваря нови учебни заведения, наема персонал и трупа печалби. Ние бихме могли да направим същото, да основем школи „Питман“ от тази страна на океана. А ако предложим на аржентинците тази идея, като им кажем, че имаме законно учредена и подплатена с достатъчно пари фирма, навярно перспективите ни ще са много по-добри, отколкото ако се обърнем към тях като обикновени частни лица.