Нямах представа дали проектът е рационален, или е най-безумният от всички, но Рамиро говореше с такава увереност, с такава категоричност и осведоменост, че нито за миг не се усъмних, че идеята е велика. Продължи да излага подробностите и не преставаше да ме смайва с всяка своя дума:
— Освен това мисля, че би било добре да последваме съвета на баща ти и да напуснем Испания. Прав е тук положението е много напрегнато, скоро може да се случи нещо сериозно и моментът не е благоприятен за предприемане на нова дейност. Затова мисля, че трябва да го послушаме и да заминем за Африка. Ако всичко е наред, след като положението се успокои, можем да се върнем на полуострова и да създадем мрежа из цяла Испания. Дай ми време да се свържа от твое име със собствениците на „Питман“ в Буенос Айрес и да ги убедя да открием голям филиал в Танжер или в протектората. Най-много до месец ще получим отговор. А когато го получим, ариведерчи, „Испано-Оливети“ заминаваме и започваме да действаме.
— Но за какво им е на арабите да учат машинопис?
В отговор Рамиро звучно се изсмя. После ми доказа колко съм невежа.
— Какво говориш, скъпа. Нашата школа ще е предназначена за европейците, които живеят в Мароко. Танжер е интернационален град, търговско пристанище с жители, пристигнали от цяла Европа. Има много чуждестранни предприятия, дипломатически мисии, банки и всякакви финансови институции; възможностите за работа са огромни и навсякъде се нуждаят от квалифициран персонал, който да владее машинопис, стенография и счетоводство. В Тетуан положението е различно, но също има много възможности — населението не е таткова пъстро в етническо отношение, защото градът е столица на Испанско Мароко, но има твърде много чиновници и кандидати за чиновници, а те, както прекрасно знаеш, се нуждаят от подготовка, каквато школата „Питман“ може да им предостави.
— Ами ако аржентинците не ти разрешат?
— Съмнявам се. Имам приятели в Буенос Айрес с отлични контакти. Ще видиш, че ще успеем. Ще ни предоставят метода си и знанията си и ще изпратят представители, които да обучат служителите.
— А ти какво ще правиш?
— Сам — нищо. Но с теб — много. Ние ще ръководим фирмата. Двамата заедно.
Изсмях се нервно, преди да отговоря. Картината, която Рамиро ми представяше, беше повече от невероятна — бедната безработна шивачка, която само преди няколко месеца възнамеряваше да учи машинопис, защото нямаше пукната пара, като по чудо бе на път да се превърне в собственичка на фирма с блестящи перспективи.
— Искаш да управлявам фирма? Та аз нищичко не разбирам, Рамиро.
— Как така не разбираш? Знаеш ли си цената? Единственият ти проблем е, че никога не си имала шанс да покажеш какво можеш. Прекарала си младостта си, затворена в коптор, където си шиела дрехи за други, без възможност да правиш нещо по-добро. Часът ти, твоят велик час, тепърва предстои.
— А какво ще кажат от „Испано-Оливети“, когато разберат, че напускаш?
Усмихна се дяволито и ме целуна по върха на носа.
— „Испано-Оливети“ да вървят по дяволите!
Беше ми все едно дали щяха да бъдат школи „Питман“, или носещ се във въздуха замък, щом идеята идваше от Рамиро; щом споделяше плановете си с трескаво въодушевление, докато държеше ръцете ми и очите му се впиваха в моите; щом ми повтаряше какви невероятни възможности имам и колко щяло да ни провърви, ако двамата заедно заложим на бъдещето. Школи „Питман“ или огънят на ада — каквото и да предложеше, беше закон за мен.
На следващия ден донесе вкъщи брошурата, която бе пленила въображението му. Цели абзаци описваха историята на фирмата. Беше учредена през 1919 г. от трима съдружници Алуа, Шмигелон и Ян. Основана върху машинописката система, създадена от англичанина Айзък Питман. Безотказен метод, взискателни преподаватели, пълна отговорност, индивидуално отношение, прекрасно бъдеще след получаването на дипломата. Снимки на усмихнати младежи, почти предвкусващи блестящото си професионално бъдеще, илюстрираха реалността на обещанията. Текстът звучеше триумфално и можеше да въодушеви и най-недоверчивия:
„Дълъг и неравен е пътят на живота. Не всички стигат до мечтания финал, където ни очакват успехът и богатството. Мнозина отпадат по пътя — непостоянните, слабохарактерните, небрежните, невежите, които се уповават единствено на късмета, забравяйки, че най-блестящите и достойни за пример успехи са били извоювани чрез учение, упоритост и воля. Всеки човек може да избере съдбата си. Избери я и ти!“.
Същия следобед отидох да видя майка си. Направи турско кафе и докато го пиехме в присъствието на незрящия ми и безмълвен дядо, споделих с нея за плана ни и й казах, че след като се установим в Африка, тя би могла да дойде при нас. Както предполагах, идеята не й хареса, нито се съгласи да ни придружи.
— Не е нужно да слушаш баща си и да вярваш на всичко, което ни каза. Това, че има неприятности във фабриката си, не значи, че нещо ни застрашава. Според мен преувеличава.
— Щом е толкова уплашен, сигурно има защо. Едва ли си въобразява…
— Страх го е, защото е свикнал да командва и никой да не му възразява. Тревожи се, че работниците започват да надигат глас и настояват за правата си. Да ти призная, непрекъснато се питам дали не беше лудост да приемаме тези пари и най-вече бижутата.
Лудост или не, но беше факт, че от този момент парите, бижутата и плановете се наместиха в живота ни и кротко, но неотменно присъстваха в мислите и разговорите ни. Както се бяхме споразумели, Рамиро се зае с формалностите, а аз просто подписвах документите, които той поставяше пред мен. След това животът ми продължи както винаги — бурен, забавен, страстен и преливаш от безразсъдна наивност.
Срещата с Гонсало Алварадо помогна да поизгладим отношенията с майка ми, но пътищата ни продължиха неизбежно в различни посоки. Долорес се издържаше с последните метри плат, донесеш от къщата на доня Мануела, като шиеше за някоя съседка, но в по голямата част от времето стоеше без работа. Докато моят свят вече беше друг — свят, в който нямаше място за кройки и хастари и в който не бе останало почти нищо от младата шивачка, която някога бях.
Заминаването ни за Мароко се забави с няколко месеца, през които с Рамиро излизахме и се прибирахме, смеехме се, пушехме, любехме се до изнемога и танцувахме до зори в кариока11. Политическата обстановка беше все така напрегната и стачките, конфликти и уличното насилие бяха ежедневие. През февруари лявата коалиция Народен фронт спечели изборите; в отговор фалангистите станаха по-агресивни. Пистолетите и юмруците изместиха думите в политическите спорове, напрежението се засили неимоверно. Но всичко това вече не ни засягаше — ние бяхме на крачка от един нов етап в живота ни.
5.
Напуснахме Мадрид в края на март 1936 година. Една сутрин излязох да купя чорапи и като се върнах, заварих къщата обърнал наопаки, а Рамиро — заобиколен от куфари и сандъци.
— Заминаваме. Днес следобед.
— Отговориха ли вече от „Питман“? — попитах аз, усещайки, че стомахът ми се свива на топка от нерви.
Отвърна, без да ме погледне, като припряно сваляше от закачалките панталони и ризи:
— Не директно, но научих, че проучват сериозно предложението. Така че според мен е време да вдигаме платната.
— А работата ти?
— Напуснах. Днес. Бяха ми омръзнали. Знаеха, че е въпрос на дни да се махна. Така че сбогом завинаги, „Испано-Оливети“. Очаква ни нов свят, скъпа. Щастието принадлежи на смелите, така че започвай да стягаш багажа, заминаваме.
Не отговорих и мълчанието ми го принуди да прекъсне трескавата си дейност. Спря, погледна ме и се усмихна, като забеляза объркването ми. Приближи се до мен, прегърна ме през кръста и с една целувка пропъди страховете ми и ми вдъхна енергия, с която можех да полетя за Мароко.
В бързината едва успях да отделя няколко минути, за да се сбогувам с майка си. Прегръдка почти на вратата и „не се тревожи, ще ти пиша“. Бях благодарна, че нямам повече време за сбогуване — щеше да бъде твърде болезнено. Дори не се обърнах да я погледна, докато слизах бързо по стълбите: въпреки твърдостта й, знаех, че е готова да се разплаче, а сега не беше време за сантименталности. В пълната си наивност мислех, че раздялата ни ще бъде кратка, сякаш Африка се намираше на две пресечки от нас и престоят ни щеше да трае няколко седмици.
Слязохме от кораба в Танжер в един ветровит ден в началото на пролетта. Напуснахме сивия и неприветлив Мадрид и се озовахме в странен, ослепителен, изпълнен с цветове и контрасти град, където тъмноликите араби с техните джелаби12 и тюрбани съжителстваха с местни и с други европейци, които бягаха от миналото си в хиляди посоки, с винаги полуготови и пълни с несигурни мечти куфари. Танжер — с дванайсетте си национални знамена и гъстата растителност от палми и евкалипти; с мавритански улички и нови булеварди, по които минаваха разкошни автомобили, обозначени с буквите CD: Corps diplomatique13. Танжер, където минаретата на джамиите и миризмата на подправките съжителстваха спокойно с консулствата, банките, лекомислените чужденки в открити коли, с аромата на светъл ориенталски тютюн и на освободените от данъци парижки парфюми. Терасите на курортните заведения на пристанището ни посрещнаха с плющящи от морския бриз тенти, с очертанията на нос Малабата и испанските брегове в далечината. Европейците, облечени със светли и леки дрехи, защитени от слънцето с тъмни очила и шапки, пиеха аперитива си и преглеждаха международната преса, преметнали лениво крак върху крак. Едни се занимаваха със сделки, други работеха в администрацията и мнозина от тях водеха охолен и измамно безгрижен живот — прелюдия към надвисналата заплаха, която дори най-смелите не можеха да предвидят.
В очакване на конкретни новини от собствениците на школи „Питман“ ние се настанихме в хотел „Континентал“, който се намираше над пристанището, в края на медината14. Рамиро телеграфира на аржентинската фирма, за да им съобщи за промяната на адреса ни, а аз всеки ден питах портиерите дали е пристигнало писмото, което щеше да отбележи началото на новото ни бъдеще. След като получехме отговора, щяхме да решим дали да останем в Танжер, или да се установим в протектората. И докато отговорът се бавеше по пътя си през океана, ние започнахме да обикаляме града сред изселници като нас, сред тълпата от хора с неясно минало и несигурно бъдеще, които тялом и духом се бяха отдали на изтощителната задача да говорят, да пият, да танцуват, да присъстват на представления в театър „Сервантес“ и да играят сутрин карти: неспособни да предвидят дали животът ще им предостави блестяща съдба или зловещ край в някоя дупка, за която дори не подозират.
Станахме като тях и навлязохме в един период, в който имаше всичко, освен спокойствие. Понякога се любехме с часове в стаята ни в „Континентал“, докато морският бриз полюшваше белите, завеси; неистова страст под монотонния шум на перките на вентилатора, примесен с пресекливото ни дишане, пот с мирис на сяра върху кожата ни и измачкани и свлечени на пода чаршафи. Понякога изобщо не се прибирахме, живеехме на улицата денем и нощем. В началото бяхме само двамата, не познавахме никого. В някои дни, когато източният вятър не духаше силно, ходехме на плажа Боси Дипломатико; в следобедите се разхождахме по наскоро построения булевард „Пастьор“, гледахме американски филми във „Флорида Курсаал“ и в „Капитол“ или сядахме в някое кафене на Соко Чико — пулсиращия център на града, където арабското и европейското се преплитаха с изящество и лекота.
Уединението ни обаче продължи само няколко седмици: Танжер беше малък, Рамиро — прекалено общителен, а през онези дни всички сякаш спешно се нуждаеха да завържат нови приятелства. На кратко, започнахме да поздравяваме познати лица, да научаваме имена и да се присъединяваме към компании в заведенията. Обядвахме и вечеряхме в „Бретан“, в „Рома Парк“ или в „Брасри дьо ла Плаж“, а вечер ходехме в Руския бар или в „Чатам“, или в „Детройт“ на площад „Франция“, или в „Сентрал“, където имаше група унгарски танцьорки, или гледахме представленията на вариетето „Мсалах“ в големия му остъклен павилион, който преливаше от французи, англичани, испанци, евреи с различно поданство, германци, руснаци, които танцуваха, пиеха и говореха за политика на смесица от езици под звуците на невероятен оркестър. Понякога отивахме в „Хафа“, до морето, и оставахме в шатрите до зори. Имаше възглавници на земята, с излегнали се на тях хора, които пушеха канабис и пиеха чай. Богати араби, европейци със съмнително състояние, които може би също са били богати в миналото. В онова несигурно време рядко си лягахме преди съмване, раздвоени между очакването на новини от Аржентина и безделието наложено ни забавянето им. Постепенно свикнахме да се движим с кола из новата европейска част и да вървим пеш из арабската; да съжителстваме с многоликото присъствие на преселниците и местните хора. С восъчнобледите дами с широкополи сламени шапки и перли, разхождащи пуделите си, и възчерните бръснари, работещи на открито с допотопните си инструменти, с уличните продавачи на помади и мазила, с безупречните тоалети на дипломатите, със стадата от кози и бързите, прокрадващи се и почти без липа силуети на мюсюлманките в техните джелаби и кафтани.
"Нишките на съдбата" отзывы
Отзывы читателей о книге "Нишките на съдбата". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Нишките на съдбата" друзьям в соцсетях.