Ежедневно пристигаха новини от Мадрид. Понякога ги четяхме в местните вестници на испански „Демокрасия“, „Диарио де Африка“ или в републиканския „Ел Порвенир“. Друг път просто ги чувахме от устата на вестникопродавците в Соко Чико, които обявяваха с викове заглавията на различни езици: „Ла Ведета ди Танджери“ на италиански, „Льо Журнал дьо Танжер“ на френски. От време на време получавах писма от майка ми — кратки, прости, дистанцирани. Така научих, че дядо ми е починал кротко и мълчаливо на люлеещия се стол, и между редовете подразбрах, че с всеки ден й е все по-трудно да оцелява.

Беше също време на открития. Научих няколко фрази на арабски — малко, но полезни. Слухът ми свикна със звученето на други езици — френски, английски и на други акценти на собствения ми език, като хакетия, диалекта, на който говореха евреите сефаради в Мароко смесица на староиспански с арабски и еврейски думи. Узнах, че има вещества, които се пушат или се инжектират, или се смъркат през носа и разстройват сетивата; че някои хора са способни да продадат собствената си майка на масата за бакара и че има плътски страсти, които допускат много повече съчетания от тези на мъж и жена върху хоризонталата на леглото. Научих и за някои събития в света, за които в невежеството си дори не бях чувала: че преди години в Европа е имало война, че в Германия управлява някой си Хитлер, когото едни величаели, а други се бояли от него, и че може днес да се чувстваш привидно сигурен на дадено място, а утре да изчезнеш, за да спасиш кожата си, да не ти строшат кокалите или да не свършиш на място, по-лошо и от най-зловещите ти кошмари.

Открих също с огромна горчивина, че във всеки момент и без видима причина всичко, което смятаме за непоклатимо, може да се размести, да се отклони, да кривне в друга посока и да започне да се променя. За разлика от знанията, които имах за увлеченията на хората около нас, за историята на страните им и за европейската политика, научих този урок не защото други ми го разказаха, а защото го изпитах на собствен гръб. Не си спомням точно кога, нито какво конкретно се случи, но по някое време отношенията между мен и Рамиро започнаха да се променят.

В началото настъпи само промяна в навиците ни. Връзките ни други хора се задълбочиха и вече проявявахме определен интерес да отидем на едно или друго място. Вече не се разхождахме бавно по улиците, не се оставяхме на инерцията, както през първите дни. Аз предпочитах времето, когато бяхме сами — само аз и той, заобиколени от тълпа непознати, но си давах сметка, че с неустоимия си чар Рамиро е започнал да печели симпатии навсякъде. А и за мен всичко, което той правеше, беше правилно, затова понасях търпеливо безкрайните часове, които прекарвахме сред непознати хора, макар че в повечето случаи почти не разбирах за какво приказват, било защото говореха на други езици, било защото обсъждаха неизвестни за мен места и теми: концесии, нацизъм, болшевики, визи, екстрадиции. Рамиро се справяше сравнително добре на френски и италиански, говореше малко английски и знаеше някои изрази на немски. Беше работил за чуждестранни фирми, бе поддържал контакти с чужденци и когато не намираше точните думи, си служеше с жестове, поясняващи думи и намеци. Не срещаше никакви трудности в общуването и скоро стана известен сред кръга от преселници. Нямаше случай да влезем в ресторант и да не го поздравят клиентите на две или три маси, нито да отидем в бара на хотел „Ел Минзах“ или на терасата на кафене „Тингис“ — и да не ни поканя да се присъединим към някоя компания. Рамиро общуваше с тях, сякаш ги познаваше от години, а аз послушно го следвах, превърната в негова сянка, в едно почти винаги безмълвно присъствие. Бях доволна единствено да го чувствам до себе си и да бъда него; придатък, услужливо продължение на личността му.

Известно време — почти цялата пролет — съчетавахме двата начина на живот и постигнахме някакво равновесие. Запазихме моментите на интимност, часовете само за нас. Поддържахме пламъка от дните в Мадрид и едновременно с това завързвахме нови приятелства и навлизахме във водовъртежа на местния живот. Но настъпи момент, когато везните започнаха да се накланят на едната страна. Бавно, малко по малко, но необратимо. Външният живот започна да се процежда в моментите, запазени само за нас. Познатите лица вече престанаха да бъдат обикновени източници на разговор и на забавни истории и започнаха да се превръщат в личности с минало, с планове за бъдещето и възможност за намеса в живота ни. Изплуваха от анонимността и придобиваха ясни очертания, ставаха интересни, привлекателни. Още си спомням някои имена и фамилии; още пазя спомена за лицата им, които вече сигурно са в гроба, и за далечните им страни, които по онова време не можех да посоча на картата. Иван, елегантният и мълчалив руснак, строен като тръстика, с изплъзващ се поглед и винаги подаваща се от горния джоб на сакото му кърпичка, наподобяваща копринено цвете. Полякът барон, чието име не помня, който тръбеше наляво и надясно за богатството си, а притежаваше само бастун със сребърна дръжка и две ризи, протрити на яката от дългогодишния им досег с кожата. Исак Шпрингер, австрийският евреин с големия нос и златната табакера. Семейство Йовович двойка хървати, толкова красиви и толкова подобни един на друг, чиито отношения бяха тъй двусмислени, че понякога минаваха за любовници, а понякога — за брат и сестра. Потният италианец, който винаги ме гледаше с мътни очи — казваше се Марио или Маурицио, вече не помня. Рамиро започна да се сприятелява все повече с тях, да взема присърце мечтите и тревогите им, да участва в плановете им. И аз виждах как ден след ден бавно и постепенно той се сближава все повече с тях и се отдалечава от мен.

Новините от собствениците на школи „Питман“ така и не пристигаха, но за моя изненада, подобно забавяне не тревожеше ни най-малко Рамиро. Все по-малко време прекарвахме насаме в стаята в „Континентал“. Все по-малко шепот и намеци за това, което дотогава бе харесвал в мен. Почти не споменаваше за нещата, които преди го влудяваха и не се уморяваше да назовава: гладката ми кожа, божествените ми бедра, копринената ми коса. Вече почти не се забавляваше с това, което наричаше моя благословена наивност, и забелязвах как с всеки изминал ден интересът, съпричастността и нежността му към мен намаляват. И тъкмо тогава, в онези тъжни дни, в които съмнението вече се прокрадваше в съзнанието ми, започнах да се чувствам зле. Не само душевно, а и физически. Зле, зле, ужасно зле. Навярно стомахът ми не можеше да свикне с новата храна, толкова различна от яхниите на майка ми и от простите ястия в мадридските ресторанти. Може би задушната влажна горещина в началото на лятото бе една от причините за отпадналостта ми. Дневната светлина дразнеше очите ми, от миризмите на улицата ми се гадеше. Едва успявах да стана от леглото, стомахът ми се бунтуваше в най-неочаквани моменти и постоянно ми се спеше. Понякога рядко — Рамиро сякаш се разтревожваше. Сядаше до мен, слагаше ръка на челото ми и ми говореше нежно. Но обикновено бе разсеян и се държеше така, сякаш не съществувам. Не ми обръщаше внимание, бягаше от мен.

Престанах да го придружавам в нощните му излизания — почти нямах сили и настроение да стоя на краката си. Оставах сама в хотела в продължение на дълги, тягостни, мъчителни часове; часове на лепкава горещина, без полъх на вятър, като че ли животът беше свършил. Предполагах, че е зает със същото, което правеше в последно време, и със същите компании: пиене, билярд, непрекъснати разговори; сметки и карти, начертани на къс хартия върху белия мрамор на масите в кафенетата. Мислех, че се забавлява, както когато беше с мен — но сега без мен, и изобщо не предположих, че е преминал на друго ниво, че има нещо повече, че вече е прекрачил границата на обикновеното приятелско общуване и е навлязъл в нова територия, която не му е била съвсем непозната. Имало е още планове, да. И хазарт, ожесточени партии покер, гуляи до зори. Облози, хвалби, тъмни сделки и безумни планове. Лъжи, наздравици при изгрев-слънце и появата на една страна от личността му, която в продължение на месеци бе останала скрита. Рамиро Арибас, мъжът с хилядите лица, ми беше показал само една от страните си дотогава. Скоро щях да видя и останалите.

Всяка вечер се връщаше късно и във все по-окаяно състояние — с полу измъкната от панталона риза, с разхлабен и увиснал до гърдите възел на вратовръзката, свръх възбуден, миришещ на цигари уиски, пелтечещ извинения със сладникав глас, ако ме завареше будна. Понякога дори не ме докосваше, рухваше като труп на леглото и моментално заспиваше, като дишаше тежко и ми пречеше да склопя очи в малкото часове, които оставаха до сутринта. Друг път ме прегръщаше непохватно, докато усещах лигавия му дъх на шията си, събличаше дрехите, които му пречеха, и лягаше върху мен. Аз го оставях да прави каквото иска, без да го упреквам, без изобщо да разбирам какво става с нас, без да мога да проумея това охладняване.

Понякога не се връщаше по цели нощи. Те бяха най-мъчителните: безсънни нощи пред жълтите светлини на кея, отразяващи се в черните води на залива, утрини, в които бършех с юмруци сълзите и горчивото подозрение, че може би всичко е било грешка, огромна грешка, от която вече нямаше връщане назад.

Развръзката не закъсня. Реших да проверя веднъж завинаги причината за неразположението ми и една сутрин — не казах на Рамиро, да не го безпокоя — отидох при лекар, чийто кабинет се намираше на улица „Естатуто“. „Доктор Бевилакуа, интернист, здравословни нарушения и болести“, гласеше табелката на вратата. Изслуша ме, прегледа ме, разпита ме. И не му беше необходим нито тест с жабата, нито друго изследване, за да ми съобщи това, което аз вече предполагах, а също и Рамиро, както по-късно узнах. Върнах се в хотела, обхваната от смесени чувства. Възбуда, тревога, радост, страх. Надявах се да го заваря още в леглото, да го събудя с целувки и да му съобщя новината. Така и не можах да го направя. Така и нямах възможност да му кажа, че ще имаме дете, защото, когато пристигнах, него го нямаше, а стаята беше обърната наопаки, вратите на гардероба — широко отворени, чекмеджетата — извадени, а куфарите — разхвърляни по пода.

Първата ми мисъл беше, че са ме ограбили.

Дъхът ми спря и се свлякох на леглото. Затворих очи и вдишах дълбоко — един, два, три пъти. Когато ги отворих, огледах стаята. Една-единствена мисъл отекваше в главата ми: Рамиро, Рамиро, къде е Рамиро? И тогава блуждаещият ми поглед се спря на един плик на нощното шкафче откъм моята страна на леглото. Подпрян бе на лампата, с името ми, написано с главни букви и с решителния почерк, който бих могла да разпозная и на края на света.

„Сира, любов моя,

Преди да продължиш да четеш, искам да знаеш, че те обожавам и ще нося спомена за теб до края на дните си. Когато прочетеш тези редове, аз ще бъда далече, вече ще съм поел по нов път и макар да го желая с цялото си сърце, опасявали се, че засега не е възможно ти и детето, което, предполагам, носиш, да заемете мястото си в него.

Искам да ти се извиня за държането си в последно време, за пренебрежението, което проявявах към теб. Надявам се да разбереш, че несигурността, породена от отсъствието на новини от школи «Питман», ме тласна да потърся други начини, чрез които да осигуря бъдещето. Проучих различни предложения и избрах само едно. Става думи за удивително обещаващо начинание, но то изисква от мен да му се отдам тялом и духом, затова сега не е възможно да те включа в него.

Не храня никакво съмнение, че начинанието, което днес предприемам, ще завърши с пълен успех, но сега, в началната фаза, се нуждае от голяма инвестиция, която надвишава финансовите ми възможности, поради което си позволих да взема парите и бижутата от баща ти, за да посрещна първоначалните разходи. Надявам се един ден да мога да ти върна всичко, което днес вземам като заем, така че след години да можеш да го предадеш на потомците си, както баща ти стори с теб. Надявам се също, че споменът за самоотвержеността и твърдостта, с които майка ти те е отгледала, ще ти служи за вдъхновение в следващите етапи на живота ти. Сбогом, скъпа.

Твой завинаги:

Рамиро

П.П. Съветвам те да напуснеш час по-скоро Танжер. Не е подходящо място за сама жена, особено в твоето състояние. Опасявам се, че някои хора са заинтересувани да ме намерят и ако не ме открият, може да потърсят теб. Постарай се да напуснеш хотела дискретно и с малко багаж. Ще направя всичко възможно да платя сметката за последните месеци, но не знам дали ще съумея да го направя заради спешното заминаване. Никога не бих си простил, ако това ти причини някакви неприятности.“