Люк се обърна и излезе от кухнята, преди Карла да успее да отговори. Не й бе говорил така грубо и рязко, откакто я обвини, че не е пораснала достатъчно, за да умее да изрази любовта си към един мъж.

— Хей — обади се Тен, — не го взимай навътре! Тревожи се за черната кобила. Състоянието й се влошава, а ветеринарят не може да разбере какво й е.

Карла издаде неопределен звук и продължи да търси в шкафовете. Не откри нищо. Бе готова да избухне в плач и да зареже всичко.

— По-спокойно, момиченце. Хората няма да умрат от глад, ако почакат малко.

— Кажи това на Люк.

— Добре.

Карла сграбчи ръката му, когато той тръгна през кухнята към кабинета на Люк в другия край на къщата.

— Пошегувах се — бързо изрече тя.

— Аз пък не се шегувам.

Той погледна нещастното лице на Карла и поклати глава.

— Няма и два часа откакто си тук, а вече изглеждаш изтощена. Опитвала ли си да кажеш на Люк как се чувстваш?

— Първият ден винаги е труден.

— Не това имам предвид. Казвала ли си на Люк, че си влюбена в него?

Карла замръзна на мястото си. Понечи да проговори, но от устните й не се отрони и звук. Лицето й бе мораво.

Тен въздъхна.

— Успокой се, Карла. Тук няма човек, който да не знае това, с изключение на Люк. Не мислиш ли, че е време да му кажеш?

— Той знае.

Тен тихо изруга, свали шапката си и прокара пръсти през черната си коса.

— Не е моя работа да се бъркам, но не виждам много смисъл да тичаш след вятъра. Защо се измъчваш?

— Аз не… — Карла едва говореше. — Не съм тук за това. Дойдох да се излекувам от… от детското си увлечение. — Тя преглътна два пъти и се опита да продължи, като полагаше усилия да говори спокойно. — Мисля, че Люк знае защо съм дошла и затова прави всичко възможно да ми помогне.

След това изявление, Тен сякаш онемя. След малко каза:

— Ще ти помогна да сложим масата.

— Благодаря, Тен. Обещавам, че утре ще бъда по-спокойна.

Трябва да бъда, каза си. Не мога да прекарам лятото, затаила дъх, да чувствам как сърцето ми бие като на птичка в клетка, непрекъснато да се ослушвам за стъпките на Люк, за гласа и смеха му.

След няколко минути тя изтича в трапезарията с купчина вестници. Покри голямата маса със стари новини реклами за храни на добитък и отглеждане на расови коне.

Двамата с Тен подредиха приборите. Работниците проявяваха нетърпение. Един от по-смелите надникна, но преди да отвори уста, Тен извика:

— Ще ви обадя, когато храната е сервирана.

Мъжът го изгледа с недоумение. Студените сиви очи на Тен го пронизаха.

— Оглуша ли?

— Не, господине. — Той бързо отстъпи назад. — Добре съм си.

— Сигурно умират от глад — виновно каза Карла.

— Не. Още помнят курабиите, които правеше. Когато Люк им каза, че ще готвиш няколко дни, лигите им потекоха.

— Кажи им да се успокоят. Ще бъда тук цялото лято, а не само няколко дни.

Тен вдигна рамене.

— Последната жена, която се задържа тук повече от две седмици, беше грозна като смъртта и се напиваше до козирката. Накрая Люк я изгони, защото готвеше отвратително.

Карла се разсмя.

Тен само се подсмихна криво.

— Събрахме пари, за да си купи билет за автобуса и да си тръгне. — Той комично изви устни. — За Аляска.

— За Аляска?

— Да. Назначиха я да плаши мечките да не приближават до мрежите със сьомга.

Двамата се заляха в кикот. Не видяха едрата фигура, застанала на прага, с поглед в часовника. Бе седем без двадесет. Люк прецени, че храната е готова и се отказа отново да порицае готвачката, която не бе се справила навреме.

Карла сграбчи китката на Тен и погледна часовника му.

— Спагетите сигурно вече са готови! Може би са малко твърди, но…

— След цял ден, прекаран на пасбището, сме готови на всичко.

Карла направи гримаса.

— Не знам. Понякога спагетите залепват за зъбите…

Тен се разсмя и леко подръпна един лъскав кичур от косата й.

— Радвам се, че се върна. Грееш като слънце.

— Благодаря, Тен — свенливо го погледна тя. И аз се радвам, че се върнах. Обичам това място.

— Мястото или собственика?

Въпросът бе зададен тихо и Карла се престори, че не е чула. Усмихна се на Тен и тръгна към печката. Чак тогава забеляза Люк. Напрегнатото му тяло излъчваше нетърпение и гняв.

— Чудех се кога ще си спомниш, че си наета да готвиш, а не да флиртуваш.

— Аз не флир…

— Правиш го — рязко я прекъсна Люк. — Внимавай, момиче. Както се усмихва, Тен е разбил безброй женски сърца. Не става за женитба, макар да е истински мъж. Само протегни ръце и той ще те грабне. И двамата знаем колко те бива да се хвърляш в чужди обятия.

Карла пребледня и се извърна. Взе ръкавиците и се приготви да вдигне казана с врящите спагети. В миг Люк прецени, че няма да успее и се втурна да й помогне. Тя се бореше с непосилната тежест и едва не я изтърва. Той грабна дръжките и премести съда настрани. Никой не помръдваше. И двамата бяха осъзнали със закъснение, че Карла се бе отървала от голяма беда.

За един миг Люк наведе глава и леко докосна косата й. Лъхна го аромат на цветя. Благоуханието беше замайващо, обещаващо ласки и топлина. Карла се разтрепери.

Люк отстъпи назад и изруга:

— О, Господи! Как мислеше да се справиш с двайсет литра вряща вода? Добре ли си?

Тя кимна.

Люк се вцепени при мисълта, че би могла да пострада. Представи си как врялата вода погубва нежната й кожа и потръпна.

— Слънчице — нежно рече той, — сигурна ли си, че не се нарани?

От неочакваната му нежност Карла се разстрои. Премигна няколко пъти, за да прогони сълзите. И без това Люк я смяташе за дете.

— Добре съм — дрезгаво отвърна тя и си пое дълбоко дъх. Копнееше да се обърне и да го прегърне, да почувства ръцете му около тялото си, да го държи в обятията си и да я милва.

— Благодаря ти, че спаси вечерята.

— Вечерята ли?

— Спагетите.

Люк нежно я обърна, вдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Мислиш ли, че ме интересува дали в тенджерата е останало нещо? Ти можеше да пострадаш!

Погали лицето й и пое ръцете й в своите. От допира желанието му отново неудържимо пламна. Той рязко се обърна и се отдалечи.

— Късметлия си. Дете! Следващия път помисли, преди да се заемеш с нещо по-голямо от теб. Може да не съм наоколо.

Карла се обърка. Само преди миг гласът на Люк бе нежен, изпълнен с желание, а сега — остър и заядлив.

— Не съм дете.

— Какво смяташ да правиш с казана?

— Излей водата в мивката.

Люк се оправи с тежкия неудобен съд с такава лекота, че Карла искрено му завидя.

— Сега разбирам защо пещерните жени са търпели пещерните мъже — промърмори тя, мислейки, че Люк не я чува.

Той обаче я чу и я изгледа объркано. Не знаеше дали да се смее, или да ругае. Страстта се разгаряше в тялото му. Не бе наясно дали идването на Карла бе идея, достойна за радост, или за съжаление.

Работниците вече бяха насядали около масата и мълчаливо чакаха.

— Сипвайте си — подкани ги тя. — След минута се връщам със соса.

Този, който си сипа последен, пое зеления боб от Карла и й връчи празната купа.

— Ако се върнеш бързо, може би ще успееш и ти да хапнеш — заяви й ухилено.

Всички вече се хранеха, но с удоволствие пригласяха на закачките. Карла се вгледа в Тен и остана изумена от темпото, с което ядеше.

Дори Кеш не яде толкова, помисли си, освен ако цял ден не е обикалял по скалите да събира образци.

Целодневната работа на открито несъмнено отнемаше толкова сили, колкото и геоложките изследвания на Кеш. След малко работниците определено щяха да попитат за още.

Сложи купата със зеления боб на масата и тръгна към печката.

— Ти няма ли да ядеш? — попита Люк, докато протягаше ръка към бързо изчезващия сос.

— Не съм гладна.

Зае се да отваря буркани с чили, за да донахрани по-лакомите.

Шеста глава

Един месец по-късно Карла все още се изчервяваше при спомена за първата й вечер като готвачка в „Рокинг Ем“.

Представянето й бе предмет на шеги и закачки. Люк не оставаше назад, единствено Тен се отнасяше сериозно и дори я защитаваше, като изтъкваше, че добрата по качество храна компенсира количеството.

Той предано помагаше на Карла, но предизвикваше гнева на Люк.

Веднъж се бе заел да почисти стените, когато се появи Люк с лице като буреносен облак. Карла взе четката от ръката му.

— Благодаря за помощта, но Люк е прав. Не те е наел да чистиш стени.

— Откакто си тук, работиш повече от всеки друг. — Тен не пускаше четката. — Днес имам свободен ден и ако искам да мия кухненски стени, точно това ще правя.

Люк погледна измъченото нещастно лице на Карла и отново се ядоса. Тен имаше право, момичето работеше по дванадесет часа на ден. Къщата вече блестеше от чистота. Всеки ден съставяше списъци с нужните продукти и в хладилника винаги имаше достатъчно храна.

В кухнята ухаеше на шоколадови бисквити, които се печаха, и Люк стоеше упоен от аромата, загледан в разговарящите Тен и Карла.

Тя имаше вид на злояда. Люк бе сигурен, че е отслабнала и още по-лошо — някак посърнала, почти не се усмихваше. Съзнаваше, че той носи отговорност за нещастието й.

Но бе безсилен да се пребори със самия себе си. Всеки ден се заричаше да не излива гнева си върху момичето, но щом зърнеше как се усмихва на Тен, ревността го задушаваше. В тези мигове желанието и обичта към Карла се израждаха и се превръщаха в омраза и злост.

Карла не вървеше след него като кутре, както преди години, и той неочаквано прозря, че съжалява за това. Бе пожелал присъствието й в ранчото, защото я обичаше.

Искаше му се отново да бъде нейният идол, да се опиянява от усещането, че за един човек поне е центърът на вселената. Жадуваше за вниманието, което му бе отказвано години наред и от майка му, заета да се бори със злите духове, и от баща му, комуто не оставаше свободен миг.

По дяволите, безмълвно се гневеше Люк. Защо трябваше Карла да порасне и всичко да се развали?

Единственият отговор даваше сърцето му, като неизменно бясно ускоряваше ритъм. А може би бе пораснала и нямаше да го отблъсне? Искаше да я притисне в обятията си, но все се боеше, че ще избяга.

Никакъв шанс. Тя бе просто колежанка.

И все пак на нейната възраст много момичета вече имаха деца.

Но имаше и нещо друго, което бе свързано със собствената му ценностна система. И Кеш, и Карла му бяха приятели. Не би желал да ги нараня.

И все пак я желаеше до болка. Искаше да съблече дрехите й и да гледа тялото й, да я докосва, да усети вкуса й, да проникне в нея и да чувства как го облива страстната й топлина, двамата да споделят насладата на изгарящия ги екстаз. Желаеше това всяка нощ, докато накрая се събуждаше, облян в пот, треперещ, обезумял…

За Бога, тя бе сестра на Кеш! Забравил ли бе?

Не. Нали затова чакаше да порасне? Да може съзнателно да вземе решение. Да разбере какво иска.

Безмълвни въпроси без отговор… И така до безкрай. После пустота и гняв.

Да й предложи ли да се омъжи за него?

Невъзможно. Още в детството си се бе заклел, че няма да предлага брак на жена, която не е родена и отрасла в ранчо, ако не е в състояние да приеме тежката работа и изолацията, които бяха неразделна част от суровия живот в „Рокинг Ем“.

Не бе срещал момиче, което да проникне зад аскетичния му начин на живот и да докосне душата му. Не беше открил момиче, което само с поглед, с усмивка, с чистото ухание на кожата си да накара тялото му да тръпне от желание. Освен Карла.

Дните минаваха. Карла го гледаше мрачно, а Тен го вбесяваше с позата на наблюдател, който се забавлява.

— До сто ли броиш, шефе? — попита Тен с престорено съчувствие. — Знаеш, че никога не си бил светец или мъченик, но напоследък можеш да научиш и самия сатана на някой и друг номер.

Интонацията на Тен беше толкова подигравателна, колкото и усмивката му. Люк усети, че губи контрол над себе си.

— Продължавай да упорстваш, Тенеси. Ще постигнеш целта си.

— Приемам думите ти като съгласие.

— Карла, защо не отидеш да видиш котенцата в хамбара — каза Люк, без да сваля поглед от спокойното мъжествено лице на Тен. — Гледай да не се загуби някое.

— Бисквитите ще…

— Аз ще се погрижа за тях — тихо я прекъсна Люк.

Карла погледна единия мъж, после другия с широко отворени тревожни очи. Понечи да заговори, но устните й пресъхнаха. Обърна се, без да пророни дума. Задната врата изскърца и се затвори.

Люк почака известно време и заговори:

— Добре, Тен. Хайде, казвай!

— Наистина знаеш как да предизвикаш някого — промърмори Тен, като го наблюдаваше с присвити очи.

— Защо искаш да се скараш с мен?

— Мислех, че така ще ти дам възможност да излееш гнева си.