Тя се намръщи. Мястото изглеждаше тихо и спокойно, като че изоставено, а икономът все пак живееше тук — или поне се предполагаше да е така. Люси изтича по стълбите и почука на тежката врата. Никакъв отговор.

Бе заключено. Сърцето й се сви — обхвана я ужасен страх, че мястото е изоставено. Ала нямаше как. Люси отиде отзад.

Както се оказа, къщата не беше изоставена, а просто заключена като предпазна мярка срещу развилнелите се банди плячкосващи войници и бунтовници. Пусна я прислужницата, представила се като Бейми. Тя обясни, че Харис, икономът, е на полето и наблюдава как върви работата.

Люси с удоволствие установи, че всичко в Маравиля е наред, сякаш войната не се бе докоснала изобщо до захарната плантация. Бейми я осведоми, че миналата година са загубили няколко хектара при пожар, причинен от сблъсък между бунтовници и испански войски. Иначе обаче плантацията прекарваше войната недокосната и с почти рекордни добиви. Господарката увери слугинята, че няма да остава за през нощта, но я помоли да приготви стаята за гости, в случай че успее да дойде за някой уикенд. След лек обяд от препържена риба и вкусни зеленчуци тя реши да поязди през полето, като пренебрегна предупреждението на Бейми да не ходи твърде далеч.

Точно в четири Уейлър се върна. Люси бе готова и отново седна в колата с провизиите, докато генералът яздеше напред с офицерите си. Спряха да напоят конете час след като бяха тръгнали от плантацията. Точно както сутринта. Уейлър се приближи към нея.

— Надявам се колата да ви е поне малко удобна. Тя го възнагради с най-хубавата си усмивка.

— Всичко е наред. Много съм ви задължена. Мисля да се разтъпча.

Военачалникът изкомандва войника, който караше колата, и момчето помогна на Люси да слезе, докато самият генерал се върна при офицерите си.

Пътничката бе сигурна, че вече няма да спират до самата Хавана. Това бе единственият й и последен шанс да шпионира и тя го знаеше. Сърцето й биеше бясно. Уплашена, че вълнението и страхът й ще проличат, тя се запъти покрай потока към генерала. Уейлър бе слязъл от коня, улисан в разговор със своя лейтенант. Люси се постара да не изглежда твърде заинтересувана и започна престорено да разглежда околността. Приближаваше се все повече, докато накрая можеше да чува всяка дума. С изненада разбра, че испанската армия има остра нужда от много неща, но предимно от месо, ботуши и амуниции. Доставките се очакваха следващата седмица. Това сякаш не бе много важно, но разговорът засегна съдбата и на един бунтовнически водач. За радост на генерала разпитът му бе минал и лидерът трябваше да бъде екзекутиран публично по обяд на следващия ден. Люси гледаше безизразно, но мислите й летяха със скоростта на светлината. Бе решена да разкаже на Шоз за това. Но имаше ли време? Трябваше да поръча на Джанис да предаде съобщението още същата вечер.

Все още малко замаяна, Люси се върна в колата и не усети колко внимателно я гледаше Уейлър.

44

Люси веднага отиде в консулството и поръча на Джанис да каже на Шоз да се свърже с нея. Макар да подчерта, че е спешно, в полунощ той все още не се бе появил, и тя почти направи пътечка в мекия килим на спалнята си. Убедена, че той ще влезе, както предната вечер, през терасата откъм градината, господарката на разкошната вила излезе да чака навън.

Нощта бе дяволски черна, беззвездна, следникаво-тежка и ароматна. Тя се облегна на полирания махагонов парапет и се опита да проникне с очи през тъмнината, забулила градините и плувния басейн. Внезапно Шоз се прехвърли през перилото и се приземи до нея тихо и изневиделица като пантера.

Не й даде възможност да проговори, а направо я сграбчи.

— Какво правеше днес с генерал Уейлър?

Люси премигна от изненада, защото само Венида, останалата прислуга и, разбира се, Бейми, знаеха, че генералът я е придружил до Маравиля.

— Как разбра, че съм била с Уейлър?

Той бе бесен.

— Не е твоя работа. Какво, по дяволите, правеше с него?

— Придружи ме до Маравиля и толкова.

— Маравиля! — Той избухна внезапно и я сграбчи още по-силно. — Мисля, че ти казах… че те помолих да си внимателна.

— Аз внимавах — възпротиви се тя гневно, като се опитваше да се освободи от хватката му. — Какъв по-безопасен начин да отида там от военния ескорт?

— Въобще не трябваше да ходиш! Не бях ли достатъчно ясен? Куба не е безопасна, нито за теб, Люси, нито за когото и да е. А ако частите на Уейлър бяха атакувани? По дяволите! Това е човекът, от когото най-вече искам да стоиш далеч. Разбра ли ме?

Хватката му й причиняваше болка и тя най-сетне се измъкна.

— И аз имам няколко въпроса, да те вземат мътните! Очевидно имаш шпиони навсякъде. Този път Джанис ли е? Или може би самият ти?

— Не се грижи за нея, Люси, нито пък за мен. Най-добре помисли за себе си! По дяволите! Не мога все аз да се тревожа!

Сърцето й прескочи. Тя го докосна лекичко.

— Наистина ли? Тревожиш се за мен?

Той предпочете да не отговори.

— Какво толкова спешно има?

Надеждите й литнаха като бели птици, колкото и тя да се мъчеше да ги възпре. Пръстите й се сплетоха около китката му. Не можеше да остави нещата така, не и сега, не и сред нежната мекота на карибската нощ.

— Шоз? Наистина ли се тревожиш за мен?

Той не помръдна. Сетне отдръпна ръката си. В тъмнината се чуваше само дишането му.

— Какво толкова спешно има?

Люси се стегна, доволна от постигнатата мъничка победа. Сега й предстоеше още една. Тя му разказа за планираната публична екзекуция по обяд на следващия ден.

— Как, за бога, разбра за това?

— От генерал Уейлър.

Той отново я сграбчи и я разтресе.

— И как, по дяволите, го накара да ти се изповяда?

— Пусни ме! Боли!

Той не обърна внимание.

— Съблазни те, нали? Нали, Люси?

Тя дишаше тежко. Гневът й нарастваше.

— Защо не питаш шпионите си! Очевидно някой е пропял!

— Имаш десет секунди да ми отговориш. Едно…

Беше напълно сериозен. И Люси отговори.

— Докато почивахме по пътя обратно към Хавана, го чух случайно да си говори с офицерите си.

— Боже господи!

— Какво лошо съм сторила?

— Случайно го чу? — Той не вярваше на ушите си. — Дано не си си играла на шпионка! Стой далеч от него! Иначе ще съжаляваш жестоко.

Тя прехапа устни.

— Можеше поне да ми благодариш за информацията.

— Да ти благодаря, задето си шпионира Уейлър? Забрави! Искам да не се месиш, Люси, запомни веднъж завинаги!

Шоз все още я държеше — беше гневен, тревожен. И Люси разбра с всяка фибра на тялото си, че той се страхува за нея. Притисна се до него.

— Все още те е грижа за мен.

Той се вкамени. После грубо опря чатала си в нейния.

— Грижа ме е само за това, кукло.

Болеше. Люси отказа да повярва и се отскубна. Облаците се разкъсаха и лунната светлина ги обля. Очите му светнаха.

— Понякога те мразя — рече тя с горчивина.

— Да, като се измъкнеш от леглото.

— Защо въобще си правя труда да ти кажа за бедния кубинец!

— И това не знам.

— Ще сториш ли нещо по въпроса?

— Това, мадам, въобще не ви засяга!

— В Куба съм само от пет дни и вече ми втръсна да слушам, че това или онова не е моя работа.

— А няма да е зле да го чуеш — преди да те е сполетяла някоя беда.

— Има и още нещо.

— Целият съм слух.

— До няколко дни се очакват доставки за армията.

— Къде?

— Не там.

— Нещо друго?

— Няма.

Люси скръсти ръце и се зачуди какво да прави. Шоз не бе помръднал, откакто тя млъкна. Взираше се в нея, а тя едва различаваше чертите му на бледата светлина, която се процеждаше от спалнята й. Искаше й се да проникне в очите му. Искаше й се той да остане.

— Нещо те тревожи, а? — Думите му бяха груби, но тонът — не. Той шепнеше — меко и чувствено.

Люси го погледна.

Пръстите му докоснаха брадичката й и я повдигнаха. Това я възбуди както никога досега. Ако искаше, той можеше да я накара да коленичи и да го моли за всяка секунда внимание.

— Обещай ми — промълви той дрезгаво, а Люси се притисна още по-силно. — Обещай ми, че ще стоиш далеч от Уейлър и няма да ходиш никъде без придружител. Обещай ми, че ще стоиш, където трябва, и ще правиш, каквото трябва. Обещай ми, Люси.

Тонът му бе омагьосващ и съблазнителен въпреки думите. И тя се стресна, когато той я пусна и се обърна, готов да си тръгне.

— Няма… няма да останеш?

— Не мога, не и тази нощ.

Люси искаше да го попита за причината, но не посмя. Обхвана я мъка. Гледаше го как възсяда парапета и точно тогава му каза:

— Обичаш ме, но не искаш да си го признаеш. Добре, значи аз съм по-смела от теб, след като не ме е страх да го кажа. Все още те обичам, Шоз. Господ да ми е на помощ, наистина те обичам!

Тя се обърна, изтича в спалнята и затвори с трясък стъклените врати след себе си.



Утрото се оказа по-мъдро от вечерта — на сутринта среднощното признание на Люси изглеждаше глупаво и мелодраматично. То просто бе дало на Шоз още власт върху нея — власт, която той нямаше да се поколебае да използва. Днес тя нямаше намерение да мисли за него, въпреки че беше любопитна дали той ще се опита да спаси заловения водач. Вярваше му безрезервно, защото не се съмняваше, че ще успее въпреки всичко.

Нейният настоящ живот вървеше по внимателно съставения график на дипломатически приеми и дамски вечеринки, сред най-хубавите магазини в града и разкоша на собствената й къща. Затова Люси реши, че следващата стъпка би трябвало да бъде обиколка на Хавана. В този град сигурно имаше и нещо друго освен великолепните магазини за вносни стоки, където пазаруваха всички дипломати и благородните испанци. Кочияшът обаче не искаше да я разведе. Склони неохотно едва след заплахата, че тя ще тръгне сама и ще наеме кола.

Люси му нареди да я закара на Хавана Хил.

— Как така искате да ходите там, сеньорита? — възпротиви се той, очевидно уплашен.

— Ей така.

Тя знаеше, че на Хавана Хил се намира един от концентрационните лагери. Отказът на кочияша само разпали решимостта й да отиде. Заплаши да го уволни и колата най-сетне потегли.

Скоро величествената, очарователна Хавана, с която Люси бе свикнала, остана далеч назад. Настроението й ставаше все по-мрачно, докато навлизаха в бедняшките предградия. Кирпичените постройки бяха ниски, тумбести и полуразрушени, плочите бяха изпопадали от покривите. По входовете нямаше врати. Магазините бяха празни, със счупени или заковани прозорци. Разхождаха се пълчища котки. По просторите пред обиталищата висяха парцаливи дрехи — значи все пак някой живееше там. Ала не се виждаше жива душа и във въздуха тегнеше зловеща тишина — всички сякаш се криеха.

Хавана Хил обаче не бе безлюден. Тъкмо обратното. Колата спря пред висока телена ограда. Тя се простираше около развалините надлъж и нашир и не позволяваше на живеещите там да напуснат очертанията й. Отвън и на входа патрулираха испански войници.

— О, господи! — възкликна Люси, скочи от колата и се втренчи напред, без да осъзнава какво точно върши.

Хората се тълпяха навсякъде из Хавана Хил. Старци, жени и деца седяха по улицата, под навеси и на преобърнати боклукчийски кофи. Всички гледаха безучастно в пространството. Бедни, мършави хора, от които висяха парцали. Болни, изтощени хора. Куци, сакати, прокажени, трескави. Нямаше младежи, нямаше юноши. Малките деца тичаха голи, слаби като вейки, с подута коремчета — деца без бъдеще.

Люси осъзна, че се притиска към оградата в отчаян опит да не припадне. Две деца изтичаха към нея — пет-шест годишни — момчето в прокъсана ризка, момичето — голо. Протегнаха ръце. Просеха.

Люси посегна към чантичката си и през оградата им подаде всичко, което имаше.

— Сеньора!

В съзнанието й едва се регистрира, че някакъв войник я разпитва. Звучеше като от дън земя, а стоеше само на крачка. Искаше да знае какво прави тя там. Това чу последно — след това припадна.



— Генерал Уейлър — успя Люси да се усмихне топло. Никога не бе подозирала у себе си кой знае какви актьорски способности, но сега залогът бе твърде голям.

— Сеньорита, за мен е чест. — Той я въведе в хладната си, просторна канцелария във военния щаб. Контрастът с Хавана Хил бе шокиращ.

Това се случи няколко часа по-късно. Люси се бе свестила и откри, че се намира в щаба на местния командир. След като обясни коя е, й позволиха да си тръгне. И тя отиде направо при Уейлър.

Думите на Шоз проблеснаха в съзнанието й: Обещай ми, че ще стоиш далеч от Уейлър.

— Имам нужда от помощта ви, генерале — рече Люси направо.

— С удоволствие ще направя, каквото мога.

— Добре! — отсече тя и започна да обяснява намеренията си — искаше да организира благотворителна акция за Хавана Хил и други подобни места из Куба. Щеше да донесе храни и лекарства и да организира разчистване на лагерите. Зачака отговора на офицера, без да се усмихва.