Сепната, доволна и въпреки това дълбоко изплашена от мъжкото внимание, Ариана дишаше трудно. Погледът на Саймън противоречеше на сдържаността, с която я бе докосвал досега.

Той я желаеше.

Един воин, сдържан и страстен, съсредоточен с цялото си същество в мига.

Чародеецът.

Една ужасяваща част от Ариана копнееше да бъде омагьосана. Обзеха я тръпки на копнеж, прилични на блясъка на светкавиците, избродирани по булчинската рокля.

Някакъв полъх на вятъра вдигна част от воала на дрехата и го обви около свободната ръка на Саймън. Пръстите му погалиха странния плат. Без да иска, той се усмихна от самото удоволствие. Сякаш топлина и смях, страст и спокойствие бяха втъкани в самата материя.

Амбър погледна как платът прилепва към пръстите на Саймън и се усмихна облекчено. Тя усети, че брат й е застанал точно зад нея и се обърна. Ерик също наблюдаваше материята, галена от ръката на воина.

— Одобряваш ли роклята? — попита небрежно Ерик.

— Да.

— Това предвещава добро за брака — продължи Ерик със задоволство.

— Така ли?

— Наистина. Предсказва траен и страстен съюз.

— Ако леглото на жена ми е наполовина тъй подканващо като роклята — рече Саймън, усмихвайки се иронично, — ще се смятам за най-щастливия мъж.

Ариана уплашено пое дъх. Помръдна, за да се отдалечи от Саймън. Пръстите му обаче я стиснаха здраво за китката. Макар да не бе болезнено, предупреждението за изключителната му сила бе ясно.

В душата на Ариана като черно цвете разцъфна кошмарът. Трябваше да събере цялото си самообладание, за да не се възпротиви на силната ръка на Саймън.

Изведнъж той пусна диплите на роклята й, сякаш повече не му доставяха удоволствие.

— Бъди търпеливо, мое черно славейче — каза Саймън с много нежен глас и очи, черни като ада. — Не можем да се оттеглим, преди господарят на крепостта да вдигне тост за нас.

За миг Ариана затвори очи.

— Разбира се. Прости ми. Аз съм… неспокойна.

— Като всички девойки — рече мило Амбър. — Няма за какво да се тревожиш. Саймън е толкова мил, колкото е и бърз.

Усмивката на Ариана бе усмивка на отчаяние.

— Дънкан — каза Амбър, — вдигай тост за този съюз. Прекалено дълго ги мъчихме.

— Така ли? — попита Дънкан.

— Забрави ли колко нетърпелив беше ти самият? — попита го Ерик.

Дънкан се усмихна на младата си булка.

— Така погледнато, сватбеното тържество си е форма на мъчение.

Ерик сложи в ръката на Дънкан златна винена чаша и го отклони от усмихнатата, изчервена Амбър. Дънкан разбра намека и насочи вниманието си към новобрачната двойка. Изражението му се промени, докато огледа първо Ариана и сетне Саймън. Той вдигна бавно чашата.

Залата утихна.

— Дано видите как цъфти свещеното самодивско дърво — рече отчетливо Дънкан.

Сред събралите се рицари се разнесе одобрение и учудване, докато в откъслечни разменени реплики се преразказваше историята на любовта между Дънкан и Амбър.

— Слава Богу, няма такава опасност — тросна се Саймън така, че да чуят само двете двойки. — Ариана не е магьосница, та да омагьоса един рицар против волята му.

Ариана погледна Саймън отстрани и леко се усмихна.

— Да, но преди бях.

— Какво? — попита той.

— Магьосница — отвърна тя.

Саймън присви черните си очи, но преди да успее да каже нещо, Ариана се обърна към господаря и господарката на Стоунринг и рече:

— Отново ви благодаря за щедростта.

— Отново казвам, че удоволствието е наше — рече Дънкан.

Ариана продължи да говори, сякаш не бе чула, като извиси глас така, че да се чуе из цялата зала. Същевременно тя грабна ръката на Амбър с бързина, която съперничеше на бързината на Саймън.

Амбър издаде нисък звук, когато пустотата в дъното на Арианината душа премина през докосването като студена река.

— Ако някога в бъдеше — рече бързо Ариана — някой мъж или жена намекне, че не са се отнесли добре с мен в Спорните земи, нека се знае, че това е лъжа. Истината ли говоря, Амбър?

— Да — отвърна Амбър.

— Нека също така да се знае, че каквото и да се случи в този брак, Верният Саймън не носи никаква вина.

Бледа и олюляваща се, Амбър рече:

— Вярно!

Внезапно Ариана я пусна и погледна към Касандра.

— Ще ми бъдеш ли свидетелка, Касандра?

— Всички учени ще ти бъдат свидетели.

— Каквото и да се случи?

— Каквото и да се случи.

Без нито дума повече Ариана се обърна и тръгна през голямата зала. С всяка стъпка, с всеки дъх и всяко движение на тялото й диплите на роклята й се полюляваха като вълни. Среброто проблясваше и течеше като пролетна вода през изтъканата материя, измъчваше окото с усещането за рисунък точно под повърхността, точно отвъд разбираемото, така привлекателно като спомена за лятна жега през дълбока зима.

Дънкан се обърна към Касандра.

— Какво означава всичко това? — попита направо той.

— Знам това, което знаеш и ти.

— Съмнявам се — тросна се Дънкан.

Амбър положи ръката си върху рамото на Дънкан с лекотата на пеперуда. Без капка страх тя се вгледа в опасния лешников блясък на очите му.

— Ариана каза истината — рече Амбър. — Касандра, а чрез нея и всички учени станаха свидетели на истината на Ариана. Това е всичко.

— Не ми харесва.

— И на Ариана не й хареса.

Ерик погледна проницателно сестра си.

— Какво друго усети от истината на Ариана? — попита Ерик.

— Нищо, което бих могла да опиша с думи. А дори и да можех, не бих го направила. Това, което е в душата на Ариана, е нейно и тя ще реши дали да го сподели или да го скрие.

— Дори и от съпруга си ли? — попита Дънкан.

— Да.

Дънкан издаде звук на неприязън и прокара силна ръка през гъстия си тъмнокестеняв перчем.

— Не ми харесва — изръмжа отново той.

— Не се ядосвай, приятелю — рече Саймън. — Ариана защитаваше мен.

Дънкан погледна изненадано жилавия рицар и сетне се засмя на глас.

— Защитавала е теб ли? — попита той с недоумение.

— Да — отвърна Саймън със странна усмивка. — Примамлива мисъл, нали — да те защитава едно безстрашно малко славейче.

— Но каква опасност би могла да те сполети между стените на крепостта Стоунринг? — попита Дънкан.

— Няма да забравя да попитам Ариана… после.

С тези думи Саймън се обърна и последва жена си.

— Почакай! — извика му Амбър. — Според обичая роднините на булката я подготвят за младоженеца.

— Тъй като Ариана няма нито сестра, нито майка, леля или племенница, ще трябва да се задоволи с младоженеца — отвърна Саймън, без да се обръща.

— Но…

— Не се тревожи, Амбър. Няма да скъсам от припряност великолепната рокля на Ариана.

ГЛАВА СЕДМА

Ако си прережа гърлото, как да съм сигурна, че ще свърша добре работата?

Ариана си спомни безбройните ужасни разкази за рицари и битки, които бе чувала. Във всички тях имаше много кръв, но тя се проливаше от воини, които се биеха с алебарди, кавалерийски мечове и пики.

Сравнен с подобни оръжия изисканият меч, проблясващ в ръката й, изглеждаше като шега.

Господи! Дали проклетото острие е достатъчно дълго, за да стигне до сърцето ми?

Ариана се бе вгледала в елегантното сребърно острие на меча си, а роклята проблясваше и се диплеше нежно около краката й като котка, която моли да я забележат.

Мислите на Ариана се объркаха.

Тя закрачи разсеяно из малката стая, без дори да забележи, че Бланш е забравила да запали огъня в камината. В резултат на това в стаята беше толкова студено, сякаш дебелите каменни стени бяха изсмукали всичката топлина.

Защо съм се родила жена, без силата на воин и умението да пронизвам плът?

От полъха на вятъра завесите около леглото леко се размърдаха. Роклята на Ариана се движеше непрекъснато независимо от вятъра.

Дори и без онази злокобна смес, която Джефри сложи във виното ми, нямаше да имам никакъв шанс срещу него.

Саймън би имал.

Ариана спря да крачи.

— Да — каза тихо тя. — Саймън. Толкова силен. Толкова бърз. Дори смъртоносното умение на Джефри да борави със сабята не би могло да се противопостави на бързината на Саймън.

Ариана отново бе обзета от мисълта, която я преследваше по време на пялата брачна церемония. Саймън.

Не мога да го убия. Дори и да можех, не бих го направила. Аз трябва да умра

Но как? Какво мога да направя, за да накарам Саймън да ме умъртви с удар?

Ариана не можа да се сети някога Саймън да е вдигал ръка срещу хрътка, камо ли срещу благородната наследница, която бе първо годеница на Дънкан, а после и негова.

Мърморейки си, Ариана закрачи отново, като не обръщаше внимание на диплите, които сякаш на всяка цена искаха да я бавят. Не се сещаше за нищо, което да изглежда достатъчно, за да накара Саймън да загуби самообладание.

Той би се бил само по заповед на своя господар и брат.

Или за да се защити.

Ариана спря. Без да мърда, тя застана в средата на стаята и разсъждаваше, премятайки меча от ръка в ръка.

Дали ще му се сторя достатъчна заплаха, за да ме убие?

Тази идея почти я разсмя. Саймън бе толкова силен и сръчен, че навярно щеше да умре от смях, ако тя го атакува с меча си.

Трябваше някак да го свари неподготвен и да действа толкова бързо, че да не му остави време да помисли.

И да се смее.

Мъж, които е пил, не се контролира. Вече бяха изпити много тостове. Саймън ще е принуден да изпие още много, преди да го пуснат да излезе от голямата зала.

Ариана стоеше мълчалива в средата на стаята и премяташе неспокойно меча от ръка в ръка. Виолетовата рокля нежно помръдваше и улавяше всяко потрепване на светлината от фенера.

— Да — прошепна тихо тя накрая. — Това е отговорът. Саймън е воин. Ако го атакуват и той ще атакува с бързината на котка.

Тя погледна меча.

— Ще го нараня и той ще ме убие, преди да е разсъдил. Това ще е краят.

Някакъв полъх размърда материята на роклята, като я завъртя около краката на Ариана с малки, почти потайни движения.

Лудост е дори да мисля за това. Ще изчакам, докато се изгуби в приливите на лъстта и бирата. Тогава ще нападна.

Той също ще ме нападне. И така ще свърши.

Няма да свърши. Ти си луда да мислиш за това.

Ариана не обърна внимание на вътрешния спор както и на успокояващата ласка на мъдрата материя. Тя бе свикнала части от съзнанието й да спорят от нощта, в която лежеше безпомощна и прикована от кошмара и потното тяло на Джефри.

Далеч по-добре бе да умре, отколкото да понесе отново подобна мъжка диващина.

Смъртта поне ще бъде бърза.

Тази мисъл донесе известно успокоение на Ариана. Независимо колко много доброжелатели бавеха Саймън по пътя му към нейната спалня, независимо колко тостове трябваше да се изпият, за да не се обидят други рицари, Саймън щеше да се справи бързо със смъртта й.

Тя никога не бе виждала бързина като неговата. Дори и при Хубавия Джефри, прочут с това, че може да се бие с двама-трима едновременно.

И да победи.

Никой няма да обвини Саймън за случилото се. В края на краищата той просто ще се защитава от своята невеста-убийца.

Странно, че за Ариана бе важно Саймън да не пострада заради нейната смърт. По своему той бе мил с нея. Не с добротата на лакеите или хората, търсещи услуги, а просто осъзнавайки, че тя няма нито силата, нито издръжливостта му. Той се бе грижил за нея по начин, който нямаше нищо общо с любезността на рицар към момиче от аристокрацията.

В мислите на Ариана се намесиха стъпки от коридора.

— Кой е там? — попита тя.

Гласът й бе толкова напрегнат, че звучеше почти дрезгаво.

— Съпругът ти. Може ли да вляза?

— Прекалено скоро — отвърна Ариана, без да мисли.

— Прекалено скоро ли?

— Не съм… не съм готова.

Смехът на Саймън бе много мъжествен. Той раздвижи в тялото й нерви, за които тя не знаеше, че съществуват.

— За мен ще е удоволствие да ти помогна — рече гърлено той. — Отвори ми вратата, славейче.

Ариана направи движение да сложи меча в ножницата на кръста си, но се сети, че роклята е от дантела отгоре до долу. Нямаше колан, на който да се окачи ножницата.

Трескаво се заоглежда къде да сложи меча. Трябваше да й е подръка, докато лежи в леглото. След малко щеше да й дотрябва.

Широкият платнен колан, придържащ завесите на леглото, бе най-доброто скривалище, което Ариана успя да намери за меча си. Набързо набута острието между диплите и отиде до вратата.

— Ариана.

Гласът на Саймън показваше, че смята да бъде допуснат в спалнята.

И при съпругата си.

Ариана отвори с разтреперани ръце.