Тогава Ниша въздъхна.

— Но си права, самотно е. Особено след като мама… си отиде. Обичам татко, но той не може да се нарече чудесна компания.

Ема кимна. Тя знаеше, че майката на Ниша е починала през лятото, но момичето никога не говореше за това. Но точно в този момент като че ли беше готова да го направи. Сякаш искаше някой да я изслуша.

— Били сте много близки, а? — попита Ема.

За миг някакво облаче скри луната. Една кукувица притича през паркинга. Ниша погледна логото на Найк, отпечатано на бутилката с вода.

— Обичахме да готвим заедно и да си правим огромни индийски гуляи. Мама смяташе, че съм твърде слаба. Непрекъснато се опитваше да ме угои.

— Това като че ли е присъщо на всички майки — отвърна Ема, сещайки се за баба Мърсър и нейния син. — А ти все още… разговаряш ли с нея?

Ниша изгледа странно Ема и лицето й се изчерви.

— Откъде знаеш?

Ема се загледа в бялата мрежа, която разделяше корта на две.

— Просто предположих. Аз разговарям с рождената ми майка.

Ниша повдигна вежди.

— Но ти никога не си я виждала.

— Знам — отвърна бързо Ема. — Но тя е някъде там. Непрекъснато си мисля за нея. Когато ми е много трудно, разговарям с нея. Тя винаги ме изслушва. — Момичето се усмихна мрачно. Въображаемата Беки беше много по-внимателна, отколкото истинската Беки е била някога.

Ниша се заигра с топката за тенис.

— Говоря й, когато съм в колата — каза тихо тя. — Вкъщи не ми е удобно… не искам татко да ме чуе. Но когато пътувам към училище или към някое друго място, провеждаме цели разговори. Монолози. Когато спирам на светофарите и продължа да си говоря, виждам, как хората ме гледат. Сигурно си мислят, че говоря в блутуута или нещо друго, а не че разговарям с мъртвата си майка.

Ниша внезапно отстъпи назад и погледна Ема така, сякаш бе забравила, че се намира там.

— Сигурно си мислиш, че съм пълна откачалка, а? Ще разкажеш ли на приятелките си за това? — попита тя, примигвайки учестено.

— Няма! — Ема притисна длан към сърцето си. — Кълна се, че ще запазя тайната ти. — Ниша продължаваше да изглежда притеснена, затова тя леко я докосна по рамото. — Радвам се, че ми разказа това. Според мен е страхотно, че продължаваш да си говориш с нея. Честно казано, мисля, че щеше да е странно, ако не го правеше.

Все още притеснена, Ниша се заигра с накитника си.

— Добре, аз трябва да си ходя. Класното по английски ме зове.

— Да, а на мен ми остават десет минути, преди татко да се обади в полицията. Напоследък е доста строг. — Ема прибра принадлежностите си в сака. Двете момичета се запътиха към улицата в крачка и Ема се сети, че е забравила да пита Ниша дали Лоръл наистина е била у тях в нощта, когато Сътън бе умряла. Вместо това си беше губила времето в приятелски разговори с най-големия й враг. Но пък усещането беше доста… приятно.

Нямах нищо против, стига Ема да не губеше самообладание. Ниша винаги ми беше създавала проблеми и не можех да си представя, че ще се промени. Но пък нали знаете какво казват: дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо. Особено когато този враг може би знае къде, всъщност се е намирал заподозреният номер едно на Ема в нощта, когато умрях.

4.

Дървото на нежеланията

Във вторник сутринта Ема паркира пред гимназията „Холиър“, разположена сред хълмовете на Тусон. Пейзажът беше осеян със стотици кактуси, някои трънливи, други цъфтящи. Зад училището се издигаше планината, червена и величествена. Паркингът беше пълен с ученици. Наблизо мина един джип, от чиито тонколони гърмеше песен на Дейв Матюс. Група красиви момичета с еднакви кожени якета си разменяха гланцове за устни, облегнати на един ретро кабриолет. Училищните автобуси боботеха зад ъгъла, лекоатлетите от училищния отбор завършваха сутрешната си тренировка, започвайки последната обиколка на игрището, а група деца се бяха сврели край бодливите храсти, като се опитваха да скрият, че пушат.

Когато Ема слезе от колата, край нея минаха две момичета с къси поли, които на висок глас обсъждаха Теър. Днес беше първият му ден в училище. От няколко седмици се носеха слухове за неговото отсъствие: че бил в затвора, че се снимал в мащабна холивудска продукция, че си сменил пола. Само първото беше истина: предишната седмица беше прекарал два дни в затвора заради нахлуването в имота на семейство Мърсър и оказване на съпротива при арест.

Наблизо се затръшна врата на кола. Двете най-добри приятелки на Сътън, Мадлин и Шарлът, слязоха от черен джип. Мадлин, която имаше лъскава черна коса и сърцевидно личице, носеше боти на високи токчета, а впитите й дънки изглеждаха така, сякаш бяха създадени специално за тялото й на танцьорка. От вътрешната страна на всяка китка тя си беше татуирала по една червена розова пъпка, а на гърба на телефона и имаше стикер с надпис „МАФИЯ ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“. Ема все още не беше съвсем сигурна какво означава това. Шарлът, която беше леко дундеста, но за сметка на това имаше красива млечна кожа и гъста, червеникава коса, преметна през рамо огромната си чанта „Луи Вюитон“ с монограм точно когато на мястото до тях спря един бял джип. От него изскочиха близначките Туитър, Лилиана и Габриела, които си приличаха единствено по русите коси и сините очи. Присъстват всички членове на „Играта на лъжи“, помисли си Ема, мислейки си за групичката на Сътън. Всъщност почти всички — днес Лоръл беше отхвърлила предложението на Ема да я откара до училище, като обяви, че „има друга уговорка“.

Лили се приближи до Ема, потраквайки с дванайсетсантиметровите си тънки токчета.

— Администрацията трябва да резервира тези места само за нас — пропя тя, подръпвайки розовеещата си огърлица. Лили и Габи бяха станали членове на клуба „Игра на лъжи“ само няколко седмици по-рано и непрекъснато парадираха с новия си статут.

— Направо си го представям — намеси се Габи. — „Запазено за Габи“. Ще изглежда жестоко на табелка! — Тя прибра един кичур от правата си руса коса зад ухото. Облеклото й беше пълна противоположност на Лилиното — бледорозов кашмирен пуловер, зелена бархетна риза, тесни дънки и лачени заострени равни обувки. Изглеждаше напълно готова за някой турнир по крокет.

Телефонът на Мадлин изпиука от бездънната й велурена чанта. Момичето го извади и се усмихна.

— Брат ми е такъв глупчо — каза тя и завъртя щастливо очи. Пръстите й затанцуваха по клавиатурата докато му пишеше отговор.

— Къде е Теър? — Габи се огледа, сякаш очакваше да го види как наднича иззад джипа на Мадлин.

— Ще дойде малко по-късно — каза Мадлин. — Директорът не иска да се създава суматоха преди училище. Току-що ми прати есемес, че седи в стаята си, отегчен до смърт, и играе Марио. — Тя се изкиска. — Не го е играл от деветгодишен.

Откъм сградата на училището се чу първият звънец, което означаваше, че остават десет минути до началото на часовете.

— Лоръл с него ли е? — изтърси Ема. Нямаше намерение да пита, но пък къде другаде би могла да е сестра й? Сутринта беше изчезнала, без да дава никакви обяснения.

Мадлин рязко вдигна глава.

— Не мисля.

— Сигурна ли си? — настоя Ема.

— Какво ти пука? — попита Шарлът и я смушка в ребрата. — Мислех, че си имаш нов любимец, Сътън.

— Така е — отвърна Ема. — Просто…

— Иска ми се да стоиш далеч от Теър — прекъсна я Мадлин. — Обичам те, Сътън, но ти здраво му обърка живота. Няма да го понеса, ако отново избяга.

— Не искам да съм с Теър! — възрази Ема през зъби. — Просто се чудя къде може да е Лоръл.

Не се сдържах и стрелнах Мадлин с поглед. Не бях объркала живота на Теър. Всъщност той беше объркал моя, като избяга, без да ми каже къде отива, а после се промъкна обратно в града, за да се срещне с мен на такова уединено място като каньона Сабино. Може би накуцва заради мен, но не аз го бях наранила.

— Добре, този разговор започва да ме отегчава. — Шарлът отметна червената си коса през рамо. — Хайде, мацки, умирам за едно кафе. Нощес едва успях да поспя. Нашите ме държаха непрекъснато нащрек с поредния маратон на крясъците.

— Аз черпя по едно лате — каза Лили, намествайки лентата си за коса.

Шарлът и близначките Туитър се запътиха към кафенето на училището. Ема ги последва, а Мадлин тръгна редом с нея, което Ема прие като жест за помирение. Опита се да не приема твърде лично факта, че Мадлин направо й беше забранила да разговаря с брат й. Тя просто искаше да го предпази.

Момичетата излязоха на предната поляна и свиха рязко вляво, за да избегнат сблъсъка с няколко деца, които носеха куфари с музикални инструменти, едно момиче, което беше заболо нос в книгата си и една двойка, която се натискаше край шадравана. Дъската за обяви беше покрита с плакати за Жътварския бал; повечето от тях представляваха бели силуети на танцуващи двойки. Когато стигнаха до предния вход, те забелязаха тълпата, която се беше събрала пред вратите. Първата мисъл на Ема беше, че Теър е пристигнал по-рано, но Шарлът се спря толкова рязко, че тя едва не се блъсна в нея.

— Мамка му! — ахна Габи.

Мадлин вдигна слънчевите си очила с рамка от полирана черупка на костенурка върху косата си.

— Какво е това, по дяволите?

Пред входа на училището, като на стража, растяха няколко мескитови дървета. По тънките им клони бяха навързани сребристи знаменца, а от краищата им висяха дантелени сутиени и използвани кондоми. Над един боядисан в черно пън се вееха балони във формата на пениси. Пред дърветата беше опънат плакат с надпис „НА КОЛЕНЕ, КУЧКИ, БОГОТВОРЕТЕ НИ!“ Общото впечатление беше като на цинично коледно дръвче — или на пощуряло моминско парти във Вегас.

— О, господи — ахна Клара Хюлит, тъмнокоса второкурсничка от отбора по тенис, ококорила кафявите си очи.

— Сигурно е тяхно дело — прошепна една дългуреста първокурсничка с рядка руса коса, вързана на опашка.

Погледите на всички се насочиха към приятелките на Ема и Сътън. Ема огледа училищния двор и разпозна доста лица, но имаше и такива, които никога не беше виждала. Бившият на Сътън, Гарет Остин, стоеше до по-малката си сестра Луиза и гледаше към Ема с отвращение. Лори, едно момиче от курса й по грънчарство, я зяпаше с възхита и уважение. Блестящите от гланц устни на Ниша се свиха, докато четеше надписа. Ема улови погледа й, но момичето извърна очи.

Лили се обърна рязко и погледна към Ема, Мадлин и Шарлът. Лицето й бе потъмняло от гняв.

— Да не би да сте скрили подготовката на номера от нас?

Шарлът бавно поклати глава.

— Не сме го направили ние.

— Честно — додаде бързо Мадлин. — Освен ако не съм го направила, докато съм сомнамбулствала.

— О. — Лицето на Лили се проясни. — Ами в такъв случай… — Двете с Габи измъкнаха айфоните си и насочиха камерките им към ужасното творение. — Бързо към Туитър!

Мадлин грабна телефона от ръката на Лили преди момичето да успее да направи снимката.

— Това изобщо не е яко. Чиста проба вандализъм.

Лили рязко затвори уста и се укроти.

— Според теб кой го е направил?

Мадлин огледа тълпата. Внезапно очите й се разшириха.

— Вижте там — изсъска тя, кимвайки към стълба на една улична лампа.

Ема проследи погледа й. Четири момичета стояха в групичка, обърнали гръб към обезобразените дървета. Всичките бяха облечени в тъмни тесни дънки и кецове „Конвърс“, и имаха къси спортни прически. Съдейки по решителното, началническо изражение на лицето на едно русо момиче, чиято коса беше боядисана на кичури, Ема предположи, че тя е лидерът им. От всички тях струяха вълни на самодоволство.

— Не може да бъде — прошепна Шарлът.

— Почти съм сигурна — промърмори Мадлин. — Не може да не са те.

Габи използва телефона си, за да направи снимка в близък план на лицата им. Момичето с кичурите изглаждаше още по-злобно отблизо.

— Кучки.