— Кои са те? — попита Ема, без да я интересува, че Сътън може би вече ги познава.

Не ги бях виждала. Те изглеждаха по-малки, може би първокурснички, което означаваше, че никога не ги бях срещала. Бях умряла преди първия учебен ден и нямаше как да ме накарат да общувам с разни хлапетии от долните класове.

— Ариана Ричардс, Коко Тремънт, Бетани Рамирес и Джоана Чен — отвърна Мадлин. — Една второкурсничка от курса ми по танци ми разказа за тях. Те са нашия еквивалент в средното училище „Сагаро“. Но номерата им били адски тъпи. Кражба на училищния талисман, неприлични надписи с червило по шкафчетата на други момичета, подмяна на изтриваеми маркери с перманентни.

— Адски тъпи — каза Шарлът, потискайки прозявката си.

— Отсега нататък ще бъдат известни като Подлата четворка — пропя Лили с превзето–драматичен тон, почуквайки по тъчскрийна на телефона си. — Не се притеснявай, Мад. Туитовете ми ще ги поставят на мястото им.

— Да, скоро ще видим кой на кого ще се покланя — рече мрачно Шарлът и стисна зъби.

„Подлата четворка съсипва училищна собственост“, веднага състави заглавие Ема, оглеждайки мърлявото бельо. Творението беше по-просташко и от татуировката на акула на заварения й брат Травис, който се беше прибрал вкъщи с нея след трийсет и шест часов пиянски маратон.

— Леле — чу се познат глас. Ема се обърна и видя Лоръл, която се приближаваше към тях с издута от вятъра синя памучна рокля. Русата й коса сияеше под слънчевите лъчи, а устата й беше отворена толкова широко, че Ема успя да види кътниците й. — Луда работа.

В този момент вратата на училището се отвори и навън изскочи директорката госпожа Амброуз. Учениците се отдръпнаха встрани, правейки й път — тя се отправи директно към Ема и останалите. Ема гледаше безпомощно как жената се приближава към тях. Лицето на директорката беше намръщено. Погледът в очите й казваше „Този път наистина прекалихте, момичета.“

Ема разтегна устни в най-красивата усмивка на Сътън Мърсър.

— Здравейте, госпожо Амброуз — каза тя със сладък глас. — Можете ли да си представите какво са направили?

Директорката не обърна внимание на думите й, а просто я улови с едната си ръка, а с другата хвана Лоръл.

— Чакайте малко! — извика Лоръл. — Ние не сме виновни за това!

Виковете й бяха заглушени от тропота на обувките на двамата охранители, които си проправяха път през тълпата. С бързи и сръчни движения единият от облечените в кафяви униформи мъже хвана Шарлът и Мадлин, а другият улови близначките Туитър.

— Вие не разбирате! — проплака Мадлин с немощен глас.

— Някой ни е натопил! — възрази Шарлът.

Госпожа Амброуз завъртя очи.

— Всеки път казвате така, момичета. Идвате с нас.

Ема почувства как краката й се размърдват, когато директорката я задърпа към вратата. Точно преди тълпата отново да се събере зад гърбовете им, тя погледна през рамо и видя, че четирите първокурснички ги гледат с широки, възторжени усмивки, които сякаш казваха „Този път ни се размина.“ Момичетата сигурно просто искаха да оставят своя отпечатък върху училището — в буквалния смисъл — но всъщност бяха навредили на членовете на клуба „Игра на лъжи“.

Подла четворка наистина, помислих си гневно аз. Тези кучки щяха да си платят.

5.

Подлата четворка

Кабинетът на госпожа Амброуз миришеше на понички с пудра захар и стари, мухлясали книги. По стените висяха снимки, поставени в евтини рамки, долнокачествени мотивационни плакати на орли, които се реят над глетчери и диплома за магистърска степен от Университета на Аризона. Върху ореховото й бюро лежеше брошура за конференцията по проблемите на образованието, която щеше да се проведе следващия петък в Сидона. До нея имаше няколко папки с досиета и телбод. Ергономичният стол на директор Амброуз стоеше празен, бутнат назад. Тя беше излязла за малко от стаята си, оставяйки Ема и момичетата сами в кабинета.

Плакатите с орлите събудиха откъслечни спомени: очевидно бях прекарвала доста часове тук. Но приятелките ми — особено Лоръл и близначките Туитър — изглеждаха наистина уплашени. Шарлът седеше до Ема и потропваше с крак в ритъма на цъкащия часовник, който висеше на стената. Мадлин и Лоръл седяха на двата стола с високи облегалки, които бяха подредени пред бюрото, и си оглеждаха маникюра. Близначките Туитър се бяха сместили в голямото кресло, предназначено за един човек, и приличаха на човешки ин и ян символ.

Лили въздъхна дълбоко и театрално се наведе напред, сривайки лицето си в шепи.

— Някой има ли хартиена торба, в която да подишам?

— Успокой се — рече Мадлин и завъртя очи. Фините черти на лицето й бяха застинали в каменна маска.

— Как можеш да си толкова спокойна? — Габи приглади една гънка на бархетната си риза. — Бог ми е свидетел, че ако това застане на пътя ми към Айви лигата, не знам какво ще направя.

— Габс, оценките ти ще застанат на пътя ти към Айви лигата — сопна й се Шарлът. — И без това не могат да ни накажат. Нищо не сме направили.

— Но те си мислят, че сме — изстена Лили.

Шарлът я изгледа студено и пресметливо.

— Ти искаше да те приемем в „Играта на лъжи“. Понякога тя върви в комплект с това.

— Може би искаш да анулираме членството ти? — попита Мадлин.

Габи бързо отвори уста, но преди да успее да каже нещо, госпожа Амброуз нахълта в стаята с измъчен вид на бледото си лице. Напомняше зловещо на бейзболна ръкавица. Кафявите й очи имаха цвета на старо изгнило дърво. Кожата на лицето й изглеждаше набръчкана и изхабена. Тя носеше побеляващата си руса коса в прическа от осемдесетте — сигурно тогава за последен път беше ходила на фризьор.

Госпожа Амброуз се отпусна в стола си и ги изгледа.

— През последните четири години, момичета, вие обръщахте това училище с главата надолу и сега твърдо съм решила да сложа край на това. — Тя погледна втренчено Ема и алчно облиза устните си.

Сигурно умираше от нетърпение да спипа Сътън Мърсър. Тоя кораб отплава, миличка, помислих си мрачно аз.

— Госпожо Амброуз, не сме го направили ние — рече бързо Ема.

— Бяха ония малки кучки от първи курс! — извика Лили.

Госпожа Амброуз се обърна рязко към нея.

— Внимавайте с епитетите, госпожице Фиорело.

— Госпожо Амброуз — започна Мадлин, — Лилиана се опитваше да каже, че…

Директорката вдигна бледата си ръка.

— А аз се опитвам да кажа, че знам, че вие сте виновни за това и охранителните камери ще го докажат.

Ема се облегна назад.

— Какви камери? — попита предизвикателно тя. „Холиър“ беше общинско училище. Бюджетът едва им стигаше за охранители, камо ли за охранителни камери.

Лицето на госпожа Амброуз леко потръпна, сякаш жената не очакваше, че Ема ще усети блъфа й.

Момичето продължи да я притиска.

— Щом имате камери, значи знаете, че не сме ние. — Ако наистина имаха камери, членовете на „Игра на лъжи“ отдавна да са изключени, помисли си тя, припомняйки си всички видеоклипове, които беше видяла на компютъра на Лоръл. Няколко бяха заложени на училищния терен, а един включваше обръщането на обратно на американския флаг, който се вееше на пилона в двора.

Госпожа Амброуз сви устни така, че те почти се изгубиха.

— Във всеки случай щом се сдобия с доказателство, веднага ще ви изключа всичките.

— С нетърпение очакваме да видим доказателството, което ще ви е трудно да намерите, тъй като не сме го направили ние — отвърна бързо Ема и се изправи. — Ако няма друго, ние ще тръгваме, защото закъсняваме за часа на класния ръководител.

Останалите също наскачаха бързо от местата си и тръгнаха слез Ема към вратата.

— Госпожице Мърсър! — извика след нея госпожа Амброуз, но Ема продължи да върви, без да се обръща, въпреки че сърцето й биеше бързо като на колибри. Реши, че Сътън би постъпила точно така. И ако имаше някакъв шанс да покаже на приятелките си, че тя е техният безстрашен водач, то това бе най-подходящия момент.

Трябваше да призная, че хладнокръвието на Ема ме впечатли. С всяка изминала секунда тя ставаше все повече като мен.

* * *

На обяд Ема седна на мъничката веранда пред кафенето и зачака приятелките си да се появят. Тук можеха да се хранят само учениците от горните класове и неколцината избрани от по-малките, и въпреки че времето беше захладняло доста, обичайните заподозрени все още се навъртаха тук. На масата в ъгъла седеше футболният отбор и нагъваше сандвичи. Гарет изкриви врат и надникна над главата на вратаря, без да се крие, че гледа към Ема. Тя потрепна и отмести поглед.

Гарет й имаше зъб от нощта на партито по случай осемнайсетия рожден ден на Сътън, когато й беше предложил тялото си, а тя най-безочливо го беше отблъснала. В нощта на Есенния бал той я беше притиснал в ъгъла на килера, за да я попита дали се среща с Итън — и какви са отношенията й с Теър. Тя нямаше никакви доказателства, че той е наранил Сътън, но все още не го беше отписала окончателно от заподозрените. Възможно бе той да е знаел през цялото време, че Сътън тайно се беше срещала с Теър и да е пожелал да си отмъсти.

И аз си бях помислила същото. Гарет беше голям лицемер и аз не можех да си представя, че е намерил смелост да ме убие, но на този етап бях готова да заподозра всички.

— Сама ли обядваш? — рече някой до Ема. Тя погледна нагоре и видя Шарлът, която носеше картонен контейнер с четири горещи напитки. Ема вдъхна дълбоко. Миришеха на горещ шоколад, което си беше приятна промяна след литрите кафе, които поглъщаха Сътън и приятелките й.

— Вече не — каза Ема и бутна настрани учебника си по немски.

Шарлът седна до нея и отметна червените си къдри през раменете.

— Чу ли, че близначките Туитър са наказани да остават след часовете?

— Заради номера?

Шарлът завъртя очи.

— Не. Хванали са ги да туитват в час. Сигурно на адвоката на баща им или нещо такова.

Ема изсумтя.

— Трябва да се кротнат малко.

Над двора отекна писък. Едно закръглено момиче с клин и пантофки „Тори Бърч“ сочеше към нещо, което не можеха да видят.

— Това е Теър Вега!

Целият двор утихна. Шарлът замръзна на мястото си, поднесла чашата с горещ шоколад към устните си, а Ема се надигна от стола си. На входа към училищния двор стоеше Теър, следван по петите от Лоръл и Мадлин. Тъмната му коса падаше над очите; той беше облякъл грейка „Норт Фейс“ и сиви джинси. Прекоси двора със самоуверена стъпка — или поне толкова самоуверена, колкото можеше да си позволи някой, който накуцва.

Според мен накуцването го правеше още по-секси, сякаш бе уязвим, смъртен. След това погледът ми се плъзна към Лоръл. Тя му се усмихна флиртуващо, разтърси медно русата си коса, освобождавайки я от ластика, който я свързваше на конска опашка. Той я погледна с обич. Не, помислих си аз. Така мога се появявам само аз. И Теър трябва да гледа така само мен.

Капитанката на женския футболен отбор наруши тишината.

— Да изберем Теър Вега за Крал на Жътварския бал! — извика тя. Викът й бе подхванат от всички ученици.

Теър се прокашля смутено, след което остави таблата си на масата до таблата на Ема. Тя подскочи изненадано. Защо Теър не седна при останалите момчета от футболния отбор? Ема погледна през рамо към масата на Гарет, но никое от момчетата дори не поглеждаше към Теър. Нима всички проявяваха солидарност с Гарет?

Сякаш прочел мислите й, Теър кимна към масата на момчетата.

— Очевидно сега, когато не мога да ритам, вече не съм им от полза.

Когато той се настани на стола срещу нея, тя долови аромата на ментовия му шампоан. Слънцето се отразяваше в очите му, оцветявайки ги в златисто кафяво. Ема прехапа долната си устна.

— Как мина първия ти ден у дома?

— Ами като се изключат някогашните ми футболни приятелчета, не мисля, че някога съм бил толкова популярен — отвърна той, подсмихвайки се. — Може би трябва да изчезвам по-често.