— Защото се свърза с мен ли?

— Точно така. Ще го заловим, Гейлън. Ще го заловим, кълна се!

Той довърши огледа на апартамента, макар да знаеше, че не е необходимо. Търсеше нещо, което да му подскаже за личния живот, за вкусовете на Гейлън — снимки на приятели, на майка й, дори на куклата Барби, ароматизирани свещи, порцеланови фигурки, ярки плакати в позлатени рамки.

Ала не видя нищо подобно. Абсолютно нищо. Погледът му попадна върху книгата на нощното шкафче. Интересно му бе да разбере какво чете Гейлън, преди да се пренесе в страната на сънищата. Пристъпи към леглото, като се стараеше да укроти сърцето си, да обуздае гнева си, да говори спокойно.

— „Разговори с Бог“. — Прочете заглавието, подлагайки на изпитание самоконтрола си. Туптенето на сърцето му сякаш заглушаваше всички звуци… докато Гейлън тихо проговори:

— Заглавието подсказва колко самонадеян е авторът, нали?

„Имаш право — помисли Лукас. — Не просто е самонадеян, ами е патологичен случай. Брандън Крисчънсън — психопат и убиец, който умело жонглира с думите, предназначени да успокояват, да вдъхновяват, да утешават.“

Настъпи неловко мълчание. Гейлън се питаше дали Лукас е чул въпроса й. Спомни си ледения тон, с който бе прочел заглавието на книгата. Дали защото изпитваше презрение към анонимния автор, който използваше вместо псевдоним кръстния знак? Или пък ожесточеният му гняв бе насочен към Всевишния… или към нея.

— По-точно на мен ми се стори самонадеяно — побърза да се поправи тя.

— И аз съм на същото мнение — процеди Лукас.

„Радвам се“ — помисли си Гейлън.

Той вдигна поглед към нея. Очите му бяха помътнели и сурово проблясваха, но явно гневът му не бе породен от забележката й. Безмилостно продължи да я разпитва, като че искаше да проумее някаква важна истина:

— И съдържанието ли издава самодоволството на автора?

— Да… така мисля. Но май само аз съм на това мнение. Книгата се задържа години наред в челните места на класациите за бестселъри, дори прочути теолози се изказаха много ласкаво за нея.

— Но на теб не ти допада…

— Не.

— И все пак я четеш.

— Ами… Даде ми я шефката на новинарския отдел на Кей Си Ар. Вивека Блеър… Може би познаваш и нея…

— Познавам я — промърмори Лукас, но премълча, че тя е братовчедка на Брандън. На психопата Брандън. — Тя те накара да прочетеш въпросната книга, така ли?

— Да. Каза, че може би ще убеди автора — или авторката — да разкрие самоличността си в директно излъчвано интервю. Разбира се, ако се съглася да направя подобен материал. Но на мен не ми се иска.

— Така ли?

— Да. Изобщо не ми се иска.

Погледът на Лукас Хънтър вече не беше толкова вледеняващ, лицето му се бе прояснило.

Ала Гейлън потръпна още преди той да заговори.

— Необходимо ни е по-голямо жилище.

— Не разбирам…

— Трябва да съм при теб винаги когато онзи мръсник се обажда.

— Така ли? Защо?

— Защото понякога усещам нещо, свързано с убиеца. Не се случва често, но може би този път ще проработи.

— Какво усещаш?

— В съзнанието ми нахлуват мисли, изпитвам особени чувства — обясни той и мислено добави: „Между които плътско желание и похот.“

— Значи знаеш кой е убиецът…

— Моите впечатления и усещания са само парченца от сложната мозайка, наречена „разследване“, може би ще помогнат за залавянето на престъпника.

„Впечатления… усещания…“ — мислено повтори тя и попита с нескрито любопитство:

— Нима виждаш убиеца?

Лукас се поколеба, сетне сподели с нея онова, което досега не бе казвал никому:

— Аз съм в него, Гейлън! Прониквам в съзнанието му, мисля като него, имам неговите усещания.

В редките случаи, когато Лукас бе намеквал пред някоя жена за необикновената си дарба, дамата реагираше така, сякаш изпитва неприязън и страх.

Макар да бе признал пред Гейлън своята близост с демона, тя изглеждаше само разтревожена, но не отвратена или изплашена.

— Виждаш ли жертвата?

— Не — отвърна Лукас и си помисли: „Там, където се намирам, цари мрак, пронизван от кървавочервената мъгла на умопомрачението.“ — Никога.

— А сега искаш да разбереш дали си в състояние да… усетиш този престъпник — промълви Гейлън.

— Вече съм се убедил, че мога.

— О! Ами… предполагам, че това е добра новина…

— Предполагаш? — повтори той.

— Мисля, че дарбата ти помага в работата и всички в Манхатън ще въздъхнат с облекчение след залавянето на престъпника. Страхувам се обаче, че преживяването е ужасяващо, че… ще ти навреди.

„Ще оцелея — каза си Лукас. — Както винаги. Трябва да издържа!“

— Наистина е опасно за мен — промърмори едва чуто.

Признанието му бе едновременно и предупреждение:

„Опасно е за мен, но още по-опасно е за жената, която се сближи с мен.“

Всъщност това не се беше случвало — любовниците му не проявяваха желание да проникнат в интимния му свят… или не се осмеляваха. Лукас им даваше частица от себе си, неутолимата си страст, но нищо повече.

Сърцето и съзнанието му оставаха затворени за жените в неговия живот, нито една не познаваше черните дълбини на душата му. Те и не желаеха повече. Усещаха опасността, мрака, леда.

Но това бледо видение с огненочервени къдрици и с лилав анцуг го наблюдаваше без капчица страх. В погледа й се четеше само тревога за него.

— Всъщност този път се чувствам по-близо до убиеца — продължи Лукас. — Може би ще успея да го заловя само като слушам записите на разговорите ви. — Не му се искаше да я замесва, страхуваше се да не причини зло на това доверчиво и благородно създание.

— Но ако слушаш „на живо“, резултатът ще бъде по-добър, така ли?

— Да.

— Значи трябва да намерим по-голямо жилище — престорено равнодушно отбеляза Гейлън, а сърцето й затуптя радостно при мисълта, че с Лукас ще бъдат заедно… ден и нощ.

— Вече съм го намерил — промърмори той, питайки се кога е взел решението, дали преди да се срещне тази вечер с нея си е представял, че са заедно в жилището му, което не бе негов дом. — За двайсет и четири часа трябва да уредим преместването ти и прехвърлянето на телефонния номер.

— Този човек действа винаги нощем, нали?

— Да, в душата му цари вечен мрак. Ако успееш тази вечер да опаковаш вещите си, утре ще изпратя хора да вземат кашоните.

— Добре. А трябва ли да отида на работа както обикновено?

— Да.

— А…

— Хайде, казвай.

— Питам се как да се облека.

— Как да се облечеш ли?

— Да. Когато съм на работа, се обличам различно, правя си прическа…

„Какво да облека, Лукас? — Толкова пъти бе чувал този въпрос, зададен от различни жени. — Какви рокли ти харесват, лейтенант? С изрязано деколте, без гръб, с предизвикателен шлиц отстрани? Искаш ли да прибера косата си в строга прическа, или предпочиташ да е разпусната?“

Толкова различни жени бяха оставили диря в живота му…

— Не проумявам какво ме питаш — промърмори.

— До неделя, когато имах щастието да се запозная с теб, изглеждах както трябва да изглежда една телевизионна водеща — според напътствията на Вивека, благодарение на модните облекла „Сакс“ и на стилист Хосе Фелипе. Всички казваха, че изглеждам като нюйоркчанка.

— А ти харесваш ли се?

— Ами… — Гейлън сви рамене, сякаш наистина не знаеше, сякаш нямаше мнение за външността си. — Оттогава измина почти седмица, през която престанах да изпълнявам указанията на Вивека. Питах се… дали ще ме посъветваш как да се облека, когато отида на работа.

Човекът, който притежаваше способността да усеща присъствието на злото, надникна в душата на младата жена, взряна доверчиво в него, и видя само красота и кристална чистота.

Облечи се както ти харесва — промълви. Искаше му се да добави: „Носи косата си разпусната, Гейлън, и не се срамувай от къдриците си. Носи си ръкавичките с един пръст, лилавия анцуг и розовите къси чорапи. И не забравяй, никога не забравяй да вземеш тюркоазното си палто!“. Ала вместо да произнесе страстното послание, каза: — Междувременно не отваряй на никого.

— Добре.

Внезапно в гърдите му се надигна първично, собственическо чувство.

— Няма да отваряш на никого — повтори, — освен на мен.

Осма глава

Колко жизнерадостна бе този петък, докато отиваше на работа! Чувстваше се защитена, в безопасност. Небето над Манхатън беше сиво. Като очите на Лукас Хънтър. Сякаш той я наблюдаваше, сякаш бдеше над нея.

Гейлън се заглеждаше в лицата на минувачите, с които се разминаваше по Пето Авеню, взираше се в очите им и с изненада забелязваше усмивките им. Непознатите като че й съчувстваха, като че й казваха: „В този град има и други хора, които са претърпели неуспехи.“

Влезе в сградата на телевизията малко преди девет. Казанова очевидно беше изпълнил обещанието си да разгласи, че възнамерява да разговаря единствено с Гейлън Чандлър и разговорите да бъдат излъчвани по Кей Си Ар. Колегите й я гледаха с небивал интерес.

— Очаква те слава, Гейлън — отбеляза Уоли, сетне сви рамене: — Поне аз мисля така.

— Всички сме на това мнение — намеси се Вивека. — Това ще бъде журналистическото попадение на столетието! Ще се прославиш!

— И аз мисля така — кимна Адам.

— Благодаря ви, но аз самата нямам никакъв принос.

Крадешком погледна Пол. Очакваше поредна хаплива забележка, но той изглеждаше необичайно сериозен и не промълви нито дума.

— Ще бъдеш звезда — настоя Вивека. — А ние ще ти помагаме да се възползваш от тази златна възможност. Разбира се, ще излъчим записите на разговорите ви, но се надяваме да го убедиш да се включи в ефир. А пък ако успееш да го подмамиш поне за миг да не използва електронното устройство за промяна на гласа…

— Почакай, Вив — намеси се Адам. — Говориш за убеждаване, за подмамване… Забрави ли, че този тип е убил четири жени?

— Нито за миг не съм забравила, Адам, повярвай ми. С Марша бяхме състудентки във Васар. Но убиецът няма да посегне на Гейлън, защото тя е неговата връзка с нас, само чрез нея ще постигне известността, за която мечтае. — Вивека забеляза, че Лукас е влязъл в нюзрума, и добави: — Освен това лейтенант Хънтър ще бди над нея. Нали, Лукас?

— Разбира се.

Както обикновено, беше в черно. Гарвановочерната му коса блестеше, сивите му очи бяха като късчета лед.

Никой не би предположил, че работи в отдел „Убийства“. Приличаше на цивилен агент от Бюрото за борба с наркотиците, който не е мигнал цяла нощ, за да арестува набелязаните наркопласьори, но не чувства умора, защото е удовлетворен от работата си.

Но още по-голяма бе приликата му с хищник, дебнещ жертвата си. Мисълта за предстоящия удар даваше нови сили на лейтенант Лукас Хънтър.

— На твое разположение сме, Лукас — заяви Вивека и се усмихна подкупващо. — Ще ти помогнем да заловиш убиеца. Заповядай в кабинета ми — още сега ще обсъдим стратегията.

Тръгна към вратата, очаквайки Лукас да я последва, но той процеди с леден тон:

— Първо ще поговоря с Гейлън.

— И тя може да участва в съвещанието…

— Първо ще разговарям с нея — прекъсна я Лукас.

Усмивката й помръкна.

— Както искаш — изрече. — Все пак трябва да те запозная с най-важните хора в „отбора“ на Кей Си Ар. Не ти представям Адам, защото сте стари познати.

— Разбира се — промърмори Лукас и изражението му се смекчи. Адам се беше оженил за едно от момичетата, с които бяха свързани детските спомени на Лукас. Полин бе по-изнежена и болнава от сестра си Мариан, но я беше надживяла. — Как е съпругата ти, приятелю?

— Да речем, че е добре… доколкото това е възможно при нейното състояние. Боя се, че прекалено се раздава и не мисли за себе си — въздъхна Адам.