— Наистина е бил убиецът, нали? — попита плахо.

— Да. Какво още ти каза? Не, не ми отговаряй. Помисли и запиши всичко, което си спомняш.

— Добре. Разговорът беше кратък, но незабравим.

„Незабравим като премръзналото бездомно момиче с тюркоазно палто и грозни ръкавички с един пръст“ — помисли Лукас. Нищо не можеше да заличи този образ в съзнанието му, освен видението с лилав анцуг, тъмни сенки под очите и с изящни ръце с дълги пръсти.

Като усети върху себе си изпитателния му поглед, тя нервно подръпна дрехата си, после ръцете й като подплашени птици полетяха към огненочервените й къдрици.

— Благодаря — едва чуто промълви той. — Утре ще се отбия да взема това, което си написала. Имаш ли нещо против да огледам жилището ти?

Гейлън свъси вежди:

— Нима очакваш той да дойде тук?

— Не — призна Лукас.

— Значи не ме е набелязал за поредна жертва.

— Точно така. Ако те убие, това ще означава, че се е провалил, че си била на път да разкриеш истинската му самоличност.

— Може би е решил да отнеме живота ми, след като убие още една жена.

Лукас знаеше, че предположението й е правдоподобно, но разумът му отказваше да го приеме.

— Няма да има следваща жертва. Двамата с теб ще го заловим, Гейлън. Ето защо трябва да огледам жилището ти. Обещавам да не те критикувам, ако е разхвърляно.

Едностайният апартамент сякаш бе обитаван от две жени. Едната — журналистка от популярен телевизионен канал, другата — умела шивачка, която майстори приказно красиви дрехи за кукли.

На бюрото имаше компютър и факс, на масичката стояха телевизор и радиоапарат. Навсякъде, включително върху старателно опънатата покривка на леглото, бяха разхвърляни платове и макари.

На пода стояха две ютии — малка и голяма, като рицари в сребристи доспехи, охраняващи куклите на канапето.

Лукас забеляза, че всички кукли са облечени, сякаш Гейлън държеше да се спазва благоприличието.

Искаше му се да я разпита за тях, да разбере защо до една са облечени. Вместо това каза:

— Какви са тези кашони?

Още с влизането си бе забелязал четирите грамадни кашона, върху които бяха изобразени кораби с разпънати платна.

— Опаковам вещите си, защото заминавам… поне до днес възнамерявах да замина.

— Къде?

— Не знам. Важното е да напусна Ню Йорк.

— И Кей Си Ар.

— Да.

— Заради онова, което се случи в неделя сутринта ли? Заради онова, което каза и което премълча ли?

— Нима си гледал репортажа ми? — изненада се Гейлън. През изминалите четири дни беше прочела всички публикации за Лукас Хънтър, от които ставаше ясно, че той се интересува само от преследване на престъпници.

Ала в този момент като че се интересуваше само от нея.

— Да, гледах го… и бях възхитен.

— Благодаря… Не можех да постъпя другояче — промълви тя и се изчерви, като забеляза нежния му поглед. Невъзможно е Лукас Хънтър да я гледа по този начин, невъзможно е да одобрява постъпките й!

— Но си си навлякла неприятности — продължи да я разпитва той, макар вътрешно да кипеше от гняв. Упрекваше се, задето не се е досетил каква цена ще заплати Гейлън за смелостта си. Но новината за смъртта на Брин го беше извадила от равновесие и… — Уволниха ли те?

Изящните й пръсти отново машинално докоснаха огнените й къдрици.

— Подадох си оставката.

— Защо?

— Защото от първия ден беше ясно, че не ставам за водеща.

Лукас не вярваше на ушите си — тази жена се бе отказала от работа, за каквато мечтае всеки репортер.

— Каква е причината според теб?

— Не притежавам необходимия емоционален диапазон.

Каза го толкова простодушно, че сърцето му се сви.

— Това пък какво означава? — попита, за да скрие вълнението си.

— Не умея да се пренастройвам, когато преминавам от една новина към друга.

— Ясно. След като си съобщила, че мъж, жена и трите им деца са загинали при пожар, не можеш с усмивка да обявиш за домакинята от Бруклин, която е спечелила голямата награда от лотарията.

— Именно.

— Знаеш ли, Гейлън, според мен притежаваш прекалено голям емоционален диапазон.

— О! Благодаря за комплимента… Но Мариан се е справяла чудесно. Адам също, както и стотиците други водещи. Нима са безчувствени като роботи?

— Разбира се, че не са. Мариан беше много чувствителна и състрадателна… Но в момента обсъждаме твоите качества. Нито един репортер от Ню Йорк… или откъдето и да било нямаше да се добере до интервюто, което дадох на теб.

Гейлън поруменя като момиченце, което са похвалили. Не изглеждаше доволна от комплимента, по-скоро бе смутена. Лукас продължи:

— Сега обаче имаме много по-важни въпроси за обсъждане. Кога подаде оставка?

— Днес.

— Кой знае за решението ти?

— Само собственикът на Кей Си Ар Джон Маклейн — отвърна Гейлън. Спомни си ласкавите думи за Мариан, топлотата, с която ги бе изрекъл. — Познаваш ли го… него и покойната му съпруга?

— С Мариан и Полин се познаваме от деца. Роден съм в Чатсуърт, на час път от Ню Йорк. Живях там до деветгодишна възраст.

— И Мариан и Полин ли са живели в този град?

— Да — лаконично отвърна той, макар да се изкушаваше да добави: „Също и мъката… и ужасът… и мечтите, по-късно погребани.“

Гейлън забеляза как сивите му очи потъмняха, сякаш върху тях легна сянка. За миг се изпълниха с болка, после той прогони призраците от миналото и й отговори:

— С Джон се запознахме преди няколко години.

„Преди няколко години“ — мислено повтори тя. А Джон и Мариан се бяха оженили преди десет. Следователно той не бе присъствал на сватбата им, макар да хранеше топли чувства към приятелката си от детинство.

— Той прие ли оставката ти? — продължи разпита Лукас.

Гейлън се поколеба, сетне отговори, като внимателно подбираше думите:

— Не е важно какво ми каза, а как реагира. Очаквах, че ще изпита облекчение, но останах излъгана. Отказа да приеме оставката ми, определи ми нова среща в понеделник.

— За да ти даде време да размислиш ли?

— Да.

Той погледна кашоните, в които Гейлън възнамеряваше да събере вещите си. Ясно беше, че няма да промени решението си. Че не желае да го промени. Изпитваше отчаяно желание да напусне Ню Йорк.

— Може би… — промърмори — наистина трябва да заминеш.

— Нима?

— Не ме разбирай погрешно, Гейлън. Твоята помощ ми е необходима… всъщност ще бъде безценна. Но онова, което те очаква, ще бъде доста неприятно… — Знаеше, че може да я защити, че няма да допусне и косъм да падне от главата й, но не бе в състояние да контролира изявленията на убиеца. — Онзи тип ще ти наговори какво ли не.

Ала тя не го слушаше. В съзнанието й отекваха думите му: „Твоята помощ ми е необходима… всъщност ще бъде безценна.“ А самотното й сърце ги перифразираше: „Ти си ми необходима… безценна…“

— Няма да замина, лейтенант. Оставам в Ню Йорк. В Кей Си Ар.

— Добре — промълви той. Гейлън ще остане в Ню Йорк, заедно ще заловят убиеца и… Още не му се искаше да говори за смърт. Погледът му попадна на канапето. — Куклите също остават, нали? — подхвърли шеговито, за да разведри атмосферата.

— Нямаше да ги взема със себе си.

— В болницата ли щеше да ги занесеш? Кога?

— Обещах на Кейси да бъда там в два следобед в неделя.

— Мисля, че ще го уредим — промърмори Лукас и си каза: „Независимо какво е намислил престъпникът.“ Убиецът не можеше да попречи на „тайнствената непозната“ да изпълни обещанието, дадено на Кейси и на малките пациентки. Красивите кукли — пратенички на радостта — щяха да бъдат занесени в уговорения час. — Никога не съм предполагал, че съществуват толкова различни кукли Барби.

— Барби вече е на мода. „Приемат“ я и в най-благовъзпитаните семейства.

— Долавям в тона ти неодобрение. Защо?

— Грешиш. Само че винаги съм отричала теорията за „унищожаване на самоуважението“, според която момиченцето, притежаващо красива русокоса кукла, се стреми да прилича на нея, а когато разбере, че мечтата му е неосъществима, изпада в тежка депресия или умира.

— Умира ли!?

— Да — поради системно гладуване, след неуспешна пластична операция или поради други крайни мерки, на които девойката се е подлагала, за да постигне идеалната кукленска красота.

— А ти коя теория подкрепяш?

— Вярвам, че Барби са като другите кукли — приятелки, а не съперници. — Тя сви рамене и тръсна глава, червеникавите й къдри затанцуваха. — Не виждам нищо лошо всяко момиченце да има красива, изящна приятелка, с която винаги да бъдат заедно.

— Коя от тези красавици е твоята приятелка? — попита Лукас. Искаше му се да добави: „Покажи ми куклата, която в детството ти е била твоя вярна спътница, дори когато други са нарушавали обещанията си. Тя още е до теб, не те осъжда строго, за разлика от други, никога не се е разочаровала от теб. Покажи ми я, Гейлън! Запознай ме с русокосата си красива приятелка от пластмаса, нека колкото е възможно по-дълго разговаряме за кукли, не за смърт!“.

Ала тя не му посочи гордо любимката си, само сините й очи потъмняха и Лукас видя в тях онова, което се стараеше да избегне — усещането за безвъзвратна загуба… за смърт.

— Никоя — промълви Гейлън.

— Къде е твоята вярна приятелка?

Тя отново сви рамене:

— Не зная. Всъщност принадлежеше… принадлежеше на майка ми. Когато напуснах дома й, не взех със себе си нейната Барби.

„Домът на майка й. Куклата на майка й. Странно, Барби е принадлежала на майката, не на детето“ — помисли си Лукас. Изглежда, тази жена, която бе постоянно в движение и чиито вещи се побираха в четири кашона с нарисувани на тях платноходи, беше бездомна като него.

Хората биха се изсмели, ако чуеха, че Лукас Хънтър се счита за бездомник. Макар да обитаваше разкошно жилище, той не го смяташе за свой дом.

Гейлън пристъпи към канапето с куклите, но изведнъж спря и се втренчи в масичката със стъкления плот. Сетне с изящния си пръст очерта криволичеща пътека между макарите с конци и спря до позлатена топлийка с изумруденозелена главичка. Спомни си детското стихотворение: „Прекръсти се и ако тайната ти издадеш, в окото си игла ще забодеш.“ Докосна върха на иглата и прошепна:

— Онзи човек наистина ли…

„Не искам да знаеш какво прави!“ — каза си Лукас, но нямаше избор. Убиецът го беше изпреварил.

— Да, избожда очите на жертвите си — отговори. — Но след като вече са мъртви.

За миг тя стисна клепачи, после, без да откъсва поглед от иглата, зададе нов въпрос:

— Как ги убива?

— С нож.

— Да, знам. Споменато е във всяка вестникарска публикация. Но искам да знам по какъв начин го прави.

— Гейлън!

— Моля те, трябва да знам! Няма да го разглася…

— Зная.

— Как са умрели бедните жени?

„Как ли? — безмълвно повтори той. — По един ужасен, жесток начин!“ Внезапно го побиха тръпки, ледени пръсти стиснаха сърцето му в безмилостна хватка, пред очите му сякаш падна алена завеса.

— Прерязва гърлата им — отвърна. — Не усещат болка… но е ужасяващо.

— Очертава ли с ножа кръст на гърдите им?

— Да. След като вече са мъртви…

— А… прави ли им нещо друго? — задавено попита тя. Страхуваше се от отговора, но искаше да го чуе.

— Не.

Гейлън вдигна поглед, изкривеното й от ужас лице сякаш бе обрамчено от вкаменени пламъци.

— Мисли се за недосегаем, нали?

— Илюзорна самонадеяност, присъща на мегаломаните — обясни Лукас.

— Да, наистина е мегаломан…

— Но високомерието му ще го погуби. Вече е допуснал фатална грешка.