— Може би — подхвана предпазливо — защото куклите са много малки, по-лесно е дрехите им да се ушият на ръка.

„На ръка“ — мислено повтори Лукас и неволно погледна ръцете й, скрити в тюркоазните ръкавици. Запита се как ли изглеждат пръстите й, когато ловко боравят с иглата и копринения конец.

— Като размислих — продължи той, — стигнах до извода, че щом тайнствената непозната често пътува — казала е на сестра Кейси, че е подарявала кукли на малките пациентки в различни градове, — й е невъзможно да носи със себе си шевна машина.

Разбира се, това беше истинската причина дрехите на куклите да бъдат шити на ръка. Гейлън се почувства още по-нищожна и жалка, след като той бе разгадал тайната. Спомни си самотните вечери в скромната хотелска стая, където след целодневно изтощително тичане из съдебните зали се прибираше и се захващаше да шие кукленски дрешки.

— Може би имаш право — промълви и в гласа й се прокрадна неописуема тъга. За миг заприлича на нещастно дете, сетне отново надяна маската на самоуверена репортерка: — Наистина ли снощи непознатата е занесла в болницата кукли?

— Занесла им е радост — промълви Лукас и добави: — Добре че е отишла, преди Антъни да нахлуе в отделението. Когато се затворил с осемте момиченца в стаята, те притискали куклите до гърдите си също като Сара. Навярно му се е сторило, че е заобиколен от малки вещици, които му правят магии. Тогава ми каза, че не издържа повече, че е готов да се предаде. Историята е много любопитна, нали? Жалко, че не може да стане достояние на медиите.

— Защо?

— Защото ще се разкрие самоличността на тайнствената непозната. Хубаво би било нашите съграждани да узнаят за нейната щедрост и доброта. Сигурен съм, че историята ще допадне на журналистите. Но те никога няма да я научат, защото по-важна е волята на безкористната дарителка.

„Той ме закриля! — помисли си Гейлън. — Съобразява се с мен, с желанията ми.“ А погледът му сякаш я галеше, караше я да се чувства красива и желана.

„Не може да бъде! — възкликна мислено. — Престани да ме мамиш! Не бих го понесла!“

С усилие извърна поглед, макар че сивите му очи я привличаха с магнетизма си. За миг се озова в миналото, тлеещо под пепелта на забравата, сетне се върна към действителността и престорено небрежно подхвърли:

— Историята с куклите наистина е любопитна, но повече ме интересува мистерията около цигарите.

Лукас вдигна вежди, очите му блеснаха като кинжали:

— Не разбирам за какво намекваш, Гейлън.

— Ще ти обясня. С Антъни имахте по три пакета цигари. Когато за пръв път разговарях с теб, забелязах как бавно и ритмично дърпаш от цигарата.

— Направило ти е впечатление, че пуша по особен начин, така ли?

— Мисля, че си непушач.

Той отметна глава и приглади гарвановочерната си коса.

— Да речем, че е вярно. Защо тогава снощи пушех?

— Защото си подражавал на Антъни. Искал си да разбереш как му действа никотинът, дали успокоява нервите, или предизвиква възбуда.

— Но нали си забелязала, че бавно и някак ритмично дърпам от цигарата?

— Да. Ето така. — Ръката й ритмично се задвижи нагоре-надолу като тюркоазен метроном. — Може би чрез изпушените цигари безумецът е измервал времето. Може би си е казал, че ако условията му не бъдат изпълнени, когато цигарите му свършат, ще взриви гранатата. Предполагам, че е пушел нервно, на пресекулки. Нямало е как да му подражаваш точно, затова пушеше бавно и ритмично с надеждата да изравниш темпото си с неговото.

— Като в приказката за заека и костенурката, които си устроили надбягване — усмихна се той.

Костенурка ли? Не, Лукас Хънтър беше като хищник, който чака жертвата му да допусне фатална грешка. Тя забеляза, че в последния пакет са останали само две цигари. Този човек, който иначе не пушеше изобщо, само за няколко часа бе задръстил белите си дробове с тютюнев дим.

— Знаеш ли колко цигари е имал Ройс, когато се е предал? — попита тя.

— Две — усмихна се иронично той.

— Значи си го убедил да се предаде… предсрочно.

Усмивката му се стопи. Погледна Гейлън в очите:

— Моят принос е нищожен. Най-съкрушително въздействие върху него са оказали куклите.

— Според мен експериментът с цигарите е много интересен. Жалко, че не мога да го спомена в репортажа си.

— Защо?

— Защото рискът е прекалено голям.

— Не разбирам…

— Ще ти обясня. Чувала съм, че престъпниците са подражатели, вярно ли е?

— Да.

— Да речем, че терорист, който е намислил да вземе заложници, за да постигне някаква своя цел, научи историята с цигарите и реши да приложи подобна тактика, но за да е по-оригинален, отмерва времето, като смърка кокаин. Как ще постъпи преговарящият при подобен случай?

Лукас остана безмълвен, но Гейлън знаеше отговора. Убедила се бе, че човекът пред нея бе готов да рискува живота си, за да залови престъпник.

— Знаеш ли каква е цената, която плащаш? — промълви. — Осъзнаваш ли, че се съсипваш, като се раздаваш така?

Неподправената нежност в гласа й накара сърцето на Лукас Хънтър да забие лудо. За няколко секунди той се пренесе в свят на неосъществими мечти.

Ще излязат от караваната. Още сега. Преди да е станало прекалено късно. Никой няма да знае къде се намират. Ще напуснат завинаги Ню Йорк. Ще бъдат заедно. Ще разговарят за кукли с изящни дрехи, за коледни елхи, украсени с виолетови звезди.

Дори през мразовития зимен ден ще открият пролетта, която носи надежди и обещания за безоблачно щастие.

Преди да е станало прекалено късно.

Внезапно осъзна, че е било прекалено късно още преди мига, когато бе погледнал часовника си и бе изпитал ужасяващо предчувствие.

Нямаше право да обременява никого със страшната си тайна, най-малко тази жена, която приличаше на безпризорно дете със смешните си ръкавички.

— Боя се, че ме надценяваш, Гейлън. Не съм склонен към саможертва — промълви, а мислено добави: „Не притежавам нищо, което си струва да се вземе.“

В гласа му прозвучаха стоманени нотки, очите му бяха като ледени висулки. Гейлън потръпна — стори й се, че в караваната става по-студено. В този миг вратата се отбори и тя подскочи стреснато.

Ала Лукас не се изненада. Очевидно очакваше да му съобщят някаква новина… и се страхуваше от онова, което ще чуе.

Гейлън реши, че се е съгласил да разговаря с нея, за да запълни свободното си време.

Полицаят на вратата беше непознат. Навярно бе сменил някого от колегите си, които не бяха мигнали цяла нощ.

— Извинете, сър, но току-що получихме съобщение за… — Младежът млъкна, като забеляза, че лейтенантът не е сам. Жената му се стори позната, затова я загледа и установи, че това е самата Гейлън Чандлър. Беше небрежно облечена и изглеждаше разстроена. Може би молеше лейтенант Хънтър да й даде интервю, може би искаше да докаже, че не е заслужила унищожителната критика на Розалин Сейнт Джон.

Ако провалилата се водеща се надяваше да получи информация, която да спаси кариерата й, тъкмо тази новина й бе необходима. Ето защо полицаят реши да мълчи, докато остане насаме с лейтенант Хънтър.

— Получило се е съобщение за ново убийство — промърмори Лукас. — Казанова пак е отнел живот.

— Да.

— Знаеш ли името й?

— Да, сър. — Полицаят многозначително погледна Гейлън, сякаш подозираше, че като научи новината, тя ще се втурне навън, за да разгласи трагедията.

— Как се казва жертвата? — процеди Лукас, втренчил поглед в полицая, който прелистваше бележника си.

„Какво ли си мисли? — запита се Гейлън. — Дали умелият парламентьор се опитва да сключи споразумение със съдбата… или с Всевишния? Дали се моли жертвата да не е жената, по която е копнял по време на едномесечния си престой в Австралия, красивата жена, с която щеше да прекара нощта, ако не бе инцидентът в болницата?“

Задаваше си и въпроса, дали той изпитва угризения на съвестта, задето, молейки се да бъде пощаден животът на сегашната му любовница, неволно обрича на смърт жена, която някого е държал в прегръдките си.

— Брин Талбот — прочете полицаят.

— Брин… — повтори Лукас и стисна клепачи. Абаносовочерните му мигли скриха сивите му очи, изпълнени с тъга. След миг се овладя, а когато отвори очи, погледът му искреше от гняв. Отново бе неумолимият ловец, тласкан от ярост, извираща от недрата на опустошената му душа.

— Погрижихте ли се никой да няма достъп до местопрестъплението? — попита.

„Местопрестъплението“ — повтори наум Гейлън. Ако Казанова не е изневерил на стила си, убийството е било извършено в дома на жертвата, в който той е проникнал, без да разбива вратата, сетне сякаш се е изпарил, без да остави и най-незначителна улика.

— Да, сър. Колегите съобщиха, че се намират на местопрестъплението и че ако има отпечатъци от пръсти, ще ги открият, защото никой не е влизал в жилището.

— Добре. — Лукас се изправи бавно, сякаш бе окован с невидими тежки вериги. — Да вървим.

„Не си отивай! — безмълвно извика Гейлън, подчинявайки се на зова на сърцето си. Копнееше да добави: — Благодаря ти, Лукас, задето ми отдели толкова време, задето ме гледаше така, сякаш съм красива и необикновена. Никога няма да го забравя. Никога! Пази се, моля те! Прояви и към себе си загрижеността, която прояви към мен…“

Дори да го бе изрекла на глас, Лукас Хънтър нямаше да я чуе — мислите му бяха далеч.

Ала ненадейно той се обърна и жестокият му поглед се смекчи. Взря се в нея с копнеж, със съжаление. Сякаш се досещаше, че тя напуска града, подканваше я да го стори и същевременно я спираше.

— Лукас?

Копнежът в очите му бе заменен от вледеняващ поглед, носещ полъха на смъртта.

— Довиждане, Гейлън.

— Сбогом.

* * *

— Гейлън, какво става?

— О, Пол, бях те забравила. — Тя бавно се изправи, като че и около нея бяха оковани тежките вериги, приковаващи Лукас. — Да тръгваме.

— Лейтенантът все пак отказа да даде интервю, така ли?

— Извинявай… не съм на себе си. Трябваше да кажа: „Включи камерата.“

— Какво? Тук ли? Знаеш ли как изглеждаш? Този цвят изобщо не ти подхожда, приличаш на възкръснал мъртвец. На очи се набиват само рижавата ти коса и отвратителното ти палто. Лицето ти просто се губи!

— Няма значение — промълви тя и си помисли, че в този момент Лукас се навежда над трупа на жената, която е обсипвал с ласки, която е обичал.

— Както искаш. — Пол й подхвърли безжичния микрофон. — Поне свали ръкавиците.

Гейлън безмълвно стисна микрофона.

— Предавам се — промърмори операторът. — Дай ми знак, когато си готова.

Не й се наложи да репетира — думите сами нахлуваха в съзнанието й:

— Аз съм Гейлън Чандлър, включвам се директно от подвижния команден пункт на полицията, където преди малко интервюирах лейтенант Лукас Хънтър. Лейтенантът ми предостави изчерпателна информация, която за съжаление нямам право да направя обществено достояние. Моля зрителите да ни извинят. Невъзможно е да съобщим как са протекли преговорите. Ако го сторим, съществува реална опасност от извършване на нови подобни престъпления.

Шеста глава

— Подобна жестокост е непростима — каза някакъв електронен глас, когато в десет вечерта телефонът иззвъня и Гейлън вдигна слушалката.

— Вероятно сте сгрешили номера — измърмори тя.

— Не, Гейлън Чандлър, търся именно теб. Честно казано, не очаквах да намеря номера ти в указателя. Не мисли, че се оплаквам — напротив, така само ме улесни. Но знай, че е пълна лудост да обявяваш телефонния си номер. Живееш в Ню Йорк, да не забрави? Провинциалната ти наивност е очарователна, Гейлън!

— Кой се обажда?

— Не бързай толкова, скъпа. Имаме мнооого време. Като стана дума за леснодостъпния ти телефонен номер и за чара ти — който навярно притежават всички девойки от Канзас, — ще си позволя още една забележка — много си разсеяна. Никак не ми беше трудно да измъкна клетъчния ти телефон от джоба на онова отвратително тюркоазно палто. Но и начинаещ джебчия щеше да се справи, тъй като ти имаш навика да захвърляш палтото си, където ти попадне, застанеш ли пред камерата.