Катрин Стоун - Пламък и лед

— Ало, Лукас, ти ли си? Най-сетне те открих!

— Кой се обажда? Джулия, ти ли си?

— Да, аз съм. Изминаха две седмици, откакто ми телефонира и ме попита дали Гейлън ми се е обаждала… Между другото, нямам никаква вест от нея. Честно казано, разтревожих се, когато разбрах, че си заминал. Внушавах си, че сте се оженили тайно и сте на сватбено пътешествие, но все пак исках да разбера дали всичко е наред. Оставих няколко съобщения на телефонния ти секретар…

Лукас мислено се упрекна, че не й се е обадил. Ако Гейлън беше в съзнание, веднага щеше да го помоли да се свърже с най-добрата й приятелка. Ала той бе толкова отчаян, че дори не бе прослушал съобщенията — не го интересуваше нищо друго, освен състоянието на любимата му.

— Случи се нещо неприятно, Джулия. Извинявай, че не ти се обадих по-рано. Гейлън… — Замълча и мислено добави: „Още е в безсъзнание. Измина почти седмица, откакто я изписаха от болницата.“

Разказа на Джулия за операцията. Тя възкликна нетърпеливо:

— Позволи ми да се грижа за нея, Лукас! И за двама ви. Не съм медицинска сестра, но имам богат опит. Сестра ми… — Гласът й секна от вълнението.

— Гейлън ми е разказвала за Уини — каза Лукас внимателно.

— Да, сестричката ми се казваше Уини — отново заговори Джулия — очевидно се бе овладяла. — Гейлън ми помагаше да се грижа за нея. Бях й благодарна за подкрепата, макар че се справях и сама. Ще ми позволиш ли да бъда до теб, Лукас? Искам да те подкрепям, докато помагаш на скъпата ми приятелка.

— Благодаря ти, но засега ще ти откажа.

Засега! Тази дума бе равнозначна на признание, каквото Лукас не вярваше, че някога ще направи. Но си представи как след време — след година, след пет години — ще настъпи момент, когато той ще започне да губи разума си и вече няма да е в състояние да се грижи за Гейлън. Тогава ще се наложи да потърси помощ, но не за себе си, а за любимата жена.

Засега обаче държеше сам да бди над нея и се молеше никога да не се разделят. Не бяха минали под венчило, но обещанията, които си бяха дали през онази нощ, ги бяха обвързали навеки.

Избягваше да фантазира какво ще се случи, когато Гейлън дойде в съзнание, не мечтаеше, че тогава ще започне истинският им брачен живот. Престанал бе да очаква чудеса, ала дълбоко в сърцето си таеше надежда, че рано или късно любимата му ще се пробуди.

Затова засади цветята, които тя бе поръчала да й доставят от оранжерията.

„Драга Гейлън — гласеше писмото от собственика. — Лично подбрах цветя в бяло, кремаво, лилаво и розово. Ако засадиш сега луковиците (моментът е благоприятен — големите студове свършиха), цветята ще цъфнат през май — тъкмо навреме за сватбения ти ден.“

Докато четеше писмото, Лукас си представи как през топлия майски ден върху уханните цветя ще падат ситни капчици вода от фонтана.

Когато засаждаше луковиците, от очите му се стичаха горещи сълзи и се сливаха със студените дъждовни капки…

Не се отделяше от Гейлън. Докато се занимаваше с цветята, сърцето му се свиваше от страх. Боеше се и да заспи, но понякога задрямваше на стола до леглото й. Повтаряше си, че трябва да си почива заради нея, за да отложи колкото може повече мига, в който съзнанието му ще бъде обгърнато от непрогледен мрак.

Беше обещал на Лорънс и на Бес да им се обади, ако в състоянието на Гейлън настъпеше дори минимална промяна. Ала след месец Лорънс Кинкейд не издържа и му телефонира.

Лукас обясни, че Гейлън още не е дошла в съзнание. Старият му приятел сподели, че Бес се е върнала в Канзас. Захванала се била с булчинската рокля на дъщеря си и очаквала вести за състоянието й. Двамата всеки ден се чували по телефона. Той продиктува на Лукас няколко номера. Личеше, че е загрижен за него, както баща се тревожи за сина си.

— Държа да ми се обаждаш поне веднъж седмично — нареди му строго. — Няма да ти досаждам с посещения, нито ще те търся по телефона, но искам да знам какво е положението. Моля те, изпълни желанието ми.

Лукас обеща да му телефонира всяка неделя следобед. Знаеше, че молбата на стария му приятел е основателна и че е необходима предпазна мярка в името на Гейлън. Ако се случи непоправимото и той започне да губи разума си, Лорънс ще долови първите признаци на лудостта му. Лукас осъзнаваше, че съществува реална опасност да не усети влошаването на състоянието си, което щеше да го отведе сред вечния мрак.

Никога досега не беше чувствал съзнанието си толкова бистро. Страхуваше се обаче, че усещането е измамно като бистрия разум на човек, който денонощия наред не е спал и не е слагал залък в устата си. Понякога му се струваше, че е обграден от лъчезарна светлина, чувстваше се лек като перце и безгрижен като през годините, прекарани в Чатсуърт заедно с Джени.

След разговора с Лорънс реши веднъж седмично да се обажда и на Бес, и на Джулия. Смяташе, че ако Гейлън разбере, ще й бъде приятно, задето е поддържал връзка с майка й и с най-добрата й приятелка.

Освен верния му приятел още един човек щеше да следи за първите признаци на обземаща го лудост. Само на този човек бе разрешен достъп до разкошния апартамент на последния етаж на небостъргача.

Веднъж седмично доктор Даяна Стърлинг идваше да прегледа Гейлън и да й вземе кръв. Кръвната картина и резултатите от прегледа показваха дали Лукас стриктно спазва лекарските указания за храненето на болната.

Даяна даваше и безплатни здравни съвети на лейтенант Хънтър.

На двайсет и първи април, седемдесет дни след като Гейлън бе заспала непробудно, доктор Стърлинг безцеремонно го сряза:

— Изглеждаш ужасно!

— Нищо ми няма.

— Станал си кожа и кости, а от сенките под очите ти личи, че изобщо не спиш.

— Чувствам се добре, Даяна. — В зачервените му от безсънието очи проблеснаха странни пламъчета. — Но искам да се консултирам с теб за нещо.

— Да те прегледам ли? — престорено спокойно попита тя, но сърцето й се сви от лошо предчувствие. Ами ако при прегледа установи, че той има злокачествено образувание? Обзе я гняв. Каква ирония на съдбата — човекът, който беше спасил от смърт стотици свои събратя и безмилостно преследваше престъпниците, бе наказан ден след ден да гледа безжизнената си годеница, а сега е разбрал, че е неизлечимо болен. Ако съдбата продължава да бъде толкова безмилостна към него, нищо чудно той да умре секунди след като Гейлън дойде в съзнание.

— Не, искам да прегледаш Гейлън.

Опитните й пръсти докоснаха малката издутина в корема на Гейлън — сякаш малка луковица бе засадена под снега и чакаше да се запролети, за да покълне. Ала това не криеше опасност за Спящата красавица и напразно бе предизвикало страха на Лукас Хънтър… който щеше да става баща.

— Какво й е? — нетърпеливо попита той. — Мисля, че е…

— Да, бременна е — потвърди Даяна. — Слушай, ще продължа да правя неврологичните прегледи на Гейлън, но бременността й трябва да бъде следена от специалист. Препоръчвам ти да се обърнеш към Каролайн Баркли. Всъщност е за предпочитане веднага да й се обадя…

Тя млъкна и се намръщи. Беше толкова смаяна от бременността на Гейлън, че дори не беше попитала Лукас дали е съгласен да поеме отговорността. Бъдещата му съпруга може би никога няма да дойде в съзнание и на неговите плещи ще легне задължението да се грижи за нея и сам да отгледа детето.

Ала щом чу гласа му, съмненията й се разсеяха.

— Да, Даяна. Непременно й се обади.

Бяха решили да се оженят на девети май, когато се падаше и Денят на майката, но не бяха определили часа на церемонията.

Лукас избра мига на започването на тържествения ден, когато белият часовник на полицата отброи последните секунди на отминалото денонощие.

Наближаваше полунощ, часът на Пепеляшка.

Той пусна водата във фонтана и мелодичен ромон огласи терасата, над която като миниатюрни диаманти блещукаха звездите. Почувства как се свива сърцето му, зажадняло за любов, очите му се насълзиха и сякаш през мъгла видя как ситни водни капчици от фонтана, наподобяващ сватбена торта, посипват с роса красивите цветя в лехите.

Върна се при младоженката. Изкъпа я, както всеки ден. Изми и огненочервената й коса, която сега бе много по-дълга.

После зашепна на любимата си, както често правеше, но сега думите му бяха по-различни:

— Днес е нашият сватбен ден, моя любов, току-що започна. Предлагам да поспим, а когато се съмне и навън се стопли, ще излезем на терасата. Застлах нашето брачно легло с чаршафите, които си купила от „Офелия“. Много са красиви — все едно рози са осеяли снега. Усещаш ли колко приятен е допирът на коприната до тялото ти? Облякох ти нощницата, която си поръчала да ти изпратят. Дъхът ми спира от красотата ти, Гейлън. Обичам те. Обичам те!

Занесе я в неговата спалня и я положи на леглото, изкъпа се и за пръв път, откакто бе заченато детето им, легна до любимата си и я взе в прегръдките си.

За пръв път от много време заспа дълбоко.

И му се присъни нещо прекрасно.

И Гейлън сънуваше.

Клепачите й потрепнаха.

Тя се пробуди… в прегръдките на Лукас.

Отначало не знаеше къде се намира, съзнанието й беше замъглено като лунната светлина, проникваща през ефирните завеси. Но не изпита страх — в прегръдките на любимия си се чувстваше защитена. Видя лицето му, осветено от сребристите лунни лъчи, и изтръпна. Стори й се, че лежи до скелет, върху чийто череп е опъната кожа, прикриваща белезникавата кост. Лукас беше блед като мъртвец, черните му мигли сякаш се сливаха със сенките под очите му, наподобяващи мастилени езерца, влажната му коса бе прекалено дълга…

Първата й мисъл бе да го събуди, да го излекува с целувките си, да го моли да не се предава, да не я оставя сама на този свят. Ала след миг забеляза, че изпитото му лице е спокойно, сякаш бе необятно поле, покрито с пресен сняг. Сънуваше, но сънищата му не бяха тревожни, а изпълнени с радост и светлина като сънищата на дете.

Тъмните сенки под очите му й подсказаха, че не трябва да го буди, че любимият й се нуждае не само от дълбок сън, но и от красиви сънища.

Страх разкъса мъглата, обгърнала съзнанието й. Не знаеше какво се е случило, но щеше да открие отговора, докато Лукас спи.

Мъжът, когото Гейлън мислено сравняваше със сивоока пантера, бе потънал в толкова дълбок сън, че не усети как тя се изплъзва от прегръдката му.

Едва сега Гейлън забеляза, че леглото е застлано с белите копринени чаршафи, извезани с рози, че самата тя е облечена с нощницата, която бе поръчала за първата си брачна нощ.

Безшумно стана от леглото, но когато стъпи на белия мокет, за миг краката й се подкосиха, спалнята, обляна в лунна светлина, закръжи пред очите й. Но водена от чувство, което й даде неподозирана сила, тя тръгна към стаята в лилаво, намираща се в дъното на коридора.

Щом прекрачи прага, намери отговор на въпросите си. Забеляза стойката за системи до леглото, двете кукли — една до друга върху пухените завивки, одеялата, нахвърляни на пода. На масичката видя бланки и отворен бележник, изписан с характерния почерк на Лукас. На бланките беше напечатана информация за състоянието й при изписването й от бостънската болница. Бележникът беше нещо като медицински дневник, който Лукас ден след ден старателно бе водил.