Ние сме сами, заедно, на светлината на огъня. Усещам как Изабел повдига завивките и ги придърпва към себе си, и лежа неподвижно. Тя прошепва, с изострен от злоба глас:

— Можеш да плачеш и цяла нощ, ако искаш, но аз пак ще стана кралица на Англия, а ти — не.

— Аз съм Невил! — изписквам.

— И Маргарет е Невил — Изабел се заема да докаже твърдението си. — Но е незаконна, копеле, което баща ни е признал. Затова служи при нас като почетна дама, и ще се омъжи за някой уважаван човек, докато аз ще се омъжа най-малко за някой богат херцог. А като се замисля сега, ти вероятно също си незаконна, и ще трябва да ми бъдеш почетна дама.

Чувствам как в гърлото ми се надига ридание, но покривам устата си с две ръце. Няма да й доставя удовлетворението да ме чуе как плача. Ще задуша риданията си. Ако можех да възпра дъха си, щях да го направя; и тогава щяха да пишат на баща ми и да съобщят, че съм напълно студена и мъртва, и тогава тя ще съжалява, че съм се задушила заради нейната грубост, а баща ми — който отсъства тази вечер — ще обвини нея за загубата на своето малко момиченце, което е обичал повече от когото и да било. Във всеки случай, би трябвало да ме обича най-много от всички. Най-малкото ми се иска да беше така.

1


_Лондон, юли 1465_

Знам, че ще се случи нещо необичайно, защото баща ми, завърнал се в Англия, в голямата ни къща в Лондон, събира стражата си в двора, а знаменосецът му и мъжете от свитата му извеждат конете си от конюшните и се строяват. Домът ни е величествен като кралски дворец; баща ми държи повече от триста войници с неговата ливрея, ние имаме на свое разпореждане повече слуги от всеки друг, освен краля. Мнозина твърдят, че нашите войници са по-добре обучени и по-дисциплинирани от тези на самия крал; със сигурност са по-добре нахранени и по-добре облечени и въоръжени.

Чакам до вратата към двора, защото татко ще излезе от там, и може би ще ме види и ще ми каже какво става. Изабел е в стаята на горния етаж, където й преподават, и аз няма да отида да я повикам. Изабел може веднъж да пропусне цялото вълнение. Чувам как шпорите на баща ми звънтят по каменните стълби, обръщам се и се снишавам в реверанс, за да получа благословията му, но виждам за свое раздразнение, че зад него е майка ми, следвана от дамите си и Изабел, която ми се изплезва и се ухилва.

— А ето го и моето малко момиченце. Чакаш да ме видиш как потеглям, така ли?

Баща ми нежно полага длан върху главата ми в жест на благослов, а после се навежда да ме погледне в лицето. Той е внушителен и едър, както винаги; когато бях малка, си мислех, че гърдите му са направени от метал, защото винаги го виждах в доспехи. Сега той ми се усмихва с тъмнокафявите си очи, блестящи изпод ярко излъскания му шлем, със спретнато подрязана гъста кестенява брада, въплъщение на смел воин, същински бог на войната.

— Да, милорд — казвам. — Отново ли заминавате?

— Днес ми предстои да свърша важна работа — изрича той тържествено. — Знаеш ли каква е тя?

Поклащам глава.

— Кой е най-големият ни враг?

Това е лесно.

— Лошата кралица.

— Права си и ми се иска тя да беше в моя власт. Но кой е следващият поред наш най-лош враг и неин съпруг?

— Спящият крал — казвам.

Той се засмива:

— Така ли ги наричаш? Лошата кралица и спящият крал? Доста подходящо. Ти си много остроумна млада дама. — Хвърлям поглед към Изабел, за да видя как тя — която ме нарича глупава — приема това? Баща ми продължава: — А кой, мислиш, ни беше предаден, заловен, точно както казах, че ще бъде, и доведен като пленник в Лондон?

— Спящият крал ли?

— Да — казва той. — И сега потеглям с войниците си, за да го преведа през улиците на Лондон до Тауър, и той ще остане там, наш затворник завинаги.

Вдигам поглед към него, докато се извисява над мен, но не смея да проговоря.

— Какво има?

— Може ли да дойда и аз?

Той се засмива:

— Смела си като малък оръженосец, трябвало е да се родиш момче. Не, не може да дойдеш и ти. Но когато го отведа в плен в Тауър, понякога може да поглеждаш през вратата и тогава ще видиш, че вече няма защо да се боиш от него. Държа краля в плен, а без него кралицата, неговата съпруга, не може да направи нищо.

— Но тогава в Лондон ще има двама крале.

Изабел излиза напред, опитвайки се да бъде интересна, придавайки си интелигентно изражение. Той поклаща глава.

— Не. Само един. Само Едуард. Само кралят, когото аз поставих на престола. Той има законното право, а и във всеки случай ние спечелихме победата.

— Как ще го доведете? — пита майка ми. — Ще има много хора, които ще искат да го видят как минава.

— Вързан — казва баща ми кратко. — Седнал на коня си, но с крака, вързани в глезените под корема на коня. Той е извършил престъпление срещу новия крал на Англия и срещу мен. Нека го видят така.

Майка ми ахва леко при тази проява на неуважение. Това разсмива баща ми.

— Той спеше дълбоко сред хълмовете на Севера — казва той. — Няма да изглежда като крал. Не живееше като велик лорд, живееше като човек извън закона. Това е краят на позора му.

— И ще видят, че ти си този, който го води, ти, сам внушителен като крал — отбелязва майка ми.

Баща ми отново се засмива, поглежда към двора, където войниците му са спретнато облечени и добре въоръжени като кралска стража, и кимва одобрително, когато развяват знамето му с мечката и тоягата. Вдигам поглед към него, зашеметена от едрия му ръст и излъчването на абсолютна власт.

— Да, аз съм този, който ще въведе краля на Англия в тъмницата — съгласява се той. Потупва ме по бузата, усмихва се на майка ми и с едри крачки излиза на двора. Неговият коняр държи до издигнатото стъпало за качване коня му, любимия му кон, наречен Миднайт* заради тъмните си лъскави хълбоци. Баща ми се мята на седлото, обръща се да погледне войниците си и вдига ръка, за да даде заповед за потегляне. Миднайт рие земята с копита, сякаш няма търпение да тръгне; баща ми държи здраво юздата му, а с другата ръка го гали по шията.

[* midnight (англ.) — полунощ. — Б.р.]

— Добро момче — казва той. — Делото, което ще извършим днес, е велико. То довършва работата, която оставихме незавършена при Тоутън, а тогава безспорно беше голям ден за теб и мен.

А после той изкрещява: «Марш!» и извежда войниците си от двора под каменната арка и по улиците на Лондон, за да поеме към Излингтън да посрещне стражата, която е арестувала спящия крал, така че той да не може никога вече да смущава страната с лошите си сънища.

2


_Замъкът Барнард, Графство Дърам, есента на 1465_

И двете, Изабел и аз, сме повикани да се явим в личните покои на баща ми в една от къщите ни на Север: замъка Барнард. Това е един от любимите ми домове, кацнал върху високи скални зъбери над река Тийс, и от прозореца на спалнята си мога да пусна камък в буйните й води далече, далече надолу. Това е малък замък с високи стени, заобиколен от крепостен ров, а зад рова има сива каменна външна стена; а зад нея, скупчено около стената в търсене на сигурност, е градчето Барнард Касъл, където хората падат на колене, когато минаваме с конете си. Майка ми казва, че представителите на нашата фамилия, Невил, са като богове за хората от Севера, обвързани с тях чрез клетви, които датират назад, чак до самото начало на времето, когато имало дяволи и морски змии, и голям змей, а ние сме се заклели да защитаваме хората от всички тях, а също и от шотландците.

Баща ми е тук да въздаде правосъдие, и докато седи в голямата зала, разрешава спорове и изслушва прошения, позволяват на Изабел, на мен и на поверениците на баща ми, сред които е и Ричард, братът на краля, да излизаме на езда всеки следобед. Ходим на лов за фазани и диви кокошки със соколите си в големите ловни райони, които се простират на много мили на шир и надлъж, чак до Шотландия. Ричард и другите момчета трябва да учат с възпитателите си всяка сутрин, но им е позволено да бъдат с нас след обеда. Момчетата са синове на благородници, като Франсис Лъвъл например; други пък, синове на видни личности от Севера, се радват да имат свое място в домакинството на баща ми; някои са наши братовчеди и родственици, които ще останат с нас година-две, за да се научат как да управляват имоти и да водят войска. Робърт Бракънбъри, наш съсед, е постоянен спътник на Ричард, също като малък оръженосец за някой рицар. От всички най-много ми се нрави Ричард, разбира се, тъй като сега е брат на краля на Англия. Той не е по-висок от Изабел, но аз тайно се възхищавам на пламенната му смелост. Той е слаб, крехък и тъмнокос, твърдо решен да стане велик рицар, и знае всички истории за Камелот и рицарството, които понякога ми чете, карайки ги да звучат така, сякаш са разкази за истински хора.

После ми казва, толкова сериозно, че не мога да се усъмня в него:

— Лейди Ан, на света няма нищо по-важно от рицарската чест. По-скоро бих умрял, отколкото да бъда опозорен.

Той язди дребното си шотландско конче, сякаш предвожда конница в атака; отчаяно копнее да бъде едър и силен като двамата си по-големи братя, отчаяно иска да е най-добрият от поверениците на баща ми. Разбирам това, тъй като знам какво е винаги да си на последно място в едно изпълнено със съперничества семейство. Но никога не казвам, че го разбирам — при неговата пламенна, докачлива северняшка гордост би му било ужасно неприятно да кажа, че го разбирам, толкова много, колкото би ми докривяло на мен, ако ми съчувстваше, задето съм по-малка от Изабел, задето съм невзрачна, а тя е красива, и задето съм момиче, а пък всички имат нужда от син и наследник. Има неща, които е по-добре никога да не бъдат изричани. Ричард и аз знаем, че мечтаем за велики неща, но също така сме наясно и че никой не трябва никога да узнава, че мечтаем за величие.

Седим с момчетата в училищната стая, и ги слушаме как им преподават гръцки, когато Маргарет идва с вестта, че веднага трябва да отидем при баща ни. Изабел и аз сме разтревожени. Баща ни никога не праща да ни повикат.

— Не мен?

Ричард пита Маргарет.

— Не вас, ваша светлост — отвръща тя.

Ричард се ухилва на Изабел.

— Само вие тогава — казва той, предполагайки, също като нас, че са ни хванали да правим нещо нередно. — Сигурно ще ви нашибат с камшик.

Обикновено, когато сме на Север, никой не се занимава с нас, и ние виждаме баща си и майка си само на вечеря. Баща ми има много работа. Допреди година трябваше да се бори да спечели на своя страна владетелите на останалите северни замъци, които поддържаха спящия крал. Когато майка ми пристига в северните си владения, тя е решена да оправи всичко, което се е объркало в нейно отсъствие. Ако почитаемият ми баща иска да ни види, тогава вероятно лошо ни се пише; но не мога да се сетя какво сме сбъркали.

Когато влизаме, баща ми се е настанил пред писалището си в големия си стол, великолепен като трон. Неговият писар слага листове пред него един след друг, а баща ми държи перодръжка в ръка и подписва всеки с едно «У» за «Уорик», най-важното от многобройните му имена. Друг писар, застанал до него, се навежда напред, със свещ в едната ръка и восък за печати в другата, и капва спретната локвичка червен восък върху документа, а баща ми притиска пръстена си, за да постави печат. Това е като магия, която превръща желанията му в реалност. Чакаме до вратата да ни забележи, и аз си мисля колко ли е прекрасно да си мъж, да поставяш подписа си под някоя заповед и да знаеш, че тя начаса ще бъде изпълнена. Бих разпращала заповеди по цял ден само заради насладата от това съзнание.

Когато писарят отнася книжата, баща ни вдига поглед, вижда ни, и ни повиква с пестелив жест. Пристъпваме напред и правим реверанс, както е редно, докато баща ми вдига ръка за благословия, а после избутва назад стола си и ни вика по-близо до масата, за да застанем пред него. Протяга ръка към мен и аз се приближавам, а той ме потупва по главата, както потупва коня си, Миднайт. Усещането не е особено приятно, защото той има тежка ръка, а аз нося шапчица, изплетена от твърди златни нишки, която той мачка с всяко потупване, но пък той не повиква Изабел да се приближи. Тя е принудена да стои смутено, гледайки двама ни, затова се обръщам към нея и се усмихвам, защото ръката на баща ни е върху главата ми, и аз съм тази, която се обляга на страничната облегалка на креслото му, сякаш се чувствам удобно там, а не съм разтревожена от тези знаци на неговото благоволение.

— Добри момичета ли сте, учите ли прилежно уроците си? — пита той рязко.

И двете кимаме. Безспорно сме добри момичета и учим всяка сутрин с личния си възпитател: учим логика в понеделник, граматика във вторник, реторика в сряда, френски и латински в четвъртък, и музика и танци в петък. Петък е най-хубавият ден от седмицата, разбира се. Момчетата си имат свой учител по гръцки, а освен това имат учител, който ги обучава да си служат с оръжие, да се дуелират и да въртят меч. Ричард се учи добре и се старае в упражненията с оръжие. Изабел е далеч по-напред от мен с учението, и ще се обучава с нашия възпитател само още година, докато навърши петнайсет. Тя казва, че главите на момичетата не могат да възприемат реториката и че когато я освободят от учебната стая, аз ще остана там сам-сама и няма да ме пуснат да изляза, докато не стигна до края на книгата с примерите. Представата за училищната стая без нея е толкова мрачна, че се питам дали смея да спомена това пред баща ми, и да помоля да ме освободят, докато дланта му е отпусната тежко на рамото ми и изглежда, че той храни топли чувства към мен. Вглеждам се в мрачното му лице и си помислям: по-добре не.