— Добре съм — отсече тя.

— Сигурна ли си? — момчето поне изглеждаше искрено загрижено. — Силничко те блъснах.

— Просто ме пусни — процеди тя през зъби.

Сякаш едва сега осъзнал, че още я стиска за раменете, младежът отдръпна рязко ръце. Отстъпи назад, посегна механично към гривната и я завъртя разсеяно.

— Наистина съжалявам. Гледах топката и…

— Знам какво правеше — отвърна Рони. — Оцелях, нали?

Обърна се и закрачи, пришпорвана от желанието да се измъкне оттук възможно най-бързо. Дочу как зад нея някой извика:

— Хайде, Уил! Да продължаваме играта!

Ала докато се провираше из тълпата, някак — незнайно как — усети, че младежът я проследява с поглед.



Блузата й не беше напълно съсипана, но това не я успокояваше. Харесваше я — спомен от концерта на „Фол Аут Бой“, на който миналата година отиде тайно с Рик. Майка й бълваше огън и жупел — не само заради татуираната върху врата на Рик паяжина и дузината обеци по ушите му, а защото Рони не й беше казала къде отива. Върна се чак следобед на другия ден, понеже се отбиха на парти в апартамента на брата на Рик във Филаделфия. Майка й забрани да се вижда и дори да разговаря с Рик. Рони наруши забраната още на следващия ден.

Не защото беше много влюбена в Рик — дори не го харесваше особено. Но беше ядосана на майка си и искаше да й отмъсти. Когато пристигна у Рик обаче, го свари отново дрогиран и пиян — като на концерта — и разбра, че ако не спре да излиза с него, той ще продължи да настоява и тя да опита, от каквото там вземаше. Остана само няколко минути в апартамента му и се запъти към Юниън Скуеър, където уби следобеда, наясно, че връзката им е приключила.

Знаеше какво причиняват наркотиците. Някои от приятелите й пушеха марихуана, други си падаха по кокаина и таблетките екстази, един дори разви отвратителна зависимост към метадона. Всички, освен нея пиеха в празнични дни. В клубовете и на всяко парти предлагаха дрога и алкохол в изобилие. Приятелките й пушеха, пиеха и гълтаха хапчета, кълняха се, че иначе няма как да се забавляваш, ала всъщност прекарваха нощите като заекващи, залитащи, повръщащи и необуздани отрепки. Или вършеха пълни глупости. Глупости, в които обичайно бяха замесени момчета.

Рони не искаше да тръгва по този път. Не и след случката с Кейла миналата зима. Някой — Кейла така и не разбра кой — беше сипал нещо в питието й и макар повечето събития след това да й се губеха, тя добре си спомняше как се събудила в една стая с три момчета, които виждала за пръв път. Всичките й дрехи били разпилени по пода. Кейла не обясняваше нищо повече — предпочиташе да се преструва, че нищо не се е случило, и съжаляваше, че си е развързала езика пред Рони — но да свържеш точките беше детинска игра.

Вече на кея, Рони остави полупразната чаша с газирана вода и яростно запопива блузата си със салфетка. Постигна нещо, ала салфетката се разпадна на дребни като пърхот снежинки.

Великолепно!

Защо не блъснаха другиго? Тя остана там — колко — десет минути? Какъв беше шансът да се обърне точно когато топката отлита извън игрището? И да държи чаша с газирана вода в тълпата, събрала се да гледа волейболен мач. При това без никакво желание не само да гледа играта, а и изобщо да бъде на това място. Едно на милион вероятно. С такъв късмет нямаше да е лошо да си купи лотариен билет.

Ами момчето, което я блъсна? Кестеняв симпатяга с лешникови очи. Всъщност отблизо й се стори далеч повече от симпатичен, особено с угриженото си изражение. Макар да беше част от привилегированата глутница, в онази наносекунда, когато погледите им се срещнаха, я бе завладяло странно усещане…

Рони поклати глава да пропъди налудничавите мисли от ума си. Явно слънцето поразяваше мозъка й. Доволна, че салфетката си е свършила работата, тя вдигна чашата с газирана вода. Посегна да излее остатъка, но тъкмо се обърна и чашата се блъсна в някого. Този път нямаше забавен кадър — газираната вода за секунда обля блузата й.

Рони застина, вперила невярващ поглед в блузата. „Майтап ли си правят с мен?“

Момичето — горе-долу нейна връстница — стискаше кутийка с „Кока-Кола“ и изглеждаше не по-малко изненадано. Беше облечено в черно, а гъстата тъмна коса обрамчваше с непокорни къдрици лицето му. Имаше поне по шест обеци на всяко ухо, някои от които с висулки във формата на миниатюрни черепи. Тъмният грим и черният молив за очи й придаваха почти дивашки вид. Докато ручейчетата от газираната вода попиваха в блузата на Рони, почитателката на готиката махна с кутията към разрастващото се петно.

— Не си голяма късметлийка май.

— Нима?

— Е, поне възстановихме симетрията.

— О, майтапиш се значи?

— По-скоро остроумнича.

— Тогава пробвай това: „Май трябва да се придържаш към шишетата с биберони“.

Смехът на готическото момиче прозвуча изненадващо свежо.

— Не си оттук, нали?

— Не, от Ню Йорк съм. Гостувам на баща си.

— През почивните дни?

— Не. През лятото.

— Определено не си голяма късметлийка.

Този път Рони се разсмя.

— Казвам се Рони. Съкратено от Вероника.

— Наричай ме Блейз.

— Блейз?

— Истинското ми име е Галадриел. От „Властелина на пръстените“. Майка ми е малко чалната.

— Е, поне не те е кръстила Ам-гъл.

— Или Рони — момичето наклони глава и махна над рамото й. — Ако ти трябва нещо сухо, ей там продават тениски с Немо.

— Немо?

— Да. Немо. От филма. Оранжево-бяла риба. Изгубва се и баща му го търси.

— Не искам тениска с Немо.

— Страхотен е.

— Може би. Ако си на шест.

— Твоя воля.

Преди Рони да успее да отговори, тя забеляза три момчета да си проправят път през множеството. Изпъкваха сред тълпата с прокъсаните си тениски, татуировките и тежките кожени сака. Единият беше с пиърсинг на веждата и носеше старомодна уредба, ръцете на другия бяха татуирани от горе до долу. Третият имаше дълга черна коса и млечнобяла кожа като Блейз. Рони се обърна инстинктивно към нея, ала тя беше изчезнала. На нейно място беше изникнал Джона.

— Какво си разляла по блузата си? — попита той. — Вир-вода си.

Рони потърси с поглед Блейз. Къде ли беше отишла? И защо?

— Върви си, моля те.

— Не мога. Татко те търси. Иска да те прибере у дома.

— Къде е той?

— Отиде до тоалетната, но всеки момент ще се появи.

— Кажи му, че не си ме видял.

— Пет долара — рече Джона след кратък размисъл.

— Какво?

— Дай ми пет долара и ще забравя, че съм те видял.

— Сериозно ли говориш?

— Времето ти изтича. Вече станаха десет.

Над главата на Джона Рони забеляза как баща й се озърта из тълпата. Сниши се инстинктивно, осъзнала, че няма как да се измъкне незабелязано. Изпепели с поглед брат си — изнудвача, очевидно разбрал не по-зле от нея, че изход няма. Джона беше добро дете и тя го обичаше, уважаваше и умението му да се възползва от случая, но все пак той беше по-малкият й брат. В един съвършен свят би трябвало да е на нейна страна. В този свят? Не, разбира се.

— Мразя те — обяви Рони.

— И аз те мразя. Но няма да падна под десет долара.

— Какво ще кажеш за пет?

— Пропусна възможността. Ала никому няма да издам тайната ти.

Баща им още не ги виждаше, но приближаваше.

— Добре — просъска тя и зарови длан в джоба. Подаде на Джона смачкана банкнота и той набързо я прибра. Рони надникна над рамото му. Баща им вървеше към тях и въртеше глава наляво-надясно. Тя се скри зад близкия павилион. Едва не се блъсна в Блейз, която пушеше цигара, облегната на стената.

— Проблеми с родителското тяло? — сбърчи нос тя.

— Как да се измъкна оттук?

— Ти решаваш — вдигна рамене Блейз. — Но не забравяй, че баща ти знае с какво си облечена.



Час по-късно Рони седеше до Блейз на една от пейките край кея. Все още отегчена, но не чак толкова отчайващо, както допреди малко. Блейз се оказа добър слушател с чувство за хумор. И най-хубавото — обичаше Ню Йорк също като Рони, макар кракът й да не бе стъпвал там. Заразпитва я за Таймс Скуеър, Емпайър Стейт Билдинг и Статуята на свободата — туристическите свърталища, които Рони гледаше да избягва на всяка цена. Първо взе на подбив новата си приятелка, после й описа истинския Ню Йорк — клубовете в Челси, музикалните сцени в Бруклин, уличните търговци в Чайнатаун, където можеш да си купиш пиратски записи, фалшиви чанти „Прада“ и каквото ти душа иска на смешна цена.

Говорейки за любимите места, изпита истински копнеж по дома. Искаше да е там, да е където и да било другаде, само не тук.

— И аз не бих стъпила в този град — съгласи се Блейз. — Честна дума. Отегчително е.

— Откога живееш тук?

— Откакто се помня. Но поне съм облечена добре.

Рони беше купила глупавата тениска с Немо и знаеше, че изглежда нелепо. В магазинчето имаха само от най-големия размер и дрехата стигаше чак до коленете й. Единственият й плюс беше, че с нея успя да се промъкне незабелязано край баща си. Блейз се оказа права.

— Едно момиче ми каза, че Немо е страхотен.

— Излъгала те е.

— Не сме длъжни да висим тук. Баща ми сигурно вече си е тръгнал.

— Къде да ходим? На фестивала ли искаш да се върнеш? Да влезеш в къщата с призраците?

— Не. Но сигурно има нещо по-интересно.

— Не още. По-късно ще има. Да почакаме.

— Какво?

Блейз не отговори. Изправи се и се обърна към почернялата вода. Впери поглед в луната, а бризът развя косите й.

— Забелязах те още край волейболното игрище — каза тя и тръгна към кея. — Бях ей там.

— И?

— Изглеждаше не на място.

— Ти също.

— Точно затова си стоях на кея — Блейз скочи върху парапета и седна с лице към Рони. — Разбрах, че не искаш да си тук, но защо си толкова ядосана на баща си?

Рони избърса длани в панталоните.

— Дълга история.

— С приятелката си ли живее?

— Май няма приятелка. Защо?

— Смятай се за щастливка.

— Защо?

— Баща ми живее с приятелката си. Третата след развода, между другото. И най-ужасната. Само няколко години по-голяма от мен и се облича като стриптийзьорка. Повръща ми се всеки път, когато се наложи да ходя у тях. Ту се опитва да ми налива ум в главата като майка ми, ту се прави на най-добрата ми приятелка. Мразя я.

— С майка си ли живееш?

— Да. Но сега и тя си има приятел и той виси у дома през цялото време. Неудачник. Носи перука, защото оплешивял още на двадесет или нещо подобно, и все ми повтаря да се замисля дали да не отида в колеж. Все едно ми пука. Гадно, нали? — преди Рони да успее да отговори, Блейз скочи от парапета. — Хайде! Май започват! Трябва да ги видиш!

Рони я последва към тълпата, скупчила се в началото на кея, където явно предстоеше улично шоу. Сепнато осъзна, че главните действащи лица са трите момчета с хулигански вид, които бе забелязала по-рано. Двамата танцуваха брейк в ритъма на музиката, кънтяща от уредбата, а третият — с дългата черна коса — стоеше в центъра и жонглираше с горящи топки. От време на време спираше и задържаше топката в ръка, завърташе я между пръстите си или я плъзваше по опакото на дланта си към лакътя. На два пъти я стисна в юмрук и почти я угаси, а измежду пръстите му излетяха искри.

— Познаваш ли го? — попита Рони.

— Казва се Маркъс — кимна Блейз.

— Покрива ли с нещо ръцете си?

— Не.

— Не го ли боли?

— Не. Въпрос на техника. Изглежда страхотно, нали?

Рони се съгласи. Маркъс угаси две от топките, после ги запали, допирайки ги до третата. Върху земята лежеше обърнат фокуснически цилиндър. Хората започнаха да хвърлят банкноти в него.

— Откъде купува огнените топки?

— Прави си ги. Мога да ти покажа. Не е трудно. Трябва ти само памучна тениска, конец, игла и запалителна течност.

На фона на кънтящата музика Маркъс подхвърли трите топки към момчето с татуировките и запали още две. Запремятаха огнените кълба като циркови клоуни все по-бързо и по-бързо, докато едната топка не политна встрани.

Ала не падна. Момчето с обеца на веждата я подхвана с крак като футболист и започна да жонглира с нея, сякаш беше най-обикновен хек1.

Останалите двама се присъединиха към играта и си заподхвърляха топката от крак на крак. Тълпата заръкопляска, музиката се извиси в кресчендо, а в шапката заваляха банкноти. Момчетата уловиха останалите огнени топки и ги изгасиха в същия миг, когато музиката спря.

Рони не можеше да не признае, че за пръв път вижда нещо подобно. Маркъс тръгна към Блейз, прегърна я и залепи устни в нейните в неприлично дълга целувка. После бавно отвори очи, взря се в Рони и отблъсна Блейз.

— Коя е тази? — махна той с ръка към нея.

— Рони. От Ню Йорк е — обясни Блейз. — Току-що се запознахме.

Татуировката и обеците се приближиха до Маркъс и Блейз и приковаха смущаващо погледи в Рони.