Едва след като си облякоха сухи дрехи, Алекс успя да навърже последователността на случилото се. Роджър приготви двата вида хамбургери и пържени картофки и всички се настаниха на една маса в грила, макар че на никого не му се ядеше.

— Кордата ми се закачи за лодката, която потегляше, а не исках да си изгубя въдицата. Помислих, че веднага ще се счупи, ама ме повлече и глътнах малко вода. След това усетих, че не мога да дишам, и като че ли нещо ме теглеше надолу.

Джош се поколеба и додаде:

— Май си изпуснах въдицата в реката.

Седнала до него, Кристен слушаше все още със зачервени и подпухнали очи. Помоли Кейти да постои при нея и тя го стори, дори в момента държеше ръката й.

— Няма нищо. Ще отида да проверя след малко, а ако не успея да я намеря, ще ти купя нова въдица. Но ако се случи отново, просто я пусни, ясно?

Джош подсмръкна и кимна.

— Много съжалявам — каза той.

— Беше нещастен случай — успокои го Алекс.

— Ама сега няма да ми позволяваш да ловя риба, нали?

„И отново да рискувам да те изгубя — помисли си Алекс. — В никакъв случай.“

— Ще поговорим за това по-късно — изрече той на глас.

— А ако обещая, че следващия път ще пусна въдицата?

— Вече казах, ще поговорим по-късно. А сега защо не хапнеш нещо?

— Не съм гладен.

— Знам, обаче е обяд и трябва да ядеш.

Джош си взе картофче, отхапа хапчица и задъвка механично. Кристен направи същото. На масата тя почти винаги правеше същото като Джош и това го влудяваше, но сега нямаше сили да се възпротиви.

Алекс се обърна към Кейти. Преглътна, най-неочаквано смутен:

— Може ли да поговорим за минутка?

Тя стана от масата и той я поведе настрани. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват децата, Алекс се прокашля и рече:

— Искам да ти благодаря за всичко, което направи.

— Нищо не съм направила — възрази тя.

— Напротив, направи — настоя той. — Ако не беше погледнала към монитора, нямаше да разбера какво се случва. И сигурно нямаше да стигна навреме.

Замълча.

— Благодаря ти и че се погрижи за Кристен. Тя е най-сладкото момиченце на света, но е много чувствителна. Признателен съм, че не я остави сама. Дори когато отидохме горе да се преоблечем.

— Всеки би постъпил така — настоя Кейти. В последвалото мълчание тя внезапно си даде сметка колко близо един до друг са застанали и отстъпи половин крачка назад. — Вече наистина трябва да вървя.

— Почакай — спря я Алекс и се запъти към хладилните шкафове в дъното на магазина. — Обичаш ли вино?

Тя поклати глава.

— Понякога пия, но…

Преди да успее да довърши, той се обърна и отвори единия хладилник. Пресегна се и извади бутилка шардоне.

— Моля те, настоявам да я вземеш. Виното е много хубаво. Едва ли смяташ, че би могла да намериш свястно вино тук, но докато бях в армията, един приятел ме понаучи да познавам хубавото. Той е самоук познавач и подбира вината, които зареждам. Ще ти хареса.

— Няма нужда.

— Това е най-малкото, което мога да направя — усмихна се той. — В знак на благодарност.

За пръв път, откакто се познаваха, тя го погледна в очите.

— Добре — рече накрая.

Взе си покупките и си тръгна от магазина. Алекс се върна на масата. След още малко увещаване Джош и Кристен се наобядваха, докато баща им отиде да потърси въдицата. Когато се върна, Джойс вече надяваше престилката, а той заведе децата да покарат колело. После ги откара в Уилмингтън на кино и на пица — дежурните им занимания. Когато се прибраха, слънцето вече залязваше и те бяха капнали от умора, така че се изкъпаха и облякоха пижамите. Алекс полежа в леглото между тях около час и им чете приказки, докато най-сетне угасиха лампата.

Той отиде в дневната, пусна телевизора и обиколи каналите, но не му се гледаше. Мислите му отново се върнаха към Джош и макар синът му да беше в безопасност на горния етаж, Алекс усети как го залива вълна от страха, който бе изпитал по-рано, същото усещане за провал. Правеше всичко по силите си и едва ли някой обичаше децата си повече от него, ала не можеше да се отърси от усещането, че това не е достатъчно.

По-късно, много след като Джош и Кристен бяха заспали, той отиде в кухнята и си взе една бира от хладилника. Изпи я, седнал на дивана. В главата му се въртяха спомените от деня, но този път си мислеше за дъщеря си — за това как се бе притиснала към Кейти и бе заровила личицето си в шията й.

За последен път я бе виждал да прави така, когато Карли беше още жива.

4

Април стана май и дните продължаваха да се нижат. Ресторантът все повече се пълнеше и пачката с банкноти в кутията от кафе на Кейти набъбваше успокоително. Тя вече не изпадаше в паника при мисълта, че няма да има средства, за да замине оттук, ако се наложи.

За пръв път от години й оставаха пари дори след като плати наема и режийните и си напазарува. Не много, но достатъчно, за да се чувства волна и спокойна. В петък сутринта се отби в „Анас Джийнс“, магазин за дрехи втора употреба. Почти цяла сутрин рови из дрехите, но накрая си избра два чифта обувки, няколко чифта панталони, шорти, три стилни фланелки и пет-шест блузи, повечето от които бяха маркови и изглеждаха почти нови. Кейти не можеше да се начуди как така някои жени имат толкова много дрехи, че могат да даряват неща, които сигурно струват цяло състояние в магазина.

Когато се прибра, Джо тъкмо окачваше вятърни камбанки. Не бяха разговаряли много след първата си среща. Каквото и да работеше, тя явно беше твърде заета, а Кейти пък поемаше колкото може повече смени. Нощем виждаше, че у съседката й свети, но беше твърде късно да се отбива, а предния уикенд Джо не си беше у дома.

— Отдавна не сме си бъбрили — махна й с ръка Джо. Чукна камбанките и те звъннаха, после тя прекоси двора.

Кейти се качи на верандата и остави торбите.

— Къде се губиш?

— Нали знаеш как е — сви рамене Джо. — Лягам късно, ставам рано, ходя тук-там. През повечето време имам чувството, че ме дърпат във всички посоки.

Посочи към камбанките и попита:

— Нещо против? Имам нужда от почивка. Цяла сутрин чистя и сега тъкмо окачих това чудо. Харесва ми как подрънква.

— Настанявай се — покани я Кейти.

Джо седна и раздвижи рамене, за да отпусне схванатите си мускули.

— Хванало те е слънцето — отбеляза тя. — На плаж ли си ходила?

— Не — отвърна Кейти. Избута торбите настрани, за да освободи място за краката си. — През последните седмици взех допълнителни смени и работих на масите на открито.

— Слънце, вода… какво друго му трябва на човек? Сигурно работата при Айвън е като ваканция.

Кейти се засмя.

— Не съвсем. Ами ти?

— Напоследък никакво слънце, никакви забавления. — Кимна към торбите: — Тази сутрин си мислех да се отбия и да си изпрося чаша кафе, но ти вече беше излязла.

— Отидох да си напазарувам.

— Личи си. Намери ли нещо хубаво?

— Май да — призна Кейти.

— Хайде, какво се чудиш, покажи ми какво си купила.

— Сигурна ли си?

Джо се засмя:

— Живея в бунгало на края на чакълест път насред пустошта и цяла сутрин търкам шкафове. Какви други развлечения имам?

Кейти извади чифт джинси и й ги подаде. Джо ги вдигна и ги завъртя в ръцете си.

— О! Сигурно си ги открила в „Анас Джийнс“. Много обичам това място.

— Как разбра, че съм пазарувала там?

— Понеже едва ли другите магазини продават на тези цени. Този панталон идва от нечий дрешник. От дрешника на богата жена. Много от стоките са на практика нови.

Джо сложи джинсите в скута си и прокара пръст по декоративните тегели на джобовете.

— Страхотни са! Много ми харесват фигурите.

Надникна към торбата и попита:

— Какво друго си купи?

Кейти й подаваше дрехите една по една и я слушаше как ги превъзнася. Когато изпразниха торбата, Джо въздъхна:

— Е, заявявам го официално — завиждам ти. Сигурно в магазина не са останали много подобни дрехи.

Внезапно Кейти се смути:

— Съжалявам, но доста се повъртях там.

— Е, браво на теб, намерила си истински съкровища.

Кейти кимна към къщата.

— Как върви? Започна ли да боядисваш?

— Още не.

— Много си заета в работата ли?

Джо направи физиономия:

— Истината е, че след като си разопаковах нещата и почистих цялата къща, просто останах без сили. Добре че си ми приятелка, понеже така мога да идвам в твоята къща, където е хубаво и весело.

— Добре дошла си по всяко време.

— Благодаря, много си мила. Обаче злият господин Бенсън ще достави кутии с боя утре. Което обяснява и посещението ми тук. Ужасявам се от мисълта да прекарам целия уикенд, намацана с боя.

— Не е толкова лошо. Бързо се отмива.

— Виждаш ли тези ръце? — вдигна ръцете си Джо. — Създадени са да галят красиви мъже и да бъдат разкрасявани с маникюр и с диамантени пръстени. Не са предназначени за валяци, пръскачки за боя и друга ръчна работа.

Кейти се изкиска.

— Искаш ли да дойда да ти помогна?

— Категорично не. Майсторка съм на протакането, но не ми се ще да ме помислиш и за неспособна. Понеже всъщност доста ме бива в онова, което върша.

От дърветата излетя ято скорци и се понесе в почти музикален ритъм. Верандата леко проскърцваше под люлеещите се столове.

— А какво вършиш? — попита Кейти.

— Ами аз съм нещо като психолог консултант.

— В гимназията ли?

— Не — поклати глава Джо, — работя с опечалени.

— О! — възкликна Кейти и замълча. — Не съм сигурна, че разбирам какво е това.

Джо сви рамене:

— Посещавам хората и се опитвам да им помагам. Обикновено срещат трудности след смъртта на свой близък.

Замълча и когато продължи, гласът й звучеше по-тихо:

— Хората реагират по различен начин, а аз се опитвам да им помогна да приемат случилото се — мразя този израз, между другото, понеже не съм срещнала човек, който да приема смъртта, но горе-долу точно това ми е работата. Понеже колкото и тежка да е загубата, ако я приемат, хората ще могат да продължат живота си. Понякога обаче…

Джо замлъкна. В последвалото мълчание тя изтърка люспичка боя от люлеещия се стол.

— Понякога, докато разговарям с някого, изникват и други проблеми. Напоследък се занимавам точно с това. На моменти хората се нуждаят и от друг вид помощ.

— Звучи като работа, която носи удовлетворение.

— Така е, нищо че е трудна.

Джо се обърна към Кейти:

— Ами ти?

— Знаеш, че работя в ресторанта на Айвън.

— Обаче не си ми разказала нищо друго за себе си.

— Няма много за разказване — възрази Кейти с надеждата да отклони въпросите.

— Разбира се, че има. Всеки човек си има история.

Джо замълча.

— Например какво всъщност те доведе в Саутпорт?

— Вече ти казах — отвърна Кейти. — Исках да започна начисто.

Джо сякаш надничаше право в душата й, докато обмисляше нейния отговор.

— Добре — каза тя най-накрая нехайно, — права си. Не е моя работа.

— Не казах това…

— Напротив. Точно това каза, но вежливо. Уважавам отговора ти, понеже имаш право — не е моя работа. Да знаеш обаче, че когато заяви желанието си да започнеш начисто, консултантът в мен се запита на какво се дължи нуждата да започнеш начисто. И което е по-важно — какво си оставила зад гърба си.