Нетърпелив да усети топлината на слънцето, Матю излезе от полицейския участък. Надяваше се, че Тейт скоро ще приключи с показанията си.

Въздухът бе жарък и неподвижен и той копнееше за морето, за нещо свежо и уханно. За Тейт.

Минаха почти двайсет минути преди тя да излезе. Матю си помисли, че изглежда изтощена, че от нея са останали само бледата кожа и изпълнените с призраци очи. Без да каже нищо, той й подаде букет ярки розови и сини цветя.

— Какво е това?

— Обикновено ги наричат цветя. Продават ги в цветарницата малко по-надолу по улицата.

Думите му я накараха да се усмихне. Тейт зарови лице в букета и усети как идва на себе си.

— Благодаря.

— Реших, че и двамата имаме нужда от нещо такова. — Той прокара ръка по плитката й. — Кофти сутрин?

— Е, определено не беше от най-приятните. Все пак полицаите бяха много любезни и търпеливи. При всичките показания — моите, твоите и на Лару — плюс записите, разполагат с толкова много обвинения, че не съм сигурна с кое ще започнат. — Тя сви рамене. Това едва ли имаше значение сега. — Предполагам, че в крайна сметка ще го екстрадират.

Преплел пръсти с нейните, Матю я поведе към колата, която бяха взели под наем.

— Според мен Вандайк ще прекара остатъка от живота си в килия с тапицирани стени. Току-що бях при него.

— О! — Тейт изчака, докато той се настани на шофьорското място. — Чудех се дали ще отидеш.

— Исках да го видя затворен. — Матю замислено включи на скорост и отби от бордюра. — Сигурно съм искал поне да се насладя на гледката, след като така и не можах да му разбия носа.

— И?

— На ръба е, а може и аз да съм го побутнал малко към него. — Той хвърли поглед към Тейт. — Опита се да ме убеди, или може би да убеди себе си, че той е победил.

Тейт вдигна букета и потри ароматните цветове в бузата си.

— Не е. Ние го знаем и само това има значение.

— Точно преди да си тръгна, се обърна към мен с името на баща ми.

— Матю… — Тя загрижено сложи ръка върху неговата. — Съжалявам.

— Недей. Няма нищо. В известен смисъл изглежда справедливо. Като епилог. Почти през половината от живота си съм искал да върна часовника към онзи ден и да направя нещо, което ще промени нещата. Не бих могъл да спася баща си и не бих могъл да си сменя мястото с него. Но днес, за няколко минути, се почувствах така, сякаш съм влязъл в кожата му.

— Справедливост вместо отмъщение — промърмори тя.

— Нещо, с което е по-лесно да се живее.

Когато той зави към морето, Тейт отпусна глава върху меката тапицерия на седалката.

— Матю, спомних си нещо, докато разговарях с полицаите. Снощи, докато бях на палубата с Вандайк, бях сложила ръка върху амулета и му казах, че се надявам той да му донесе живота, който заслужава.

— Двайсет или трийсет години затворен далеч от всичко, което иска най-силно. Добро пожелание, Червенушке.

— Но кой го е изпълнил? — попита тя пресекнато. — Може и да не притежава амулета, Матю, но без съмнение си е осигурил проклятието на Анжелик.



Беше хубаво да си отново в морето, отново на работа. След като отхвърли всички предложения да си почине през остатъка от деня, Тейт се затвори с Хейдън и каталога си.

— Свършила си първокласна работа, Тейт.

— Имах добър учител. Но остава да се направи още толкова много… Цели километри филмова лента чакат за проявяване. Разбира се, вече разполагаме с видеоматериала и скиците ми. — Тя прокара пръст по един от списъците си и продължи: — Отчаяно се нуждаем от място за складиране. От още резервоари и консервационен разтвор. А сега, когато обявихме находката, можем да започнем и с изваждането на оръдията. Преди не можех да поема риска да докарам надуваеми платформи и кранове. Нуждаем се от екипировка за останалите находки и, разбира се, за консервацията и реконструкцията на онова, което е оцеляло от „Изабела“.

— Всичко си обмислила.

— Просто имам страхотен екип. — Тя посегна към кафето си и се усмихна на вазата с весели цветя до монитора. — А сега е още по-добър, след като се включихте двамата с Лорейн.

— Никой от нас не би го пропуснал.

— Мисля, че ще имаме нужда от по-голяма яхта, поне докато Матю не си построи нова.

Но не това занимаваше мислите й, докато Хейдън си мърмореше, наведен над бележките й. Тейт изправи рамене и събра всичкия си кураж.

— Кажи ми честно, Хейдън, когато представителите и другите учени се появят тук, мислиш ли, че ще съм готова да се изправя пред тях? Мислиш ли, че бележките ми са достатъчно организирани и подробни? Понеже нямаше как да използвам външни източници, се наложи да гадая за толкова от артефактите, че…

— Оценка ли си просиш? — прекъсна я той.

Веселието в очите му я накара да се размърда неспокойно.

— Не. Е, може би. Нервно ми е.

Той свали очилата си и потърка носа си.

— Миналата нощ си прекарала в борба с един ненормалник, цяла сутрин си разговаряла с полицията, а те притеснява представянето пред група колеги?

— Имах достатъчно време да мисля за колегите и за работата си — каза сухо тя. — Алчна съм, Хейдън. Искам да предизвикам огромна сензация. Това ще постави основите на морския археологически музей „Бомон-Ласитър“.

Тя взе колието, което лежеше на масата. По причини, които вече не се нуждаеха от анализ, предпочиташе да го държи близо до себе си.

Сега то бе хладно. Красиво, безценно и най-сетне в покой.

— Освен това… е, освен това искам „Проклятието на Анжелик“ да си намери дома, който заслужава след четиристотин години чакане.

— В такъв случай мога честно да изразя професионалното си мнение, според което разполагаш със солидни основи.

Тя много нежно върна колието в подплатената му кутия.

— И все пак мислиш ли, че… — Тя млъкна и се обърна към прозореца — нещо тракаше и хъркаше отвън. — Какво е това, по дяволите?

— Каквото и да е, звучи зле.

Качиха се на палубата и завариха Матю и Лорейн на парапета. Рей и Марла изскочиха от камбуза.

— Какъв е този ужасен звук? — започна Марла, после очите й се ококориха. — О, боже, какво е това нещо?

— Според мен би трябвало да е яхта — промърмори Тейт. — Но не бих се подписала, че е.

Нещото беше боядисано в отровно розово, което влизаше в интересно противоречие с огромните ръждиви петна по него. Подвижният мостик се разтрисаше при всяко оригване на двигателя. Когато нещото се изравни с „Ново приключение“, Тейт прецени, че представлява дванайсетина метра изкорубено дърво, напукани стъкла и корозиращ метал.

Бък стоеше на кормилото и им махаше бясно.

— Не е ли страхотна? — извика той. После изключи двигателите, които изразиха одобрението си, като изплюха струя дим. — Пускай котвата!

Последва отвратително стържене, разтрисане и зловещ пронизителен звук. Бък бутна нагоре тъмните си очила и се ухили.

— Ще я кръстя „Диана“. Лару казва, че тая Диана била голяма ловджийка.

— Бък! — Матю се закашля и размаха ръка към дима, който бризът жизнерадостно носеше към тях. — Да не би да ми казваш, че си купил това нещо?

— Заедно го купихме — обяви Лару, който тъкмо бе излязъл на палубата. — Двамата с Бък сме съдружници.

— Това чудо ще ви погуби — викна Матю.

— Трябва й само малко боя, малко изтъркване с пясък и някоя и друга дребна поправка. — Бък тръгна надолу по стълбата към палубата. За щастие, стъпалото, което се сцепи под тежестта му, бе второто от долу нагоре. — И малко дърводелска работа — добави той все така ухилен.

— Дал си на някого пари за това? — Тейт не можеше да повярва.

— Взехме я изгодно. — Лару предпазливо потупа парапета. — Когато я вкараме във форма и си свършим работата, потегляме за Бимини.

— За Бимини? — повтори Матю.

— Потъналите кораби никога не свършват, момко. — Лару се ухили широко. — Много години минаха, откакто не съм стъпвал на собствена палуба.

— Въпросът е дали и тя няма да потъне — измърмори тихичко Тейт. — Бък, няма ли да е по-добре, ако…

Но Матю хвана ръката й и я стисна.

— В ръцете ти ще заблести като слънце, Бък!

— Идвам на борда за инспекция — извика Рей, свали обувките и ризата си и се гмурна във водата.

— Те наистина обичат играчките си — обади се Марла. — Правя лимонови кексчета, ако на някой му се прииска следобедна закуска.

— И ние идваме! — Лорейн сграбчи Хейдън за ръката.

— Матю, тази яхта е истинска развалина. Ще трябва да подменят всичко до последния болт.

— Е, и?

Тейт издуха бретона от очите си.

— Нямаше ли да е по-практично, ако бяха вложили парите си в нещо по-читаво?

— Със сигурност. Но нямаше да е толкова забавно. — Той я целуна, а когато тя понечи да възрази, я целуна още веднъж, дълбоко. — Обичам те.

— И аз те обичам, но Бък…

— Знае какво прави. — Матю се ухили към тримата мъже, които се смееха и разглеждаха счупеното стъпало. — Чертаят новия курс.

Тя поклати развеселено глава.

— Струва ми се, че би искал да отидеш с тях и да изгребваш водата по целия път до Бимини.

— Нее… — Той я грабна в обятията си и я завъртя. — Имам си мой курс. Пълен напред. Искаш ли да се омъжиш?

— Аха. Какво ще кажеш за утре?

— Става. — В очите му пламна безразсъдна светлина. — Дай да се гмурнем — и я понесе към парапета.

— Да не си посмял да ме хвърлиш! — изпищя тя. — С дрехи съм. Матю, сериозно ти говоря! Недей…

И можа само да се изкикоти безпомощно, когато той скочи заедно с нея във водата.