Спомени започнаха да засипват Мат — като сажди. Опита се да ги отпъди, казвайки си, че има много прекрасни приемни родители и шансът децата на Санди да попаднат на семейство като Хавлови беше минимален. Хавлови живееха в съседство, когато Мат беше момче. Бащата беше хронично безработен и членовете на семейството оцеляваха, като вземаха приемни деца. След което обаче започваха да се отнасят толкова зле към тях, че се налагаше бабата на Мат и нейните приятелки да ги хранят и да превързват раните им.

Мат си даде сметка, че трябва да се съсредоточи върху собствените си заплетени взаимоотношения със закона, вместо върху минали истории. Ако не изяснеше сега веднъж завинаги въпроса с бащинството, той щеше да висне на врата му за месеци, може и години.

— Задръжте това обаждане за няколко часа, докато изясня нещата.

Адвокатът изглеждаше облекчен, но Мат възнамеряваше единствено да вземе децата и да ги заведе в лабораторията, преди да са ги прибрали от социалните служби, защото тогава щеше да му се наложи да се бори с хиляди бюрократични усложнения.

Едва след като потегли към къщата на Санди, следвайки инструкциите, дадени му от адвоката, той си спомни за майката на бившата си съпруга. Трябва да беше сравнително млада, доколкото си спомняше, и вдовица. Видял я бе само веднъж, но му беше направила огромно впечатление — беше преподавателка в колеж, дали в Мисури или някъде другаде, но беше ясно, че едва ли има нещо общо с дивичката си дъщеря.

Вдигна клетъчния си телефон, за да се обади отново на адвоката, но виждайки, че се е озовал на улицата, която търсеше, го остави на мястото му. След минута паркира двуместния си спортен мерцедес SL 600, който беше купил с парите от разпродажбата на притежанията си, пред порутена едноетажна къща, намираща се в съседство с подобни на нея съборетини. Колата му беше твърде маломерна за него, но за толкова много неща до този момент се беше заблуждавал, че реши да подпише чека със сумата за нея, макар да му се свиваше сърцето. Да се освободи от мерцедеса щеше да бъде следващата точка от дневния му ред.

Като наближи къщата, забеляза и ронещата се мазилка, и напуканата асфалтова алея за паркиране, а най-накрая и явно доста често експлоатираната жълта каравана марка „Уинибаго“, паркирана край избуялата тревна площ. Значи Санди беше предпочела да похарчи парите си за къща на колела, макар недвижимата й къща да изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне.

Той закрачи внимателно по пътеката към централния вход, изкачи стъпалото, делящо го от входната веранда, и удари с юмрук по вратата. Появи се една доста по-млада версия на Уинона Райдър с намусено изражение.

— Да.

— Аз съм Мат Джорик.

Тя скръсти ръце и се подпря на рамката на вратата.

— Здрасти, татко.

Значи такива щяха да бъдат взаимоотношенията им.

Лицето й беше фино изрязано и деликатно изпод дебелия пласт грим, положен явно с твърде щедра ръка. Червило в кафеникав оттенък тип градска разруха покриваше младежките й устни. Миглите й бяха толкова много напластени с маскара, че изглеждаха сякаш върху тях бяха кацнали черни стоножки, а късата й тъмна коса беше пръскана отгоре с боя-спрей в лилаво. Парцаливите й дънки се бяха смъкнали твърде надолу по слабичкото й телце, откривайки много повече, отколкото би му се искало да вижда от ребрата и корема й, а малките й като на четиринадесетгодишно момиче гърди нямаха нужда от черния сутиен, който се показваше над дълбоко изрязаното деколте на плътно прилепналото й потниче.

— Трябва да си поговорим.

— Нямаме за какво да говорим.

Той се вгледа в предизвикателното изражение на дребното й лице. Уинона дори не подозираше, че нямаше как да сервира на Мат нещо, което той вече да не беше чул от сестрите си. Сега я простреля със същия поглед, който използваше пред Ан Елизабет — най-упоритата от сестрите му.

— Отвори вратата.

Виждаше как се опитва да набере кураж, за да му се противопостави, но не успя и отстъпи настрани. Той мина покрай нея и влезе в дневната.

Обзавеждането беше като в бедняшка къща, но чисто и подредено. Видя на масата разтворена книга, посветена на грижите за бебето.

— Чух, че от известно време си останала сама.

— Не съм останала сама. Кони току-що отиде до плод-зеленчука. Тя е една съседка, която се грижи за нас.

— Измисли нещо друго.

— Мислиш, че те лъжа?

— Ами да.

Развитието на ситуацията изобщо не й хареса, но нищо не можеше да направи.

— Къде е бебето?

— Спи.

Нямаше голяма прилика между момичето и Санди, освен може би около очите. Санди беше едра красавица с неприличен език, добро сърце и ум на място, които трябва да беше наследила от майка си, но никога не си беше дала труда да използва по предназначение.

— Ами баба ви? Защо тя не се грижи за вас?

Детето започна да гризе това, което беше останало от нокътя на палеца му.

— Отиде в Австралия да изучава аборигените в слабонаселените области. Тя е преподавателка в колеж.

— Заминала е за Австралия, след като знае, че няма кой да се грижи за внучките й?

Той не се опита да прикрие, че не вярва на думите й.

— Кони беше…

— Стига с тези глупости! Няма никаква Кони и ако не си откровена с мен, от Детската служба ще дойдат да ви приберат.

Чертите на лицето й се разкривиха.

— Нямаме нужда никой да се грижи за нас. Прекрасно се оправяме и сами. А ти защо не си гледаш проклетия бизнес?

Докато се вглеждайте в израза на войнстващо непокорство у момичето, Мат си припомни всички онези приемни деца, които се бяха появявали в съседство на родния му дом и после бяха изчезвали. Някои от тях бяха решавали да плюят в окото на света и бяха смачкани като мухи за усилията си в тази насока. Реши да смекчи тона.

— Разкажи ми повече за баба ви.

Тя сви рамене.

— Тя и Санди не се разбираха много. Заради пиенето на Санди и всичко останало. Баба не знаеше за катастрофата.

Някак не се оказа изненадан, че чу момичето да нарича Санди по име. Точно такова поведение би могъл да очаква от бившата си жена, която освен това явно се беше постарала да изпълни даденото още в младежките си години обещание да стане алкохоличка.

— Искаш да ми кажеш, че баба ви не знае какво се е случило със Санди?

— Знае. Не й знаех телефонния номер, за да й позвъня, но преди три седмици получих писмо от нея със снимка на мястото, където е. Написах й отговор и й казах за Санди, катастрофата и Трент.

— Кой е Трент?

— Бащата на сестричката ми. Беше абсолютно нищожество. Както и да е, и той умря в катастрофата, обаче на мен не ми е мъчно за него.

Мат знаеше, че настоящият приятел на Санди е бил в колата с нея, но не и че е баща на бебето й. Санди изглежда се беше чувствала несигурна по отношение на него, иначе името му щеше да бъде вписано в удостоверението за раждане вместо това на Мат.

— Този Трент има ли роднини?

— Не. Беше от Калифорния, бил е отгледан в приемни семейства. — Тя издаде брадичка напред. — Разказвал ми е всичко за тях и аз и сестра ми няма да ходим никъде, така че просто забрави! И няма защо, защото днес получих отговор от баба и тя ще се върне скоро.

Той я изгледа с подозрение.

— Нека да видя писмото.

— Не ми ли вярваш?

— Да кажем, че ми трябва доказателство.

Тя го изгледа враждебно и изчезна в посока към кухнята. Беше сигурен, че го лъже, и истински се изненада, когато след малко се върна с бланка с печата на колежа „Лорънц“ в Уилоу Гроув, Айова. Пробяга с очи по равния почерк.

„Току-що получих писмото ти, скъпа. Толкова ми е мъчно. Връщам се в Айова през юли, на петнадесети или шестнадесети — зависи от полета. Ще ви се обадя веднага щом се прибера и уредя всички формалности, свързани с вас, мои момичета. Не се безпокойте. Всичко ще бъде наред.“

С обич, баба Джоан

Мат смръщи мело. Днес беше четвъртък, единайсети. Защо ли баба Джоан не си беше стегнала веднага багажа и не беше хванала първия полет за насам?

Напомни си, че това не е негов проблем. Интересуваше го единствено да може да направи кръвните тестове, без да има нужда да преодолява планини от бюрократични номера.

— Виж сега какво. Иди да вземеш сестра си. Ще отидем до една лаборатория и после ще ви купя сладолед.

Чифт недоверчиви и видели явно много в живота очи се впиха в неговите.

— В каква лаборатория?

Постара се да й прозвучи като нещо съвсем обикновено:

— На всички трябва да ни направят кръвен тест. Нищо особено.

— Със спринцовка?

— Не знам как го правят — излъга той. — Иди да вземеш детето.

— Ще стане на куково лято. Няма да дам на никого да ме боде.

— Внимавай какво говориш…

Тя му хвърли поглед едновременно снизходителен и презрителен, като че беше най-глупавият човек на света, осмелил се да коментира езика й.

— Не си ми шеф.

— Вземи бебето.

— Забрави!

Някои битки не си струваха напрежението и борбата, така че той излезе в коридора с износената сива пътека и се запъти към спалните — бяха две, по една от всяка страна. Едната, разбира се, беше на Санди. В другата имаше неоправено двойно легло и детско креватче. Изпод завивките се дочуваше хленч.

Макар креватчето да не беше ново, изобщо не беше мърляво и мръсно. Мокетът беше чистен скоро с прахосмукачка, играчките бяха прибрани в голям син кош, предназначен поначало за пране. Върху олющена масичка бяха подредени старателно сгънати дрешки и наченат пакет с памперси.

Хленчът премина в рев с цяло гърло. Мат приближи креватчето и видя надупено задниче, облечено в розово. След това и главица с няколко руси косъма. В този момент последва движение настрани и той изведнъж се оказа взрян в гневно розовобузесто личице и плувнала в слюнка уста, зейнала, за да даде път на силния рев. Споменът за детството му и многобройните бебета отново го застигна.

— Успокой се, детенце.

Бебето спря да плаче и го загледа с подозрение, изписало се в кръглите сини очички. В същото това време Мат надуши неприятната миризма и си даде сметка, че денят му вървеше от лошо към по-лошо.

Усети движение зад себе си и видя подобието на Уинона да застава на вратата, гризейки друг нокът и наблюдавайки всяка негова стъпка. В погледа, с който обхождаше креватчето, се съдържаше нещо покровителствено. Момичето явно изобщо не беше коравосърдечно и нехайно, за каквото искаше да се представи.

Той посочи с глава бебето.

— Трябва да й се смени памперсът, като приключиш, ще се видим отново в дневната.

— Я, стига! Не сменям лайняни памперси.

След като от няколко седмици се грижеше за бебето, това си беше чиста лъжа, но ако пък смяташе, че той ще го направи, и тя на свой ред жестоко се лъжеше. Когато Мат най-накрая беше успял да избяга от Ужасната Женска Къща, си беше обещал, че никога вече няма да сменя памперси, да погледне отново кукла Барби и да върже коса на опашка. Това момиче тук показваше характер и той реши да улесни задачата й.

— Ще ти дам пет долара.

— Десет. Предварително.

Ако не беше в такова отвратително настроение, може би щеше и да се разсмее. Улицата поне я беше научила да отстоява интересите си с известна доза нахалство. Той извади портмонето от джоба си и й подаде парите.

— Като свършиш, ела в колата. И вземи и нея.

Челото й се набразди и за миг тя приличаше повече на обезпокоена майка, отколкото на намусена тийнейджърка.

— Имаш ли детска седалка?

— Приличам ли ти на човек, който се занимава с детски седалки?

— Трябва да сложиш детето в детска седалка, така е по закон.

— А ти си полицайка, така ли?

Тя вирна глава.

— Тя си има седалка — в Мабел. Уинибагото. Санди го нарече Мабел.