Шокът бе дошъл толкова внезапно. Миранда си живееше доволна — макар и с малко неспокоен дух — и изпълняваше задълженията си в манастира, когато един ден внезапно я върнаха вкъщи, по молба на баща й, без обяснение. Тя тръгна с неохота, като се ужасяваше от мисълта, че отново ще срещне баща си, макар и да бе развълнувана от перспективата да види майка си. Анджелина бе идвала да я посети няколко пъти през последните десет години. Тя изглеждаше доста различна, лицето й бе осветено от вътрешен блясък, а очите й бяха ведри и лъчезарни. Миранда не го проумяваше. Нито пък разбираше тъгата на майка си, когато бе попитала Миранда дали не иска да се върне вкъщи и тя й отвърна, че предпочита да си остане в манастира.

Анджелина можеше да се досети, че Миранда би избрала всяка друга възможност, само и само да не се върне у дома — детските й спомени бяха твърде живи и непреодолими. Домът й бе място, което всяваше страх. Манастирът бе убежище, в което можеше да намери утеха, сигурност и привързаност. Там я обичаха, макар че понякога отчайваше майката игуменка, която я смяташе за прекалено любопитна в някои отношения.

Последваха само шокиращи новини, една подир друга. Баща й в кабинета си изглеждаше точно както последния път, когато го видя преди десет години. Той бе исполин с вид на животно, лицето му бе обрасло със сплъстена брада, а очите му бяха зачервени, много зачервени, сякаш бе плакал.

— Папа — рече Миранда, като се поклони официално. Тя сдържаше страха си от това чудовище и никога нямаше да забрави що за човек е. — Тук ли е маман?

Баща й се надигна неуверено.

— Не. Не. Съжалявам. — Гласът му бе пресипнал, почти недоловим. — Тя ме остави, Миранда. Остави ме…

Миранда го изгледа, като си помисли, че майка й отново е избягала, след всички тези години.

— Мъртва е — извика Едуард изтерзан. — Умря при раждане. Боже мой, аз я убих! Убих я! — той внезапно протегна ръка и я притегли към себе си, за да я прегърне. — Майка ти я няма!

Миранда не можеше да повярва — не, не и маман! Не красивата, нежна маман!

— Не! — извика тя, като се отскубна и отстъпи назад. — Не!

— Съжалявам! Миранда, господи…

— Ти си я убил! — извика тя с несвойствена ярост. Никога не бе изпитвала нещо подобно. Всъщност гневът беше напълно непозната емоция за нея. — Мразя те! Ти си я убил! О, маман! — Без да чака позволение, Миранда избяга от кабинета му.

Баща й не й проговори една седмица. Миранда живееше в състояние на смъртен страх. Как можеше да говори с баща си по този начин? Той сигурно щеше да я набие, може би дори с камшик — и тя напълно си го заслужаваше. Монахините няколко пъти я бяха удряли по кокалчетата на ръцете, когато бе държала остър език или бе правила бели. И имаше един случай като малка, когато баща й я зашлеви. Но никога преди това не бяха я наказвали с бой. Той бе чудовище, звяр, както повечето мъже — сестра Агнес й бе разказала ужасни истории за собствения си живот. Тя бе изнасилена! Не че Миранда знаеше какво е това. Тя не знаеше нищо за житейските неща, не знаеше как се зачеват бебетата, не знаеше, че мъжете и жените спят заедно. Но бе чула мъчителните думи на баща й, пропити с вина: Аз я убих! Папа бе убил маман! Тя го мразеше, страхуваше се от него и тъгуваше за хубавата си майка.

Едуард я извика в кабинета си една седмица по-късно. Беше се обръснал и облякъл прилични дрехи, а очите му вече не бяха кръвясали. Лицето му бе изпито и сурово и неговото мъжественост и магнетизъм я уплашиха. Присъствието му беше завладяващо. Миранда не можеше да спре да трепери.

— Избрах ти съпруг — рече той направо.

Миранда зяпна.

— Искам внуци. По-точно внук. Майка ти също би искала това. Ти си прекалено хубава и необикновена, за да изгниеш в онзи проклет манастир. — Тъмните му очи приковаха нейните и тя не можеше да откъсне поглед, макар че бе изумена от безцеремонния му подход. — Ако изобщо си се метнала на нея, няма да съжаляваш, задето правя това.

Миранда не можеше да обели дума. Целият й свят се бе разпаднал парче по парче и сега лежеше сринат в краката й.

— Запознах се с него преди няколко години. Живее в Тексас. Има ранчо и хиляди акри земя. Той е джентълмен, образован и няма да те нарани. Само трябва да му угаждаш и той ще те боготвори, повярвай ми.

— Брак! Тексас! Папа, не, моля те…

— Няма да промениш решението ми. Той вече е влюбен в теб. Видя портрета ти — този, който Анджелина ми даде преди две години — и се влюби. Тогава ме помоли за ръката ти, но ти беше твърде млада. Аз му казах, че ще си помисля. Миналата година се съгласих. Майка ти не знаеше — но съм сигурен, че щеше да го хареса. — Той млъкна. — Това е за добро, Миранда.

Макар че през целия си живот тя се бе опитвала — понякога неуспешно — да се научи преди всичко на подчинение, Миранда не можеше да приеме това. Но, боже, какво друго можеше да стори? Толкова се страхуваше. Този човек бе неин баща и ако искаше да я омъжи за някой непознат варварин, можеше да го направи. Миранда затвори очи и започна да се моли. Още докато стоеше там, пред баща си. Тя знаеше, че бог е избрал това като наказание, задето не е била достатъчно послушна и хрисима.

— Какво правиш? — попита баща и.

— Моля се — отвърна му тя искрено.

Едуард сякаш се поколеба, но после заяви:

— Има още нещо, Миранда.

„Какво повече би могло да има?“ запита се Миранда в очакване.

— Най-големият ти син трябва да се върне тук, като навърши пълнолетие, за да получи титлата и земите си.

Миранда затвори плътно очите си. Той я изпращаше в Тексас при някакъв варварин, за да има внук. Не можеше да повярва, че това е истина.

— Папа? Защо точно този човек?

Графът на Драгмор мрачно се усмихна.

— Има няколко причини, Миранда. Бъдещият ти съпруг — Джон Барингтън — е внук на лорд Барингтън, пети граф Дарби. Потеклото му е безукорно. Освен това е истински мъж, а не някое лондонско конте. Ти си изнежена като майка си. Искам да се уверя, че ще отгледаш силни деца, Миранда, а не слаби и немощни. — Той се обърна, за да каже последната си дума. — Ще пътуваш следващата седмица със сестра ми Елизабет. Годеникът ти ще те посрещне в Натчес.



— Отново ли си унесена в блянове, скъпа?

Миранда бе върната в реалността, когато леля й Елизабет — тънка и стройна, много мила вдовица — влезе с гръм и трясък в стаята. Това беше най-доброто място за нощувка в Натчес, макар и доста грубо в сравнение с онова, на което бе свикнала Миранда. Слава богу, стаята им бе чиста. Дори град Натчес беше нецивилизован, пълен с огромни, яки мъже — до един въоръжени — и цветнокожи, толкова много и всичките роби. Самата мисъл за робството я отвращаваше.

— Май да.

— Пристигна един човек, за да ни отведе при годеника ти, дете мое.

— Какво? — зяпна Миранда. Защо не дойде годеникът й? Що за човек бе той, щом даваше обещание, а после не се появяваше?

Изглежда, че Джон Барингтън е пострадал при злополука и не може да дойде. Човекът, който пристигна да ни вземе, носи писмо за нас. Ето, скъпа — Елизабет й подаде един плик.

Ръцете на Миранда трепереха, като го четеше. Бе кратко, но изразително.

Скъпа моя Миранда,

Моля те, прости ми, но ме сполетя нещо непредвидено и временно съм на легло. Моят много добър приятел Дерек Браг ще те придружи до ранчото ми. Поверявам те на грижите му, понеже знам, че той ще те пази с живота си. Няма от какво да се страхуваш, понеже той е капитан на тексаските рейнджъри. Роден е в тази страна, така че познава тукашните земи и обитателите им. Очаквам с голямо нетърпение пристигането ви. С любов,

Годеникът ти,

Джон Барингтън

Миранда вдигна глава.

— Кога тръгваме? — попита тя.

— Утре сутринта, скъпа — отвърна любезно леля й. — Боя се, че ще е още с пукването на зората.

2

Дерек Браг искаше жена.

Той огледа шумните, изморени от пътя посетители в кръчмата, както и барманките. Какво се бе случило с онази хубава квартеронка Шериз? Дали не беше продадена? Щеше да е ужасно дълго пътуване до Сан Антонио, повече от две седмици с две жени и дилижанс — две жени, които не можеше да докосне. Исусе! Ако Джон не беше най-добрият му приятел и кръвен брат, той никога не би се съгласил на тази лудост. Какъв бръмбар бе влязъл в главата му, по дяволите? Да се ожени за някаква английска госпожичка, която е израсла не другаде, а в манастир. Щеше да е направо тежко пътуване, той го усещаше в костите си. Джон явно си беше загубил ума, колкото и хубава да си мислеше, че е тази жена.

Браг въздъхна и обърна сладкия бърбън. Беше изминал пътя за малко повече от шест дена, но пътуваше сам, а и не бързаше много-много. По дяволите, можеше да го направи и пеш със същата скорост, като всеки апах, който си заслужаваше името. Можеше да мине седемдесет и пет мили дневно пеш, ако се наложеше. Естествено той не беше апах, а бял — в ума си. Много пъти го бяха наричали „мелез“, понеже майка му беше индианка, и той уби почти всеки, който дръзваше да го нарече така.

Браг се облегна на бара — строен, широкоплещест мъж, целият само мускули и облечен от главата до петите в кожа. Телосложението си бе наследил от баща си, планинец, един от първите пионери в Тексас. Пак от него бе и цветът на кожата му — златист. Косата му имаше шест различни оттенъка на златото, кожата му бе златистобронзова и дори очите му бяха златисти — с цвят на искрящ топаз. Само веждите, миглите и космите по тялото му бяха по-тъмни: не черни, а кафеникави — наситен, тъмен нюанс на златото.

Браг видя Шериз и се усмихна. Тя слизаше по стълбите, което означаваше, че е била с клиент, но лицето й се озари от неподправена усмивка, когато го забеляза. Тръгна с плавна походка към него, полюшвайки бедра. Той обгърна кръста й с ръка и я притисна към себе си.

— Шериз — прошепна Браг, — надявах се да си още тук. — Той и се усмихна, вече разпален, като си спомни много живо мекото й, пищно тяло — тяло, в което човек можеше да се загуби с часове.

— Дерек! Кога пристигна? За колко време си тук? — Тя го гледаше със сини очи, а дългата й кестенява коса се бе разпиляла около лицето й с прасковен цвят. Тя изглеждаше по-бяла от някои бели, отбеляза той не за първи път.

— Хайде да поговорим по-късно — рече той, а устните му леко докоснаха нейните. Той спусна ръце по гърба й, хвана я за дупето и я притисна към слабините си. Тя разтвори уста и с радост прие езика му.

— За цялата вечер ли ме искаш? — попита Шериз свенливо, след като безкрайно дългата целувка свърши.

— Не ще и дума, но по дяволите, утре хващам пътя. Е, какво от това! — реши той. — Няма да има проблеми, докато не стигнем Сабин. Добре.

Израз на чисто удоволствие премина през лицето й.

— На теб ти харесва, а? — засмя се дрезгаво Браг и отново я придърпа към себе си.

— Страшно много — прошепна тя. — С теб няма защо да се преструвам, нали знаеш.

Той се засмя и плъзна ръка нагоре, за да хване налятата й гръд.

— Ще говорим по-късно. — После той почти я задърпа нагоре към една стая, където набързо я съблече, като в нетърпението си разкъса полата й.

Браг стана преди изгрев, както и Питър Уелш — мъжът, когото бе наел да кара дилижанса с жените и багажа им. Те провериха и натовариха припасите си и накрая Браг остави Уелш да впрегне конете. Той кимна на жената на съдържателя на крайпътната кръчма, която бе на крак и приготвяше закуска за всички пътници, а после безмълвно се промъкна с пъргава, змиевидна грация нагоре по стълбите. Предпазливостта му не бе преднамерена, а инстинктивна. Нито една дъска не изскърца.

Той почука три пъти много рязко на вратата на жените.

— Хайде, ставайте, дами — извика той силно. — Тръгваме след трийсет минути. Кльопачката е долу.

Той се спря и се канеше да тръгва, но не чу никакъв звук отвътре. Тъкмо щеше да почука отново, този път по-настоятелно, когато чу нежен глас да пита:

— Кой е Кльопачката? Исусе!

Браг бързо се обърна и излезе навън. Той оседла коня си, трениран светлокафяв жребец. Откри Уелш да си почива с чаша кафе.

— Ами май сме готови — рече Уелш бодро. — Кат’ изключим партакешите на дамите.

— Ай де да ядем — подкани го Браг.

Тъкмо бяха приключили, когато чуха прошумоляването на поли, което извести на Браг, че поверените му пътнички са пристигнали. Той рязко се изправи, като избута чинията встрани, когато прислужницата, която сервираше, се запъти към тях.

— Искаш ли още, Дерек? — Тя му отправи една голяма усмивка. — Или нещо друго?