— Джон не е наред — рече той тихо и гневно. — Малката никога няма да стане тексаска съпруга. Никога.

— Горкичката — съгласи се Уелш. — Толкова е малка. На колко години мислиш, че е?

— На седемнайсет — промълви Браг. Що за човек ще прати крехката си, израсла под нежни грижи дъщеря в дива земя като Тексас, за да се омъжи за тексасец? Той поклати глава. Когато Миранда се появи малко по-късно, той набързо я огледа, за да види дали е наред. Тя се нуждаеше от закрила, осъзна той, като изми ръцете си. Това чувство му бе непознато. Объркан и смутен, Браг наниза зайците на шиш и ги подаде на Уелш. Изправи се, запокити шапката си настрана и прекара пръсти през косата си. Като погледна отново към нея, той забеляза, че го наблюдава, сякаш е хипнотизирана. Намръщи се и се отдалечи.

Миранда сложи ръка на гърдите си. Сърцето й биеше лудо. Колкото и да бе невинна и израсла под крилото на монахините, тя можеше да различи един красив мъж. Само дето, помнели си тя с паника, той не е красив. Прекалено е необуздан, за да е красив и дори чертите му са изсечени, прави и симетрични. Мили боже! Тя никога не бе виждала човек с такъв цвят на кожата. Той беше буквално златист — от главата до петите. Косата му бе златиста, кожата му също — тъмно злато, разбира се, но злато. Дори очите му бяха с цвят на топаз и дрехите му бяха от златиста ощавена еленова кожа. Тя се засмя малко нервно. Лицето й бе пламнало и тя знаеше, че се е изчервила, макар и да нямаше представа защо.

А той защо я бе погледнал толкова свъсено? Сякаш я презираше?

В лагера царуваше тишина по време на вечерята от печен заек, боб и кафе. Миранда не можа да вкуси от заека. Само като го гледаше и й прилошаваше. Всъщност тя изобщо не беше гладна, само уморена, толкова неописуемо уморена. Тя остави почти недокоснатата си чиния и преди да се усети, чифт здрави мускулести крака, обути в еленова кожа и мокасини, се спряха пред лицето й. Миранда вдигна очи.

Браг клекна с разтревожено лице.

— Добре ли си, Миранда? — Гласът му бе нисък, дрезгав и провлачен, а топазените му очи я гледаха изпитателно.

Той бе толкова близо. Естествено сега я обиждаше, като използваше името й толкова фамилиарно. Малка, непривична гневна искра проблесна в отговор на наглостта му. Но тя усещаше магнетичното му привличане, долавяше мъжкия му мирис и не можеше да откъсне очи от неговите. Безпомощна, тя бе пленена от хипнотичния му поглед, а от разтворените й, треперещи устни се изтръгна един дълго стаяван дъх.

— Мадам? — той развали магията. — Зле ли ви е?

Миранда поруменя и насочи поглед надолу, настрани, навсякъде, но не и към него. Господи, как можеше да коленичи толкова близо до нея? Това бе толкова неприлично! Тя потрепери.

— Не, просто не съм гладна — прошепна тя. — Твърде съм уморена, за да съм гладна. — Погледът й нарочно бе извърнат.

Без да го поглежда, тя разбра, че той си тръгва и я заля огромна вълна на облекчение. Но тогава, преди да е преброила до три, той отново се върна и загърна раменете й с одеяло. Докосването му предизвика ново потрепване у нея. Като го взе за страх или отвращение, тя отново се сви до дървото.

Браг я гледаше изпитателно, като се намръщи, а после се изправи. Да не би малкото мишле да се боеше от него? Мисълта го подразни.

— Ти си достатъчно кльощава — рече той грубо. — Трябва да ядеш. Ще пътуваме от зори до здрач всеки ден. — Той побутна чинията към нея с палеца на крака си.

Тя се изопна, за миг се бореше да се овладее, а после се предаде на по-примитивната си природа. Вдигна очи с изпепеляващ поглед.

— Вие сте тук, за да ме придружавате до Тексас, сър! Но не ми казвайте какво да слагам в тялото си, благодаря! — В мига, в който произнесе думите, Миранда не можеше да повярва, че е казала такова нещо. Защо бе ядосана? Но как смееше той да има наглостта да й заповядва да яде?

И което е по-лошо, той се засмя.

— Значи мишлето имало и зъби — рече той ухилен, докато се отдалечаваше.

Обидата я накара да се вцепени още повече. За такава ли я смяташе — обикновена, сива, свенлива мишка? Този човек непрекъснато я обиждаше, още откакто се запознаха — държеше се с нея като с някаква евтина уличница, а сега я наричаше мишка — това беше прекалено!

4

— Извинете, капитан Браг. Кога мога да се изкъпя?

Браг я зяпна изненадан, а после се ухили, като си я представи гола в потока долу.

— Ами по всяко време, мадам. Потокът е ей там. — Той посочи сред дърветата. Току-що бяха построили лагера си за нощувка, след като пропътуваха още един дълъг, тежък ден.

Виолетовите й очи се разшириха и тя възкликна.

— В потока?

Той се засмя.

— Нали не сте очаквали, че ще мъкна и една хубава пиринчена вана за вас, мадам? — Той тръгна да си върви, но после рязко се обърна. — Ако смятате да се къпете — рече той, този път без усмивка и със сериозен вид, — трябва първо да ми кажете.

Миранда не можеше да повярва на чутото и отиде до леля си, която седеше уморено и си търкаше гърба.

— Лельо Елизабет! Капитан Браг току-що ми каза, че ще се къпем в потока!

— Няма да правим нищо подобно — отвърна леля й мрачно. — А още по-малко пък ти — добави тя.

— Естествено! — възкликна Миранда. — Je voudrais… mon Dieu4 Толкова съм мръсна. Вече съм се вмирисала!

Леля й я потупа по рамото.

— Не обръщай внимание, мила. От това, което дочух, след няколко дни ще сме в Начиточес и там ще има място за нощувка.

— Няколко дни! — въздъхна Миранда. — Май просто ще трябва да свикна с това. Но така ми се иска да можех да се изкъпя в потока!

— Миранда!

Миранда прехапа устни. Тя никога не бе стояла нечиста през нито един ден в живота си. Чистотата бе богоугодна. Тя се изправи.

— Е, ще сляза до потока и ще си измия лицето, ръцете и всичко друго, което мога. Ще дойдеш ли с мен?

— Лягам си, скъпа. Горките ми кокали трябва да си починат.

— Добре ли си? — Миранда се разтревожи. След само два дена път леля й изглеждаше изпита и бледа.

— Да, върви. Почакай! Безопасно ли е?

— Капитанът ми каза, че мога да използвам потока. Предполагам, че няма от какво да се боя. — Тя вдигна рамене по френски маниер и после си взе чисти дрехи. Спря се до Уелш, докато той разбъркваше боба — отново боб! — и му каза къде отива. Той кимна.

Миранда взе със себе си дрехите си, гъба, кърпа и един ароматизиран сапун и колебливо се запъти към потока, който минаваше край лагера. Тя се спъваше в оголени коренища и скали. Внезапно усетила нечий поглед върху себе си, тя се обърна, за да види как Уелш я наблюдава с неприкрит мъжки интерес. Той веднага се извърна. Миранда се изчерви. Не знаеше какво точно значи този поглед, но много я смути. Боже мили, по пътя изобщо нямаше уединение! След като стигна до потока, тя тръгна по брега, докато се изгуби от поглед.

Тук беше толкова хубаво, помисли си замечтано Миранда. Почти призрачно в сумрака. Във въздуха се носеше аромата на шибой и на нещо друго, което не можеше да разпознае. Тя разкопча тъмнозеления си жакет и го свали за пръв път през този ден. Надзърна през рамо, но наоколо нямаше жива душа. Искаше да махне и затворената догоре блуза, за да може да измие ръцете, гърдите и шията си, но това щеше да е скандално. Вместо това тя реши да разкопчее само горните шест копчета и да навие ръкавите си до лактите. Изми си ръцете, горната част на гърдите, подмишниците (без да сваля ризата, естествено!), шията и лицето си. Почувства се много по-добре.

Миранда се поколеба. Хвърли още един бърз поглед през рамо, но естествено никой не я гледаше. Вдигна тежката си муселинена пола до коленете, като се намръщи при мисълта какво ще се случи, ако леля й изникне в този момент. Внимателно нави надолу чорапите си и ги махна, като набързо уми стъпалата, глезените, прасците и коленете си. После си сложи пак чорапите, закопча жартиерите, обу си ботушките от шевро, изправи се и се обърна.

Браг се усмихна.

— Свърши ли?

Миранда стоеше неподвижна като хванат в капан заек, а сърцето й щеше да се пръсне.

— От колко време гледаш? — успя да попита тя сковано с пламнало лице.

Браг премести пистолета в ръката си и сви рамене, но една широка усмивка се разля по лицето му.

— Имаш много красиви крака — каза той спокойно. — Но…

Миранда пристъпи три крачки към него и го зашлеви с всичка сила.

— Ти минаваш всякакви граници! — извика тя. — Откакто се запознахме, ти само ме обиждаш и се държиш с мен като с някоя евтина уличница! Как смееш да ме шпионираш, докато се къпя?

Той я гледаше шокиран, а сетне се разсмя.

— Миранда! Първо на първо, за теб изобщо не е безопасно да оставаш сама. А освен това, миличка, ти не можеш и муха да убиеш с твоята сила! — Той продължаваше да се смее. — А ако викаш на това къпане, е… — Смехът му отекна.

— Ти си противен — прошепна тя надменно. — Варварин, абсолютно невъзпитан грубиянин. — Тя осъзна, че среща ответна реакция, защото лицето му бе добило суров вид и смехът му рязко бе секнал. — Отвращаваш ме, макар и да знам, че не е християнско да се чувствам по този начин. Аз би трябвало да те съжалявам, понеже ти не би могъл да знаеш как да се държиш с една дама.

Лицето на Браг ставаше все по-тъмно с всяка изминала минута, а очите му проблясваха заплашително. Тогава Миранда усети страх и всичкият й гняв и негодувание се изпариха. Тя направи една бърза крачка, за да се измъкне покрай него, ала ръката му се стрелна и той я улови и я дръпна грубо до себе си.

— По време на това пътуване се слуша моята дума — изръмжа той. — А думата ми е закон. Казах ти да ме уведомяваш, като решиш да се къпеш. Никога не напускай лагера, без някой да те наглежда. — Той я хвана по-здраво и Миранда извика с глас. — Ясно ли е? Лейди Миранда? — той произнесе обръщението подигравателно.

— Боли ме — прошепна тя, разтреперана. Усещаше тялото му до своето, твърдо като скала. Той рязко я пусна и тя леко се спъна. Обви ръце около себе си, като се прегърна и очите й се насълзиха. Той бе толкова жесток! Тя преглътна едно ридание и сляпо се затича към лагера.

Браг се загледа след нея, намръщен и ядосан. Глупачка! Той и бе дал пряка заповед, а тя не се бе подчинила. Естествено опасността тук бе само от някой вълк единак, но след няколко дни щеше да се тревожи и за индианци. Не можеше да позволи някой да не му се подчинява отсега.

Той я последва обратно към лагера със стиснати челюсти. В ума му изникна образът на стройните й, грациозни крака и накара чатала му да пулсира. Мечтая си за годеницата на най-добрия ми приятел, помисли си той гневно, като насочи яда си към нея. Тя бе малка глупава женичка — всъщност дете само кожа и кости. Защо тогава толкова го вълнуваше, по дяволите? Дали се страхуваше от него? Гледаше го толкова странно, сякаш е едновременно запленена и отвратена, като че той е двуглаво чудовище…

С една мръсна ругатня, която накара и двете дами да ахнат, Браг клекна до огъня, за да помогне на Уелш.

5

Следващите три дни минаха без инциденти и скоро наближиха Начиточес. Миранда бе започнала толкова да си мечтае за вана, че това се бе превърнало в най-важното нещо в живота й. И Браг, и Уелш очевидно се къпеха в потоците и реките, покрай които лагеруваха и мирисът им, осъзна тя, не бе толкова лош — мирис на коне, пушек и мускус. Тя започваше да свиква с варварските тексасци! Това бе прекалено. Нима и съпругът й ще се облича, ще постъпва и мирише като тези едри, силни мъже? Дали и той ще е висок исполин? Миранда потрепери при тази мисъл.

Браг я бе избягвал, откакто тя го обвини, че се държи с нея като с уличница, макар че очите му още пробягваха нагло по тялото й, когато си мислеше, че тя не го вижда. Но в мига, когато се обърнеше да я погледне, тя го усещаше и по тялото й се разнасяше странна топлина, докато страните й поруменяваха от неудобство. Тя свиваше юмруци и се чудеше защо този груб, суров мъж е изпратен, за да я унижава по този начин. Наистина ли е била толкова непослушна в манастира? Това беше единственото обяснение, за което можеше да се сети.

Ами ако съпругът й се държеше грубо с нея? Тя не можеше да си помисли такова нещо — това бе твърде разтърсващо.

Миранда свикна с дилижанса и непрестанния, безконечен монолог на Уелш. Когато не дърдореше, той си тананикаше някоя песничка. Веднъж Миранда го помоли да я научи думите, за да могат да попеят заедно, та да мине по-бързо времето. Уелш взе, че се изчерви, а Браг избухна в смях, застанал с коня си до дилижанса.