Той й се усмихна в отговор и я потупа по заобления задник. Тя беше сладко, пухкаво девойче, с което едно време си бе лягал и със сигурност щеше пак да го стори и в бъдеще.

— Знаеш ме какво искам — отвърна й той закачливо с тих глас. — Следващият път, Лети.

Тя се изкиска и се запъти обратно към кухнята. Браг се поизправи и откри, че лелята, лейди Холкум, се е втренчила неодобрително в него. Зад нея стоеше племенницата й, но всичко, което можеше да види бяха тъмнозелените й поли — очевидно бе дребна и нисичка.

— Добрутро, мадам — провлачи Браг. — Защо не хапнете, та да не изгладнеете по път. Няма да спираме до довечера. Ние ще идем да натоварим багажа ви. — Той любезно вдигна два пръста до шапката си и мина покрай тях, като отсече: — Уелш.

Жените имаха достатъчно сандъци с багаж, за да облекат цяла армия. Браг бе отвратен. Имаше четири големи сандъка и шест по-малки. Дилижансът щеше да е абсолютно пълен и конете щяха да се измъчат.

Не, това бе истинска лудост и дори тя да беше принцесата на Англия, нямаше значение! Той каза на Уелш да стои на пост и се върна в трапезарията. Застана пред двете жени със сериозно изражение на лицето.

— Дами.

И двете вдигнаха поглед. За момент Браг се вгледа в момичето — понеже тя бе точно това — и забрави всичко, което се канеше да каже. Тя го погледна само за миг, но това бе достатъчно, за да зърне огромните й виолетови очи на фона на съвършено бледо лице, преди дългите й черни мигли да се спуснат и тя отново да се изчерви. Сърцето му започна да бие глухо.

Боже мили, помисли си той нелепо. Тя е красавица! Нищо чудно… Аз нямах представа…

Той умираше да огледа и останалата част от тялото й, но тя бе седнала и се виждаха само раменете и ръцете й — сигурно беше миньонче — и върхът на сведената й глава. Безбройни къдрици от самуреночерна коса блестяха на светлината на лампата.

— Мистър Браг? — рече леля й и той откъсна поглед от младата жена, като отново се запита как ли изглежда тялото й. Съзнаваше много ясно силните си пристъпи на желание.

— Мадам. Вижте, трябва да минем близо петстотин мили и имаме само два коня. Половината багаж трябва да го оставите. След като стигнем до земите на команчите… По дяволите, няма да имаме никакъв шанс, ако сме натоварени така. — Той се намръщи.

Младата жена възкликна и извърна красивото си, бледо лице към него. Пълните й, червени устни бяха разтворени и той видя, че очите й са разширени от страх.

— Индианци ли? — прошепна тя.

Браг се прокле, задето я уплаши с истината. Но преди да може да заговори, леля й я потупа по ръката и каза:

— Не се тревожи, скъпа, спомни си какво каза годеникът ти за капитан Браг. Ще сме в безопасност.

Погледът на Миранда се бе отместил към леля й, но когато той заговори, отново се върна към него.

— Съжалявам, че ви изплаших, мадам. Губим време. Трябва да ми покажете коя част от багажа си ще оставите тук, за да пратим да го донесат по-късно.

— Вижте какво — разпали се лейди Холкум. — Това е безумие! Брат ми похарчи цяло състояние за чеиза на Миранда! Аз…

— Лельо Елизабет — рече Миранда, като се опитваше да забрави какво каза той за команчите. — Моля ви, капитан Браг. — Тя се изправи, като протегна ръка напред. — Мисля, че не са ни представили един на друг. Аз съм лейди Миранда.

Браг се втренчи в протегнатата ръка. Тя вече не гледаше лицето, а гърдите му, сякаш да срещне погледа му щеше да е твърде интимно. Той се ухили. Хвана ръката й, обърна я и положи влажна, топла целувка върху мъничката, мека длан. Тя възкликна и издърпа ръката си, сякаш бе изгорена от пламък. Допирът на ръката й и парфюмът й с аромат на жасмин го възбудиха още повече. По дяволите, помисли си той, това ще са двете най-дълги седмици в живота ми.

— Багажът ви? — провлачи той хладно, за да скрие неудобството си.

— Вие изберете — рече Миранда, а лицето й отново поруменя.

Той забеляза без връзка, че с лекота може да обгърне кръста й с двете си ръце, а после, че тя има хубави заоблени форми — малко повече от лека извивка на бюста и бедрата. Може би без дрехи няма да е само кожа и кости, помисли си той, развълнуван от това.

— Много добре. — Той отново докосна шапката си с пръст и се обърна.

— Миранда! — възкликна лейди Холкум. — Не може да бъде! Как можа да го оставиш той да избира кои чанти да вземе? — Тя вече се бе изправила и догонваше Браг, като викаше след него.

Миранда седеше много неподвижна и вече не бе гладна. Трепереше. Вече не мислеше за индианците, а за Браг. Този ужасен, груб мъж! Не само не бе свалил шапката си — шокираща обида — но и начинът, по който бе целунал ръката й — мили боже! Тя отново потръпна. Не бе имала възможност да види лицето му, а само устата му — жестоко чувствена уста, която изглеждаше неприлично предизвикателна, дори хищническа, когато бе оголена в усмивка. Тя сложи ръка на гърдите си. Сърцето й биеше лудо. Трябваше да го зашлевя, помисли си тя. Как можах да му позволя да стори това? Как може Джон Барингтън да изпрати такъв невъзпитан дивак да ме придружава?

Той беше животно като баща й. Миранда го усещаше. Не можеше да си обясни защо изпитва това, но бе така и тя го знаеше дълбоко в сърцето си. Той я плашеше. Присъствието му изместваше всичко друго. Не само заради ръста му, макар че и той бе внушителен. Ризата му от еленова кожа, с мъниста и шарки по врата, опната върху широките му рамене и масивния гръден кош. Тя не бе пропуснала и пистолета на дясното му бедро, завързан с камшик. А в един друг колан, украсен с орнаменти и месингови закопчалки, имаше втъкнат дълъг нож. Миранда потрепери. Мъжът изглеждаше смъртоносно опасен. И бе мръсен! Кожените му дрехи бяха изцапани, за чуждестранното й око те бяха отвратително варварски и груби. И освен това миришеше. Когато му предложи ръката си, тя вдъхна миризмата му, мъжката му миризма…

Петстотин мили, помисли си тя замаяна.

— Мадам?

Тя едва не подскочи при това нагло провлачване. Не беше го чула да се приближава.

— Да? — Тя отказа да срещне скритите му в сянка очи. Вместо това спря поглед върху сложните шарки от мъниста по яката на ризата му.

Браг се усмихна.

— Почти сме готови. — Той я хвана за лакътя, без да обръща внимание на възклицанието й и я поведе навън. Зората се бе пукнала и първите слънчеви лъчи се процеждаха по улиците на Натчес.

Миранда се опита да овладее страха си. А дали не беше вълнение? Защо този мъж толкова я плашеше? Защо баща й я подлагаше на всичко това? „Господи, дай ми сили!“ молеше се тя наум.

Леля й вече седеше до един друг як мъж, макар че той не беше и наполовина толкова висок или грациозен колкото Браг. Той също бе облечен в еленови кожи и й се усмихна. Като минаха покрай него, Миранда осъзна, че той бе по-мръсен от Браг и чувствителният й нос усети миризмата му, нещо съвсем различно от мъжкия мирис на Браг и доста неприятно. Тя се задави и й се прииска да сложи кърпичката пред носа си, но не можа да го стори, защото Браг грубо я побутна към дилижанса. После той направи нещо невъобразимо. Сложи двете си ръце на кръста й, като напълно го обгърна, вдигна я и я постави до леля й, преди тя дори да се усети. Този път възклицанието заседна в гърлото й.

Без да иска Миранда го видя как без усилие скача на седлото на големия си светлокафяв жребец, а сърцето й биеше толкова силно в ребрата, че тя едвам дишаше.

— Дръпни се — рече той и направи жест с ръка.

Дилижансът потегли. Конят на Браг подтичваше до тях известно време, а Браг седеше грациозно и удобно, а после жребецът подскочи напред и потегли в галоп.

3

Те не видяха повече Браг до обяд и Миранда си отдъхна. Уелш не спираше да си приказва с леля й, понеже Миранда бе прекалено вглъбена в мислите си, за да се включи в разговора. Как изглеждаше годеникът й? Как щеше да се държи с нея? Какъв бе новият й дом? И как щеше да се приспособи към всичко това?

Уелш, точно както повечето американци, които бяха срещали, изглеждаше впечатлен от факта, че те са аристократи. Задаваше много въпроси, демонстрираше знанията си за пътищата и разказваше за тексаските си приключения. Уелш им обясни, че Браг винаги ще язди пред тях, за да се оглежда за индианци и други неприятели. Той ги увери, че Браг е тексаски рейнджър, един от най-добрите, и че няма от какво да се боят — той бе пътувал многократно по главния път.

Миранда се загледа в крайпътния пейзаж — тучни, тъмни кипариси, мъх, уханни цветя, мистичен вид красота — и скоро потъна в божието творение. Луизиана бе красив щат.

Браг се появи изневиделица, вдигна ръка и Уелш забави дилижанса.

— Добре, дами, десет минути. Разтъпчете се и свършете каквото имате да правите.

Златистите му очи, които проблясваха под шапката с широка периферия, стигнаха до Миранда и се спряха на изопнатото й тяло. Лицето й порозовяваше по начин, който бързо му стана познат. Отново ли я бе накарал да се почувства неудобно? Не че искаше. По дяволите, тя бе толкова чувствителна.

— Това е последното спиране преди нощувката — добави той.

Уелш помагаше на лейди Холкум да слезе и Браг не можа да се въздържи, скочи от жребеца си и бързо се приближи до Миранда.

— Мадам? — усмихна се той и протегна ръка. После се намръщи, когато тя неволно се скова. — Нямаме цял ден на разположение — скастри я той, ядосан от реакцията й към него.

Миранда протегна ръка и той я придърпа достатъчно близо, за да я хване за кръста. Усещаше как всеки мускул и тъкан в тялото й се напрягат при докосването му. Ледената принцеса, помисли си той с раздразнение. Свали я от седалката на дилижанса и я сложи на земята.

Но трябваше да признае, че бе забравил колко е изумителна, макар и да бе крехко създание. Като я свали, той я държеше толкова близо, че малките й гърди докоснаха ризата му само за секунда. Той бързо се отдръпна, много ядосан от себе си. Тя е годеница на Джон, напомни си той строго.

Миранда стоеше нерешително пред него със зачервено лице и хапеше устни, забила поглед в земята.

Тя е същинско мишле, помисли си Браг. Горкото малко мишле! Никога няма да се оправи в Тексас, никога! И точно когато си мислеше това, тя го погледна и каза тихо:

— Капитане, наистина ви моля да се отнасяте към мен с малко уважение. Чака ни дълго пътуване. — Погледът й беше умолителен и после тя сведе очи и се забърза след леля си.

Той се замисли над думите й и се ядоса на себе си. Тя е истинска дама, по дяволите, а не някоя евтина уличница. Какво му ставаше? Но очите му, по собствена воля, се спряха на малките й хълбоци, като се наслаждаваха на естествения им, неподправен ритъм, докато тя се отдалечаваше забързано. Ще трябва да се владея, помисли си той, внезапно объркан. Никога преди това не бе стоял в компанията на истинска дама. Единствените жени, които срещаше бяха евтини курви, индианки и жените и дъщерите на заселниците. С изключение на последните, той можеше да има всяка от тях, стига да поиска.

Браг се намръщи. Правилата, които знаеше вече не важаха. Той бе свикнал да взима това, което иска, когато му се прииска и жените не правеха изключение. У него се надигна гняв. Ситуацията бе нелепа, безумна. Имаше си работа за вършене, а вместо това се налагаше да бави някаква разглезена, девствена аристократка, на която всички досега бяха угаждали. Какво, по дяволите, трябваше да прави? Да се покланя и да целува кралската й ръка всеки път, когато тя минеше покрай него? Той продължи напред с коня си.

Като спряха за нощувка тази вечер, Миранда беше изтощена. Тя се свлече сковано на земята, а Браг отново й помогна да слезе и този път тя му бе благодарна за помощта. В този момент нямаше нещо, което да иска повече от една гореща вана и легло. Но ето че бе насред дивия пущинак на Луизиана — на нея й се стори истински пущинак! — на път за дори още по-враждебна и дива земя. О, папа!, помисли си тя окаяно. Защо, защо ми стори това?

Слънцето все още бе високо, но бавно залязваше. Леля й бе изчезнала — за да се облекчи, помисли си Миранда, докато наблюдаваше как Уелш чевръсто стъква огъня. Къде беше Браг? В следващия миг го видя да се връща в лагера с два диви заека, а скритият под шапката му поглед бе насочен право към нея. Миранда извърна очи. Защо вечно я гледаше? Толкова беше нагъл! Никога ли не сваляше тази шапка? Когато отново се осмели да погледне към него, той бе клекнал и дереше заека бързо и умело. При вида на кръвта и вътрешностите, хвърлени в огъня, Миранда усети как й се гади. Тя се изправи на крака и се втурна в гората, където се свлече на колене и се пребори с импулса да повърне.

Браг се намръщи и погледна Уелш.