— Добре тогава, Боби Том. Договорът, който си подписал с „Уиндмил“…

— Нещо не ми приличаш на онези от Холивуд, госпожице Сноу. Откога работиш за „Уиндмил“?

Тя се престори на много заета с оправянето на перлите си. Телефонът отново зазвъня и той отново не му обърна внимание.

— Работя като асистент продукция. От доста време.

— И откога по-точно?

Нямаше как да избегне отговора, но му отвърна с достойнство. Вирна брадичка, преди да изрече:

— Скоро ще стане месец.

— Толкова дълго? — Той явно изглеждаше развеселен.

— Аз съм много компетентна. Постъпих на тази работа със солиден опит във фирменото управление, а освен това притежавам отлични комуникативни умения. — Можеше да добави, че умее да плете дебели ръкавици за хващане на дръжките на горещи тенджери, да рисува украса по керамични прасенца и да свири на пиано „Доброто старо време“.

— Впечатляващо — рече той, след като подсвирна удивен. — И с каква работа се занимаваше преди?

— Аз… ъъ… ръководех старческия дом „Сенчести поляни“.

— Старчески дом? Доста отговорна работа. А откога си в този бизнес?

— Отраснала съм в „Сенчести поляни“.

— Отраснала си в старчески дом? Колко интересно. Познавах един, който бе отраснал в изправителен дом — просто защото баща му беше пазач там — но не очаквах да срещна някой, който е израсъл в старчески дом. Да не би родителите ти да са работили там?

— Родителите ми бяха собственици. Баща ми почина преди десет години и след това помагах на майка ми да го поддържа. Неотдавна тя го продаде и се премести във Флорида.

— И къде се намира този старчески дом?

— В Охайо.

— В Кливланд? Или в Кълъмбъс?

— В Ню Грънди.

Той се усмихна.

— Не мисля, че някога съм чувал за Ню Грънди. И как попадна от там в Холивуд?

Трудно й бе да остане съсредоточена пред убийствено съблазнителната му усмивка, но тя продължи решително.

— Уилоу Крейг ми предложи работа, защото се нуждаеше от някой, на когото да разчита, а освен това беше силно впечатлена от начина, по който ръководех дейността на „Сенчести поляни“. Баща й живееше там, преди да почине миналия месец.

Когато Уилоу, шеф на студиото „Уиндмил“, й предложи работа като асистент на продукция, Грейси направо не можеше да повярва на късмета си. Макар че длъжността беше на най-ниското ниво в йерархията, а заплатата — доста скромна, Грейси категорично възнамеряваше да докаже, че може да напредне бързо в бляскавата си нова професия.

— Господин Ден… ъъ, Боби Том… има ли някаква причина, поради която все още не си се явил за началото на снимките?

— О, има една доста основателна причина. Искаш ли ментови дражета? Тук някъде в бюрото трябва да се намира цяло пакетче. — Започна да опипва ръбовете на гранитния плот. — Май ми е трудно да напипам чекмеджетата. Опасявам се, че ще ми е нужно длето, за да ги отворя.

Тя се усмихна, но още в следващия миг осъзна, че той отново избягна отговора на въпроса й. Ала тъй като тя бе свикнала да разговаря с разсеяни хора, реши да подходи от съвсем друга посока.

— Имаш необикновена къща. Отдавна ли живееш тук?

— От две години. Самият аз не я харесвам много, но архитектката наистина се гордее с нея. Нарича я градско жилище от Каменната ера с японско и таитянско влияние. Аз бих я нарекъл просто „грозна“. Но изглежда се хареса на хората от списанието, защото я снимаха многократно. — Той се отказа от търсенето на бонбончетата и отпусна ръка върху клавиатурата на компютъра. — Понякога се прибирам у дома и намирам череп на крава да лежи до ваната или кану насред дневната, всички онези странни неща, изтипосани в снимките от списанията, за да изглеждат по-достоверни, макар че нормалните хора никога не държат такива глупави вещи в домовете си.

— Сигурно е трудно да живееш в къща, която не ти харесва.

— Притежавам цял куп, така че няма голямо значение.

Тя примигна от изненада. Повечето хора, които познаваше, трябваше да работят цял живот, за да изплатят една къща. Искаше да го попита колко къщи притежава, но реши, че няма да е разумно да се разсейва от основната си мисия, заради която бе тук. Телефонът отново започна да звъни, но и този път домакинът й дори не го погледна.

— Това е първият ти филм, нали? Винаги ли си искал да бъдеш актьор?

Той я погледна неразбиращо.

— Актьор? О, да… отдавна искам.

— Вероятно нямаш представа, че отлагането на снимките дори само с един ден струва хиляди долари. Студиото „Уиндмил“ е малко и независимо, така че не може да си позволи такива разходи.

— Ще ми ги приспаднат от хонорара.

Перспективата явно не го притесняваше и тя го изгледа замислено. Той си играеше с мишката, поставена върху сива подложка до клавиатурата. Пръстите му бяха дълги и тънки, а ноктите — късо изрязани, но китката му, показваща се от маншета, изглеждаше здрава и силна.

— Тъй като нямаш голям опит като актьор, ми хрумна, че може да си малко изнервен заради цялата тази работа. Ако се страхуваш…

Той се изправи зад бюрото и заговори меко, но с определена настойчивост, която досега не бе доловила в интонацията му.

— Боби Том Дентън не се страхува от нищо, скъпа. Запомни го.

— Всеки се страхува от нещо.

— Не и аз. Когато си прекарал по-голямата част от живота си, изправен срещу единайсет яки мъжаги, готови на всичко, за да ти изтръгнат червата през носа, такива неща като правенето на филми нямат голямо въздействие.

— Разбирам. Все пак вече не си футболист.

— О, аз завинаги ще си остана футболист, по един или друг начин. — За миг си помисли, че зърна някаква пустота в очите му, нещо като отчаяние. Но той говореше толкова сухо и делово, че тя реши, че само така й се е сторило.

Боби Том заобиколи бюрото и се приближи към нея.

— Може би ще е по-добре да се обадиш по телефона и да съобщиш на шефката си, че в един от близките дни ще бъда там.

Той най-после успя да я ядоса. Младата жена се изправи в целия си ръст от метър и шейсет и четири.

— Ще кажа на шефката си единствено, че утре следобед двамата ще отлетим за Сан Антонио и оттам ще продължим за Телароса.

— Ние?

— Да. — Още от самото начало знаеше, че трябва да е твърда с него, иначе той ще спечели незаличимо предимство пред нея. — В противен случай ще се озовеш насред много неприятен съдебен процес.

Той почеса брадичката си замислено.

— Мисля, че спечели, скъпа. Кога е полетът ни?

Тя го изгледа подозрително.

— В дванайсет и четирийсет и девет.

— Добре.

— Ще дойда да те взема в единайсет. — Внезапната му капитулация я изпълни с подозрение и думите й прозвучаха повече като въпрос, отколкото като заявление.

— Може би ще е по-лесно да се срещнем на летището.

— Ще те взема от тук.

— Много мило от твоя страна.

И в следващия миг Боби Том я хвана за лакътя, избутвайки я вън от кабинета.

Въплъти се в ролята на безупречен домакин, като й показа гонг от шестнайсети век и една скулптура на пода, изработена от вкаменено дърво, но само след минута и половина тя се озова сама насред алеята за автомобили.

От прозорците струеше светлина и музиката се лееше към нея в уханния нощен въздух. Докато го вдишваше, очите й се разшириха от копнеж. Това бе първото й диво парти, но ако не грешеше, току-що бе изхвърлена от него.



На следващия ден, в осем сутринта, Грейси отново пристигна пред къщата на Боби Том Дентън. Преди да напусне мотела, тя позвъни в „Сенчести поляни“, за да провери как са госпожа Фенър и господин Маринети. Макар да бе загърбила живота си в старческия дом, тя си оставаше загрижена за хората, които бе изоставила преди три седмици. Олекна й, като узна, че и двамата се подобряват. Позвъни и на майка си, но Фран Сноу беше на път за часа си по водна аеробика във вилата си в Сарасота и нямаше време за разговори.

Грейси паркира колата си на улицата, където не се виждаше от къщата заради храстите, но тя можеше да наблюдава алеята за автомобили пред нея. Внезапната сговорчивост, проявена снощи от Боби Том, я бе направила подозрителна, а тя нямаше намерение да оставя нищо на случайността.

През по-голямата част от изминалата нощ се беше разкъсвала между смущаващи еротични сънища и изнервящо будуване. Тази сутрин, докато бе под душа, си изнесе строга лекция. Нямаше никаква полза да си повтаря, че Боби Том не е най-красивият, най-възбуждащият и най-секси мъж, когото някога бе виждала, защото той бе точно такъв. Затова беше още по-важно да си напомня, че зад сините му очи, ленив чар и безкрайна вежливост се крие опасна комбинация от чудовищно его и остър ум. На всяка цена трябваше да остане нащрек.

Мислите й бяха прекъснати от ретро форд „Тъндърбърд“, спортен модел, който се спусна на заден ход по алеята. И понеже очакваше подобно предателство, тя завъртя рязко ключа за запалването, натисна педала за газта и рязко подкара взетата под наем кола, за да блокира пътя на форда. После изключи двигателя, грабна чантата си и изскочи навън.

Ключовете за колата й издрънкаха в джоба на последната й модна издънка — прекалено широка за нея рокля, с цвят на горчица, чиято предна част се премяташе. Надяваше се да изглежда едновременно елегантна и делова, но вместо това приличаше на старомодна повлекана на средна възраст. Потропването от токовете на каубойските ботуши на Боби Том отекваше по алеята, когато се насочи към нея. В походката му се долавяше само леко накуцване. Грейси огледа нервно дрехите му. Копринената му риза, щампована с пурпурни палми, бе затъкната в чифт идеално избелели и безукорно разръфани дънки, плътно прилепващи към тесните му бедра и стройни крака на спортист, и то по такъв начин, че за нея бе невъзможно да откъсне очи от онези части по тялото му, в които бе по-добре да не приковава погледа си.

Успя да се окопити едва когато той повдигна леко периферията на перленосивата си шапка „Стетсън“.

— Добро утро, госпожице Грейси.

— Добро утро — отвърна тя рязко. — Не очаквах да станеш толкова рано след снощния купон.

Минаха няколко секунди, докато се взираше в нея. Макар че очите му бяха полупритворени, тя долови някаква напрегнатост в тях, прикрита зад привидното му безразличие, което я накара още повече да настръхне.

— Не се очакваше да се появиш тук преди единайсет часа — промърмори той.

— Да, но подраних.

— Виждам и със сигурност ще ти бъда много признателен, ако дръпнеш колата си, за да не ми запречва пътя. — Ленивото му провлачено говорене контрастираше с лекото присвиване на устните му.

— Съжалявам, но не мога да го направя. Тук съм, за да те придружа до Телароса.

— Не искам да бъда неучтив, скъпа, но не се нуждая от бодигард.

— Не съм бодигард, а придружител.

— Каквото и да си, бих искал да преместиш колата си.

— Разбрах, но ако не те заведа в Телароса в понеделник сутринта, със сигурност ще ме уволнят, затова няма да отстъпя.

Той отпусна ръка на бедрото си.

— Разбирам проблема ти и затова ще ти дам хиляда долара, за да се махнеш оттук и повече да не се връщаш.

Грейси го зяпна изумено.

— Е, добре, да ги направим хиляда и петстотин, заради неудобството, което ти причинявам.

Грейси винаги бе предполагала, че само като я погледнат, хората разбират, че е почтена личност. Мисълта, че той е могъл да си помисли, че е способна да приеме подкуп, я обиди много повече, отколкото да я сбъркат със стриптийзьорка.

— Не правя такива неща — процеди тя бавно.

Той изпусна дълга въздишка на съжаление.

— Наистина жалко, защото независимо дали ще вземеш парите или не, опасявам се, че днес следобед няма да се кача с теб на онзи самолет.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че смяташ да развалиш договора си?

— Не. Само ти съобщавам, че ще стигна сам в Телароса.