Тя замръзна на място.

Фелисити вдигна вежди.

— Ан, пребледняла си като платно. Случило ли се е нещо?

Ан се помъчи да се овладее, но това бе невъзможно. Беше смаяна и ужасно уплашена. Къде беше Бенет? Къде бяха всички останали?

— Аз… нямах представа, че си тук, Фелисити — с усилие промълви тя.

— Входната врата беше отворена. Тъй като сме роднини, реших да зарежа формалностите и просто да вляза.

Пулсът на Ан бучеше в ушите й.

— Разбирам. С мен ли искаш да говориш?

— Дойдох да видя Дом. — Усмивката й угасна. — Как е той?

Макар вцепенена от ужас, Ан постепенно си възвърна способността да разсъждава. Щом Фелисити знаеше за раняването на Дом, значи бе разговаряла с Патрик преди отпътуването му от страната. Патрик… който я прикриваше.

— Дом се възстановява нормално, благодаря. — Тя отново погледна през рамо е надеждата да зърне някого от слугите. Но коридорът отвън беше тих, пуст. — В момента спи — добави Ан. — Може би е по-добре да наминеш утре.

— Не мисля така — каза Фелисити. — Всъщност ти знаеш истинската причина да съм тук, нали, Ан?

Ан изтръпна. Думата „не“ беше на върха на езика й. Но тя кимна бавно. Усети, че се изпотява.

— Ти си била, нали, Фелисити? Ти си предизвикала пожара, ти си отровила коня ми. Ти си тази, която желае смъртта ми.

— Да! — озъби се Фелисити. — Да! Да! Аз трябваше да бъда херцогиня Ръдърфорд, не ти! Не разбираш ли? — Лицето й беше почервеняло от ярост. Думите й бяха пълни със злоба, с омраза. — Никога няма да ти простя, че ми отне това, което беше мое! Сега херцогът е на смъртно легло. Скоро Дом ще стане девети херцог Ръдърфорд. Наистина ли вярваш, че ще ти позволя да станеш негова херцогиня? Титлата, богатството, властта — всичко това ми принадлежи. На мен! — изкрещя тя.

Ан не се поколеба нито за миг. Трябваше да се махне оттук. Тя се обърна и тръгна към вратата. Сърцето й препускаше стремглаво. Тялото й се бе вдървило от страх. Очакваше всеки миг да се случи нещо ужасно, може би дори да бъде прободена с нож в гърба.

— Спри! — извика пискливо Фелисити.

Ан се закова на място, обърна се и веднага видя малкия пистолет със седефена дръжка в ръката й.

— Недей.

— Защо? — усмихна се студено Фелисити и се прицели право в гърдите й. — Аз съм отличен стрелец. Упражнявам се от години. От цели четири години, ако трябва да бъда точна. Е, ще ме молиш ли да те пощадя, Ан?

Ан усети как по лицето й, между гърдите й се стича пот. Дом спеше горе. Хопър бе настанен в далечното западно крило. Не се виждаше никой от прислугата. Нямаше кой да й помогне — трябваше да се защитава сама. Ако искаше да живее.

А Ан искаше да живее. С Дом — принцът на нейните мечти.

— Да — каза тя, измервайки с очи разстоянието между себе си и своята братовчедка. Разделяха ги десетина крачки, не повече.

Фелисити се усмихна. Изражението й напомняше лукавото, коварно изражение на котка, която се кани да се нахвърли върху мишка… и да я убие.

Изведнъж Ан вдигна поглед към вратата зад гърба на Фелисити и възкликна:

— Патрик!

Фелисити се обърна слисано.

Ан се спусна напред, хвърли се върху нея и я повали на земята. Пистолетът излетя от ръката на Фелисити и тупна на пода, като при удара произведе изстрел, който отекна в целия салон. Стъкленият абажур на една от лампите се пръсна на парчета, които се посипаха по пода и по мебелите. Патрик, естествено, изобщо не беше зад гърба на сестра си.

Фелисити изпищя и размаха ръце, опитвайки се да издере лицето на братовчедка си. Ан обаче съумя да се предпази и да притисне далеч по-едрата от нея Фелисити към пода. След кратка борба тя хвана китките й, изви ръцете й над главата и я прикова здраво към земята. И двете дишаха тежко, Фелисити се опита да ритне с коляно Ан в слабините, но Ан не й позволи.

В този миг в салона връхлетяха Бенет и няколко слуги.

— Божичко, ваше благородие! Добре ли сте? Ранена ли сте? — извика икономът. Лицето му беше пребледняло като чаршаф.

— Някой да доведе мистър Хопър — каза Ан, обзета от внезапно дълбоко, огромно задоволство. Продължаваше да държи братовчедка си притисната здраво към мекия персийски килим, Фелисити се бе вторачила в нея с неподправена ненавист.

Ан се усмихна, Фелисити й бе причинила много страдания, беше я наранила, едва не я бе убила. Но Ан беше успяла да се защити. Бе победила.

— Ан! — изкрещя Дом, като се втурна в салона. Щом съзря двете жени, той се закова на място с шокирано изражение. След миг обаче се опомни и рязко се разпореди: — Джейкъбс, пистолета!

Слугата веднага изтича и го вдигна от пода. В това време Дом протегна ръка на съпругата си.

Ан се изправи и се сгуши в прегръдките му. Фелисити също се надигна, но не се осмели да стане от пода. Очите й, вперени в Дом и Ан, се напълниха със сълзи.

— Дом, моля те, чуй ме! — извика тя. — Аз те обичам…

— Млъкни — сряза я Дом, без дори да я погледне. Цялото му внимание бе съсредоточено върху Ан. — Ранена ли си? — попита тревожно той.

— Не — каза Ан, като отпусна глава на гърдите му и го прегърна през кръста. Колко хубаво й беше до него! Колко хубаво беше, че е жива! — Не, никога не съм се чувствала по-добре.

Дом я притисна към себе си в здрава, сигурна прегръдка, Фелисити плачеше.

Няколко минути по-късно инспектор Хопър я отведе в селото, където я затвориха за през нощта.



Подпомогнат от двама лакеи, Дом слезе от каляската. Ан вече беше на тротоара. Щом стъпи на земята, той отказа всякаква друга помощ, с което си спечели един укорителен поглед от страна на своята съпруга. Здрачаваше се. От инцидента е Фелисити бе изминал един ден.

— Вече съм много по-добре — настоя Дом, когато се заизкачваха бавно по стъпалата на Ръдърфорд Хаус.

— Вярно е, но пътуването беше дълго и изморително. Излишно беше да проявяваш гордост и да отказваш помощта на прислугата — сопна се Ан.

— Проклетница — нежно измърмори той. Тя се усмихна и се притисна към него. Колдуел вече ги очакваше на прага.

— Милорд, милейди! — почти извика той, усмихнат до уши.

— Как е дядо ми? — попита Дом, когато влязоха във фоайето.

— Много по-добре — отвърна Колдуел със сияещо лице. — Днес успя дори да се изправи!

— Но това е чудесно! — възкликна Ан. Дом бе не по-малко развълнуван.

— Милорд — продължи икономът, — херцогът настоява да говори незабавно с вас.

— Аз също — каза Дом. — Къде е Негова светлост?

— В библиотеката, милорд.

Дом забърза по коридора, следван от Ан. Вратите на библиотеката бяха широко разтворени. На прага Дом се спря. Дядо му седеше в любимото си кожено кресло, а в скута му лежеше разтворен вестник. Ръдърфорд вдигна глава, видя го и се усмихна.

— Дом!

— Дядо! — Дом се втурна в стаята и стисна ръката му. Искаше му се да го прегърне. Гласът му бе задавен от сълзи. — Благодаря на Бога, че се възстановяваш!

— С-синко… — каза херцогът също толкова задавено. Дом се усмихна и посочи към Ан.

— Знам, че това ще те направи много щастлив, дядо. Двамата с Ан се сдобрихме.

Ръдърфорд се усмихна на Ан, която се приближи до него, целуна го по бузата и се сгуши в прегръдките на Дом.

— Ние не само се сдобрихме, Ваша светлост — каза тихо тя, сетне погледна настойчиво съпруга си.

— Да — усмихна се той. — Признавам, че съм бил кръгъл глупак. Аз съм лудо влюбен в жена си.

— Х-хубаво — кимна одобрително херцогът. — С-седнете.

Дом придърпа един стол за Ан, след което седна на дивана.

— Недей да се изморяваш заради нас… — започна той.

— Д-дом! — прекъсна го Ръдърфорд с грачещ глас. — Ти… си… мой… с-син.

Дом го изгледа втренчено.

— Моля? — Сигурен бе, че не е чул добре.

— Ти! Син! — изкрещя херцогът. — Ти! Мой син!

Лицето на Дом пребледня.

Ан скочи от стола.

— Ваша светлост! — възкликна тя. — Искате да кажете, че Дом е ваш син? Че вие и Кларис… — Не успя да продължи. Беше поразена, объркана. Не знаеше дати да се радва или да се ужасява.

— Да. Колдуел!

Икономът се появи на момента.

— Милорд — обърна се той към Дом, — херцогът иска да ви обясня.

Дом се беше вторачил в своя дядо… или в своя баща? Изобщо не бе забелязал появата на Колдуел. Това бе невъзможно! Беше шокиран, неспособен да повярва на ушите си. Кларис да е изневерила на Филип е Ръдърфорд?!

— Не разбирам — прошепна той.

— Колдуел! — изръмжа повелително херцогът.

Икономът се покашля. Дом се обърна към него като замаян.

— Майка ви е имала връзка с Негова светлост още преди да се запознае с Филип. И е забременяла. Херцогът нямал никакво намерение да се жени нито за нея, нито за която и да било друга, а и не й повярвал, когато му казала, че е бременна и настояла за брак. Сметнал е, че това е коварна лъжа, целяща да го изнуди да се ожени повторно. Вече на два пъти се бил сблъсквал с подобни опити след смъртта на лейди Сара.

Дом започваше да проумява. И да трепери. Погледна към херцога… към баща си.

— Божичко! — прошепна той.

— Отказът на херцога разярил Кларис. Почти веднага след това тя съблазнила Филип и се омъжила тайно за него. Филип е научил истината чак когато вие, милорд, сте навършил една годинка и е дал клетва да я запази в тайна. Още тогава маркизът ви е осиновил и ви е направил свой наследник, но за това са знаели само той и херцогът. Кларис не е имала никаква представа.

Дом се взираше в Ръдърфорд със замъглен от сълзи поглед. Гърлото му беше пресъхнало.

— Дя… татко… Защо не си ми казал? Аз… аз съм изумен.

Херцогът плачеше.

— Обичам те — произнесе съвсем отчетливо той.

По лицето на Дом също се стичаха сълзи.

— И аз те обичам… татко. — Той падна на колене пред херцога. Пред своя баща. Сетне сграбчи ръцете му, притисна ги към сърцето си и прошепна: — Това обяснява всичко.

— Моля те — каза Ръдърфорд. — П-прощаваш… ли… ми?

— Господи, да!

— Всички! — извика херцогът.

Дом изтри сълзите си.

— Всички?

— Всички! Да з-знаят! — изкрещя Ръдърфорд. — Н-няма д-да… умра! Още н-не!

Дом се изправи и го прегърна. Ръцете на херцога нежно се сключиха около раменете му.

Ан плачеше. Колдуел също. Той й подаде кърпичката си и излезе от стаята, за да намери друга.



— Майко! — каза Дом с напрегнат тон и също толкова напрегнато изражение. Колдуел му бе съобщил, че майка му се е заключила в спалнята си от два дни. Въпреки че след разговора си с Ръдърфорд тя упорито отказваше да се вижда с когото и да е, беше отворила вратата и сега синът й стоеше на прага.

Кларис бе застанала до прозореца и наблюдаваше втренчено оживеното движение по улицата и ярките оранжеви и жълти листа на дърветата. Но не се обърна.

Дом пристъпи в стаята и затвори вратата зад гърба си.

— Вече знам. Той ми каза. Баща ми ми каза всичко.

Тя го погледна. Лицето й беше бледо, а очите й — зачервени.

— Мразя го. — По бузите й се търкулнаха две сълзи.

— Не говори така — извика Дом, втурна се към нея и я сграбчи за раменете. — Защо не ми каза? Как можа да ми причиниш толкова страдания? Нима не те е интересувало какво ще стане с мен? Скандалът можеше да ме унищожи. Щях да загубя всичко.

Кларис се взря в него.

— Интересуваше ме, Доминик. Но не толкова, колкото ме интересуваше да отмъстя на баща ти.

— Защото те е отблъснал? — попита той объркано, наскърбено.

Тя кимна.

— Защото обичаше друга.

— Сара.

— Не. Той беше влюбен в майката на Ан — Джанис.

Дом се сепна.

— Не може да бъ…

— Той обичаше Джанис Станхоуп Стюарт — извика Кларис — и това е една от причините да обича Ан толкова много и да иска двамата с нея да се съберете. Но вече няма значение. Той спечели. Божичко, той отново спечели!

— Съжалявам, че те е наранил. Много съжалявам. Но ти трябваше да разкриеш истината, когато Феърхейвън предизвика скандала около произхода ми.

Тя мълчеше.

— Майко — каза с дрезгав глас Дом, — искам да знаеш, че правя всичко възможно, за да разбера мотивите ти и че това, което се случи, не променя нищо. Ти си ми майка. Чувствата ми към теб си остават същите. Аз ще те защитя от скандала.

— Не мисля, че би могъл да ме защитиш, Доминик. — Устните й трепереха. — Какво да правя сега?

— Смятам, че трябва да се оттеглиш в провинцията.

— Да. — Кларис затвори за миг очи с изражение на пълно отчаяние.

— Херцогът и аз възнамеряваме да извадим истината на бял свят. Той вече е изпратил съобщение, което ще бъде публикувано в утрешния брой на „Таймс“. Освен това е променил завещанието си, като е включил в него клауза, потвърждаваща, че съм негов син. Първоначално ще се вдигне голям шум, затова за теб ще е най-добре да останеш за известно време в провинцията. Но аз съм син на Ръдърфорд и бързо ще ми простят всичко. След време, благодарение на моето положение и власт, ще можеш отново да се появиш в обществото. Обещавам ти, майко.