Облекчение изпълни сърцето на бащата.

Херцогът също бе зает с наблюдение. Не можеше да откъсне ококорения си поглед от другия мъж. Баща му бе тук. Неговият баща.

Минаха няколко безкрайно дълги мига. Накрая Ейдриън се отърси от замайването си.

— Не очаквах разследването ми да даде толкова светкавичен резултат.

Стоун се поколеба. Културните обноски на другия мъж го изненадаха и отново му припомниха, че двамата принадлежат не само към различни страни, а и към различни класи. Тревогата му се върна с нова сила.

— Как можех да не пристигна веднага?

Ейдриън затвори вратата и влезе в стаята.

— Трябва да се извиня, че не бях тук, когато сте пристигнал.

Стоун махна с ръка.

— Очевидно не бях очакван.

Двамата мъже изпаднаха в неловко мълчание. Наруши го Ейдриън.

— Ще желаете ли още едно бренди? — попита той, като прекоси стаята и отиде до шкафчето с напитки.

— Може би ще ми дойде добре — измърмори Стоун.

Ейдриън старателно напълни чашата на баща.

— Видяхте ли се с Изабел? — Въпросът бе зададен автоматично, без задни мисли. Просто трескаво се опитваше да намери тема, с която да разчупи леда помежду им.

— Не.

Изненадан, Ейдриън вдигна поглед и видя през лицето на баща му да преминава тъмен облак. Разбра, че трябва да спре, разбра, че трябва да остави въпроса за майка си, въпреки че резкият тон на баща му го озадачи. След толкова много години очакваше от него безразличие, но не и гняв.

Той приближи до другия мъж и му подаде брендито. Когато физическото разстояние между тях се стопи, двамата се сковаха и замълчаха, застанали лице в лице и вперили погледи един в друг.

— Мътните да го вземат! — възкликна накрая Ейдриън. — Това е дяволски неловко. Как по дяволите се посреща един отдавна изчезнал баща?

Стоун изведнъж се разсмя.

— По дяволите, точно така! — възкликна той. — Слава богу, че можеш да ругаеш!

Ейдриън също се усмихна обзет същото от нервно напрежение.

— Искате да ругая?

— Не че искам — каза Стоун. Усмивката му постепенно се стопи. — Просто се чудех дали разговорът ни ще продължи все така официално.

— Ние англичаните сме пословични с това, че държим на официалностите — отбеляза Ейдриън.

— Да, но ти си наполовина американец.

Ейдриън спря да се усмихва. Накрая устните му се смекчиха.

— Много исках да ви видя — призна той. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Кой баща не би дошъл в подобна ситуация? — попита чистосърдечно Стоун.

— Мнозина, предполагам.

Стоун се досети какво става в душата на сина му.

— Винаги съм мечтал за син. Нямам деца. Никакви. Всъщност — той се усмихна — досега нямах.

Тази усмивка каза на Ейдриън всичко. Вече знаеше от Изабел, че Ейдриън Стоун е пълната противоположност на Франсис, но тайно се бе страхувал, че бащинството няма да означава почти нищо за един чужд човек, който просто го бе заченал. Това обаче не беше така. Баща му бе щастлив да открие, че има син. Беше дори повече от щастлив, ако можеше да се съди по бързината, с която бе пристигнал в Англия.

— А аз винаги съм искал да имам баща като всички други момчета — призна Ейдриън.

Стоун го погледна.

— Та ти имаше баща.

Лицето на Ейдриън потъмня.

— Нямах баща. Франсис е знаел истината. Аз обаче не я знаех, затова и никога не разбрах защо ме мрази. Изпитах най-голямото облекчение в живота си, когато майка ми ми каза.

Стоун се намръщи.

— Тя трябваше да ти каже много по-рано. Трябваше да каже и на мен.

Ейдриън усети обвинителния тон в гласа му и го погледна.

— Тя си има причини за това.

Стоун веднага долови синовната лоялност в тона му и се овладя. Ако обвинеше Изабел, щеше да отблъсне собствения си син. А той болезнено копнееше да го направи свой приятел.

— Миналото си е минало. Благодарен съм, че доживях този ден — да видя собствения си син, от плът и кръв.

Ейдриън се усмихна.

— И аз чаках този ден. Изабел ми е говорила за теб само веднъж, но даде да се разбере, че ти си всичко, което Франсис не беше.

— Толкова ли беше лош? — попита меко Стоун.

— Беше пияница и хомосексуалист, който мразеше не само мен, а и жена си. Беше страхливец и тиранин. Тормозеше ни и двамата, докато не станах по-голям и по-силен от него.

Стоун се ужаси. Изведнъж си представи ясно Изабел преди близо тридесет години — изящна, горда и възхитително красива, представи си как съпругът й я бие, представи си малкото момче, хванато за полите й. Ала бързо се отърси от състраданието, което не искаше да изпитва, не и към нея, и съсредоточи вниманието си върху своя син.

— Може би някой ден ще ми разкажеш за живота си.

— Може би. — Ейдриън се извърна.

Стоун разбра, че е прекалил, че е избързал. Той беше прост човек; синът му бе сложна и объркваща личност. Но независимо от ужасното си детство, очевидно бе станал силен и достоен мъж. Нямаше начин човек да поговори с херцог Клейбъроу без да усети неговата добродетел и сила.

Ейдриън отново го погледна.

— Искаш ли да изпратя да я повикат?

— Не!

Яростният тон на баща му отново го стресна. Но като че ли започваше да разбира, макар и още твърде смътно.

— Каза, че нямаш деца. Не си ли се оженил?

— Не. — Изражението на Стоун беше мрачно и гневно. — Както казах, миналото си е минало. — Той смекчи тона си. — Нямам желание да го разравям. Сигурен съм, че и майка ти няма такова желание.

Точно с това Ейдриън не беше съгласен. Зад думите на Стоун се долавяха силни чувства, които бяха твърде съкровени и сложни, за да може да ги определи, но въпреки това интуицията му го караше да не изпълни волята на баща си. И Ейдриън взе своето решение.

— Вероятно имаш право — каза той примирително. — Колко дълго смяташ да останеш?

Стоун се усмихна. Осъзна, че вече не се тревожи, не изпитва страх. Напротив, сърцето му вече бе пълно с любов към единственото му дете. Чувствата му бяха така всепоглъщащи, че го оставиха без дъх. Никога не си бе представял, че човек може да се чувства по този начин.

— Докогато съм добре дошъл тук.

— Винаги ще бъдеш добре дошъл.

Сърцето на Стоун подскочи. Погледна сина си, видя леката руменина по скулите му и инстинктът му подсказа колко трудно е за Ейдриън да бъде толкова искрен, толкова скоро.

— Благодаря ти.

— Няма нужда да ми благодариш. Ти си мой баща. Винаги ще бъдеш добре дошъл тук — повтори с твърд глас Ейдриън.

Една нова мисъл порази Стоун и изражението му отново стана мрачно.

— Да не би връзката помежду ни да застрашава твоето положение?

Ейдриън вдигна изненадано вежди.

— А-а, разбирам. Искаш да кажеш положението ми на херцог? Не.

— Но как е възможно?

— С женитбата си за Франсис Изабел е била определена за законна наследница на Клейбъроу. Баща й, граф Нортъмбърланд, е много прозорлив човек. Имам много братовчеди, които си умират да ме видят детрониран, така да се каже. Които копнеят да оспорят завещанието на Джонатан Бракстън-Лоуъл. Но това няма да стане. Не защото аз много държа на властта или титлите. Не държа на тях. Не и защото обожавам Клейбъроу и не бих желал да го напусна. А защото макар за мен да е изключително важно, че ти си мой баща, още по-важно е репутацията на майка ми да остане неопетнена. Истината за кръвната връзка помежду ни никога няма да бъде разкрита. Защото ако това стане, аз ще отрека, за да защитя майка си. А ако аз отрека, никой няма да посмее да се рови повече в това.

— Разбирам.

Въпреки че тайничко много му се искаше да припознае Ейдриън Бракстън-Лоуъл като свой син, Стоун не беше разочарован. Напротив, беше дяволски горд с решителността, предаността и почтеността на сина си.

Все пак не бе пропуснал да долови и предупредителната нотка в тона му.

— Възхищавам ти се, Ейдриън — каза той тихо. — И се гордея, че си такъв, какъвто си. Не съм дошъл тук да тръбя, че съм ти баща или да обърквам живота ти. Не бива да се тревожиш за това.

— Знам — отвърна Ейдриън също толкова сериозно. — Знам го и без да ми казваш. Ти не си отмъстителен, не си ловец на богатства, не си подлец. Няма нужда да те познавам по-добре, за да съм сигурен във всичко това. — Той се усмихна и добави с едно напълно непривично за херцог Клейбъроу намигване: — Може и да си американец, но си достоен мъж.

Ейдриън Стоун се засмя.

35

Какво ли може да е чак толкова спешно, питаше се Изабел. Снощи, няколко часа след вечеря бе получила бележка от сина си, който я молеше да се срещнат на сутринта в Клейбъроу. Това я разтревожи; предполагаше, че молбата му е свързана с неговата съпруга. Какво друго би могло да бъде? Какво друго би могло да има същото значение?

Разбира се, тя никога не би пренебрегнала такава молба. Вдигна се на изгрев слънце и час по-късно потегли за Клейбъроу. Когато пристигна в имението, още бе ранна сутрин.

— Негова светлост още закусва, Ваша светлост — уведоми я Удуърд, когато тя почти влетя в къщата.

Изабел се изненада. Беше девет и половина. Ейдриън никога не закусваше толкова късно. Тревогата й се усили.

Страх я бе да попита, но таеше последна надежда.

— Херцогинята с него ли е?

— Не, Ваша светлост, херцогинята още спи.

Изабел едва не припадна от облекчение.

— Значи се е върнала! — извика тя щастливо.

За миг Удуърд също се усмихна.

— Да, така е. Всички много се радваме, Ваша светлост. Въпреки че това не бе точно завръщане.

Изабел познаваше Удуърд от години. Той не бе от хората, които си позволяват да споделят информация без да са питани. Очевидно искаше да й каже нещо.

— Какво имаш предвид?

— Негова светлост я докара обратно у дома.

От многозначителната му интонация, Изабел заподозря най-лошото. Несъмнено Ейдриън бе довел жена си вкъщи насила. Можеше да си представи скандала, който са вдигнали. Тя въздъхна и забърза по коридора към трапезарията.

— Той не е там, Ваша светлост — хукна след нея Удуърд. — Закусва в музикалния салон. Нейна светлост предпочита да се хранят там.

Изабел веднага разбра, че всичко е наред и въздъхна облекчено. Никол Шелтън Бракстън-Лоуъл бе започнала да опитомява сина й, милиметър по милиметър. Крайно време беше някой да го омекоти малко. Тя остави Удуърд да разтвори вратите на музикалния салон и влезе с доволна усмивка. Секунда по-късно обаче замръзна на мястото си.

Това бе Ейдриън — нейният Ейдриън — Ейдриън Стоун. Седеше на масата със сина й, двамата бяха потънали в оживен разговор и закусваха, сякаш така бяха прекарвали всяка една сутрин от живота си — баща и син заедно. Всичко лудо се завъртя пред очите й. Бе убедена, че ще припадне.

— Мамо! — извика Ейдриън.

Изабел имаше желязна воля, винаги бе имала. Заповяда на сърцето си да бие, повели си да се задържи на крака, да бъде силна и изправена. Не можеше обаче да заповяда на кръвта си да се върне обратно на лицето й, което бе мъртвешки бледо. Нито пък можеше да откъсне поглед от Ейдриън Стоун.

Той също втренчи поглед в нея.

Ейдриън, техният син, се изправи. Погледна единия и после другия — първо майка си, замръзнала и призрачно бяла, след това баща си, седящ в шок на масата.

Стоун пръв дойде на себе си.

— Това някаква шега ли е? — попита с леден глас той.

— Внезапно ми изникна една спешна работа — отвърна Ейдриън и изчезна, като тръшна вратата след себе си.

Стоун стана.

— Това някаква шега ли е, по дяволите?

Изабел се стресна. Не сънуваше. Мъжът, когото някога бе обичала с цялото си сърце и душа — мъжът, когото продължаваше да обича и сега, — стоеше пред нея от плът и кръв. Беше остарял, косата му вече бе посивяла, а не лъскава и с цвят на кестен. Около очите и устата му имаше много бръчки, но той бе все така висок и силен и все още мигновено я омагьосваше с мъжествения си магнетизъм. Все още бе най-красивия мъж, който бе виждала, винаги щеше да си остане за нея такъв. Цялото й тяло се разтрепери, а сърцето й заблъска лудо.

Стоун ритна стола си.

— Смятах никога повече да не те виждам — каза той ядосано. — Но очевидно нашият син е решил точно обратното.

Изабел подскочи. Изведнъж всичко й се изясни и истината я проряза като леден, остър нож: той я мразеше. Очите му горяха от омраза. Стоеше и я гледаше с презрение, сякаш виждаше някакво противно насекомо. Прониза я остра божа. Господи, как бе възможно такава любов да се превърне в подобна омраза?

И как, о как, как да го погледне отново, щом той изпитваше такива чувства към нея?