Вивиан я прекъсна без колебание.

— Никой никога не те е принуждавал да играеш ролята на майка или мъченица. Ако не беше толкова горда и ограничена, сигурно щеше поне от време на време да молиш за помощ. Трябваше само да ми кажеш „Вивиан, ще бъдеш ли така добра да вържеш косата на Порция?“ или „Вивиан, би ли отишла набързо до пазара, за да купиш едно хубаво…“

— Казвала съм го поне сто пъти, но ти беше заета да седиш пред огледалото и да разресваш дългите си руси къдрици. Или да се упражняваш в рисуване на сърчица. Или да изпробваш всички хубави рокли, които мама беше поръчала за мен!

— Ти ревнуваш! — извика възмутено Вивиан. — Вярно е, че от време на време вземах по някоя твоя рокля, но поне не оставих неволно любимата ти кукла пред камината, за да изгоря дългите й руси къдрици!

Каролайн се наведе и носът й докосна този на сестра й.

— Кой казва, че е било неволно?

Когато се впуснаха в нови тиради, за да изброят и последните си грешчици в детайл, Ейдриън потупа Ларкин по рамото и посочи с глава към края на гората.

Тъкмо бяха навлезли между дърветата, когато Каролайн се обърна и ги видя.

— Ехей, къде отивате?

Ейдриън въздъхна тежко.

— Да намерим Порция и Джулиън. Или поне така се надявам.

— Никъде няма да отидете без нас! — Каролайн улови ръката на Вивиан и двете хукнаха към гората.

— Мъжете са невъзможни! Една нощ в леглото им и вече си мислят, че след като са те дарили с няколко часа неописуемо удоволствие, през остатъка от живота ти ще решават кое е най-доброто за теб.

Вивиан кимна в знак на съгласие.

— Наистина са невъзможни. Знаеш ли, Алистър отказа да ме вземе със себе си, ако не се съглася да обуя неговите ботуши! — Тя повдигна полата си и се потърси отвратено. — Сложила съм половин дузина чорапи, за да не ги изгубя някъде по пътя. Но дори така са огромни и грозни като свински бутове.

— Бедното ми агънце — промърмори утешително Каролайн и стисна ръката й. — Щом намерим Порция и Джулиън, ще ти приготвя хубава гореща баня пред камината.

Когато настигнаха мъжете и ги задминаха, крякайки като възбудени кокошки, Ейдриън и Ларкин си размениха невярващи погледи.

— По всичко личи, че са намерили общ неприятел — обясни тихо Ларкин.

— Прав си — кимна смутено Ейдриън. — Нас.



След като изкачиха едно възвишение и прекосиха тясна долина, минаха през няколко студени поточета и претърсиха всички скривалища от детството на Ейдриън и Джулиън, Каролайн си пожела и тя да е обула чифт от ботушите на любимия си. Подметките на леките й обувки бяха толкова износени, че усещаше болезнено всяко камъче и дори всеки стрък трева.

На няколко пъти щеше да рухне от изтощение, но всеки път, когато се спъваше, Ейдриън протягаше ръка и я подкрепяше. Всеки път, когато силите й застрашително отслабваха, решителното му изражение я подканваше да бърза.

Когато й помогна да се прехвърли през едно паднало стъбло, зад което започваше стръмен, скалист склон, той се осведоми тихо:

— Неописуемо удоволствие, значи?

Каролайн сведе глава, за да скрие усмивката си.

— Не ме гледай така самодоволно, ако обичаш. Мога да кажа, че като цяло беше… приятно.

— Приятно? — Ейдриън я дръпна и тя падна на гърдите му. Меката й гръд се притисна към коравия му гръден кош. Ейдриън я погледна отвисоко и в замъглените му очи блесна обещание. — Тогава не ми остава нищо друго, освен тази нощ да удвоя усилията си.

Тази нощ… Но само след като намерят Порция и Джулиън и ги върнат в замъка. Тази нощ щяха да лежат в огромното легло на Ейдриън и да коват планове за сватбата. И да се смеят на страха, който са изпитали заради глупавите си брат и сестра. Когато го погледна в очите, Каролайн разбра, че и двамата много искаха да вярват в общото си бъдеще.

Ала денят минаваше, а заедно с него угасваха и надеждите им. Слънцето се скри зад пелена от облаци, заваля лек дъжд, падането на мрака се ускори. Красивата шапчица на Вивиан се намокри и увисна тъжно. Когато формата й окончателно се развали, тя я свали от главата си и я захвърли отвратено. Вместо това скри косите си под качулката на наметката.

Най-сетне излязоха на голяма поляна в гората. В средата се издигаше четириъгълна сграда. Старите камъни бяха обрулени от ветровете, обрасли с мъх и папрати. Над входа бдеше каменен ангел и строгото лице ги предупреждаваше, че това не е убежище за уморени пътници.

— Какво е това? — попита шепнешком Каролайн.

Неестествената тишина я разтревожи.

— Семейната гробница — отговори също така тихо Ейдриън.

Тя потрепери и си каза, че не е чудно, дето се чувстваше така неловко. Гласовете на живите не бяха добре дошли тук.

Ейдриън мина решително през лехата от увехнали, мокри цветя и се приближи предпазливо до гробницата. Другите го последваха колебливо. Ала щом стигна до вратата, той застана пред от нея и се вгледа мълчаливо в желязната брава.

— Какво има? — попита тихо Ларкин и бутна Вивиан зад себе си.

Ейдриън вдигна глава. Каролайн си каза, че сигурно е изглеждал точно така, когато е стоял пред игралния салон и го е гледал как гори — заедно с трупа на Елоиза.

— Вратата към гробницата обикновено не се заключва с катинар. Никой не се страхува, че обитателите й ще избягат.

Каролайн изпита недобро предчувствие и фините косъмчета на тила й настръхнаха.

— Отстъпете назад — нареди Ейдриън и извади пистолета от колана си.

Даде пример, като направи няколко крачки назад, и другите го последваха.

Той се прицели и натисна спусъка. Само с един изстрел разби катинара на хиляди парченца. Трясъкът на изстрела отекна в цялата гора. Докато димът от пистолета се разсея, вратата на гробницата се отвори със скърцане.

23

На прага застана Джулиън и се олюля. Порция беше сгушена като дете в ръцете му. Главата й висеше безсилно на гърдите му, черните къдрици стигаха почти до хълбоците му. Очите й бяха затворени, кожата изглеждаше смъртнобледа. Толкова по-ясно личаха двете дупчици на алабастровата й шия. Беше изключено да ги сбъркат.

Каролайн извика тихо и затисна устата си с ръка. Коленете на Вивиан поддадоха и Ларкин я грабна в прегръдката си. Притисна я до гърдите си и скри лицето й, за да заглуши тихите й хълцания.

Лицето на Ейдриън беше красиво и ужасно като това на ангела, който бдеше над вратата. Без да бърза, той бръкна в джоба си и извади подострено колче. Направи крачка към Джулиън, но Каролайн го сграбчи за ръкава и го спря.

— Не, Ейдриън — пошепна настойчиво тя и заби нокти в ръката му. — Погледни гърдите й. Тя диша!

Макар че движението почти не личеше, гърдите на Порция се вдигаха и спускаха равномерно.

Джулиън се запрепъва към тях и сълзите по лицето му се смесиха с дъжда. Каролайн шумно пое въздух — едва сега забеляза, че той изглеждаше по-близо до смъртта, отколкото Порция. Очите му бяха дълбоко хлътнали, кожата — бледа като пергамент. Зад сините устни зъбите му изглеждаха призрачно бели. Гласът му прозвуча дрезгаво и безсилно:

— Взех само колкото ми беше необходимо, за да оцелея. — Той погледна Порция с трогателна нежност. — Нямаше да го направя, но тази упорита малка глупачка настоя. Опитах се да я предупредя, че е опасно, че не съм господар на себе си и може би няма да престана. Казах й дори, че мога да я убия, но тя не пожела да ме чуе!

Когато Джулиън падна на колене, без да изпусне Порция от прегръдката си, другите най-сетне се отърсиха от вцепенението си и се раздвижиха. С помощта на Вивиан Ларкин внимателно взе от ръцете му припадналото момиче, а Ейдриън изправи Джулиън и го притисна до гърдите си.

— Не исках да ме видиш отново в това състояние — изрече Джулиън с тракащи зъби. Вкопчи се в ръката на Ейдриън, докато тялото му се разтърсваше от неконтролирани тръпки, и обясни — Не искам никой да вижда какво е направил от мен Виктор. Не искам никой да знае какво чудовище съм.

— Не си чудовище. — Ейдриън приглади назад влажните му коси, без да се срамува от треперенето на ръцете си. — Ако беше, сега Порция щеше да е мъртва.

Джулиън го погледна неразбиращо.

— Ако не съм чудовище, тогава какво съм?

— Онова, което винаги си бил и ще бъдеш. — Ейдриън сведе глава, притисна чело в косата на Джулиън и затвори очи, преди Каролайн да види сълзите му. — Моят малък брат.



— Как е той? — осведоми се шепнешком Каролайн от прага на стаята в кулата. Междувременно бяха минали няколко часа от срещата в гробницата.

Само по риза и панталон, Ейдриън седеше във високото кресло до леглото. Беше протегнал дългите си крака, брадичката почиваше върху ръката му. Очите му изглеждаха уморени и изтощени, но под светлината на свещите ясно личеше, че не са загубили бдителността си.

Той бе настоял сам да пренесе Джулиън по стълбите и да го настани в собственото си легло. Скоро щеше да настъпи утро и тежките кадифени завеси бяха спуснати, за да изключат и най-малкия риск от влизането на първия слънчев лъч.

— Вече спи спокойно — отговори тихо Ейдриън, докато Каролайн вървеше към леглото. Той погледна брат си и продължи с леко треперещ глас: — Няма да мине много време и пак ще започне да ме укорява за лошо завързаните вратовръзки и да ме бие непрекъснато на шах.

Устните на Джулиън бяха загубили синия си цвят, бузите му бяха обагрени в лека розовина. Като видя на масичката до леглото чаша с червена течност, Каролайн бързо отмести поглед. Знаеше, че няма смисъл да пита дали е червено вино.

— Как е Порция? — попита Ейдриън.

— Направо е непоносима. — Каролайн се усмихна и заразказва: — На всеки пет минути иска чаша вода или пастет от бъбреци и е много въодушевена от факта, че в крайна сметка тя и доктор Полидори са се оказали прави за съществуването на вампирите. Вивиан настоя да се погрижи за нея и аз не посмях да възразя. — Тя направи гримаса и прихвана мръсните поли на розовата рокля. — Освен това нямам търпение да сваля това нещо и да позвъня за хубава гореща вана.

— Сигурна ли си, че не трябва да повикам доктор Кидуел да я прегледа? Нали знаеш, че мога да издържа на няколко неприятни въпроса. Особено когато Алистър е до мен. Тукашната власт ще се впечатли много от присъствието на един лондонски констабъл.

— Не, благодаря — отговори Каролайн и неволно потрепери. — Добрият доктор сигурно ще реши да й пусне кръв, а аз не искам това.

Ейдриън я погледна въпросително.

— Порция каза ли какво се е случило в гробницата?

Каролайн поклати глава и отговори едва чуто:

— Съмнявам се, че някога ще го направи. — Тя се вгледа в красивото лице на Джулиън, който в съня изглеждаше млад и невинен. — Тя обожава земята, по която стъпва брат ти. Готова е на всичко заради него.

Каролайн се приближи и сложи ръка на рамото на Ейдриън. Не можеше да забрави ужасния миг, когато всички повярваха, че неговият брат е убил сестра й… и е разрушил надеждите им за общо бъдеще.

Очакваше Ейдриън да сложи ръка върху нейната, ала той стана и ръката й увисна безсилно.

Той отиде до френския прозорец и вдигна кадифената завеса, за да погледне в отиващата си нощ.

— Ами Дювалие? — попита той и името излезе от устните му като проклятие. — Какво каза Порция за него?

Лицето на Каролайн се вкамени.

— Каза, че я хванал, когато се спуснала по чаршафите, за да дойде на бала. Вързал я, запушил устата й и я държал цяла нощ в някаква пещера, преди да я хвърли при Джулиън в гробницата като парче сурово месо…

Ейдриън изруга ядно.

— Откакто направи това с брат ми, проклетото копеле не смее да застане лице в лице с мен. Вече пет години! Трябваше да се сетя, че и този път няма да е различно. Сигурно вече е на много мили оттук…

— Денят на разплатата ще дойде, Ейдриън. Той ще плати за всеки живот, който е разрушил, за всяка душа, която е откраднал. Двамата заедно ще се погрижим за това.

Ейдриън продължи да се взира в нощта.

— Щом Порция се възстанови, искам да вземеш нея и Вивиан и да се махнеш оттук.

— Сигурна съм, че констабъл Ларкин с радост ще приеме да се погрижи за Вивиан и Порция и ще ги върне в дома на леля Мариета.

— Алистър вече даде съгласието си да отведе и трите ви в Лондон.

Каролайн се усмихна знаещо.

— Пак ли сте правили планове зад гърба ни? Много мило от ваша страна. Тогава бъди добър да обясниш на смелия констабъл, че без теб никъде няма да отида.

— О, напротив, ще отидеш. Ще се върнеш в Лондон и ще продължиш живота си, сякаш последните две седмици не ги е имало.

Усмивката й угасна.

— Не можеш да ме молиш за това.

— Не те моля. — Ейдриън се обърна и я погледна за първи път, откакто беше влязла в стаята. Онова, което видя в безрадостните дълбини на очите му, я смрази.

Въпреки нарастващата си неловкост, Каролайн успя да се засмее.

— Мислех, че вече сме изяснили този въпрос. Ти нямаш право да ме командваш. Още не си поискал специалното разрешение на архиепископа.