Сега обаче тях ги нямаше. Мъжът бе равнодушен към отцепването на южните щати и се считаше за късметлия, защото бе прекалено стар да се записва като доброволец през първите години на войната. Но тази пролет, когато армията във Вирджиния страдаше от отчаян недостиг на жива сила, той започна да се тревожи, че могат да го мобилизират и малко след смъртта на Монро тайно замина с жена си, с намерението да прекоси планините и да премине в териториите, контролирани от федералните, оставяйки Ейда на произвола на съдбата.

Оттогава тя всеки божи ден отново и отново откриваше колко ужасяващо неподготвена е в изкуството на оцеляването, останала сама във фермата, която баща й бе управлявал повече като идея, отколкото като средство за препитание. Монро никога не бе се интересувал от досадната материя на земеделието. Казваше, че щом е в състояние да купува царевица и брашно, защо му е тогава да отглежда повече, отколкото могат да изядат? Щом може да купува бекон и пържоли, защо му е да се главоболи с отглеждането на свине? Ейда го бе чула веднъж да казва на един от наетите работници да купи дузина овце и да ги отведе на пасището под предния двор, където да се смесят с млекодайните крави. Човекът бе възразил, изтъквайки, че крави и овце не бива да пасат заедно. „За какво са ти овце? — бе попитал той. — За вълна? Или за месо?“. Отговорът на Монро бе: „За красота“.

Но само с красота трудно се живее и ето че чемширът предлагаше усещането за защитеност, така необходима на Ейда. Тя реши да не напуска скривалището си, докато не се сети за най-малко три убедителни причини да го направи. Но след няколко минути размисъл стигна само до една: не искаше да умре сред чемшировите храсти.

В този миг червената кокошка влетя през листата с полуотворени и отпуснати до земята крила. Кокошката се настани на клонка до главата на Ейда и започна сърдито да кудкудяка. След нея се появи и черно-златистият петел, който винаги бе плашил Ейда със злобата си. Имаше намерение да качи кокошката, но като видя Ейда на това необичайно за нея място, се сепна. Наклони глава и втренчи блестящото си черно око в нея. Направи крачка назад и започна да рие праха. Бе достатъчно близо и Ейда забеляза мръсотията, натрупала се между люспите на жълтите му крака. Кехлибарените му шпори бяха дълги колкото човешки пръст. Златистият шлем от пера върху главата и шията му се накокошини и изду. Перата бяха толкова лъскави, че сякаш бяха намазани с масло. Петелът разтърси глава, за да ги прибере на място. Черното му тяло бе със синкав оттенък като керосин във вода. Жълтият му клюн се отваряше и затваряше.

„Ако тежеше шейсет кила, можеше като нищо да ме убие на място“, помисли си Ейда.

Тя се опря на колене, махна с ръка и извика: „Къш!“. Петелът се хвърли към лицето й, плющейки с криле и извивайки се във въздуха така, че първо я достигнаха шпорите. Ейда протегна ръка, за да се предпази и една от шпорите одраска китката й. От удара петелът падна на земята, но бързо се изправи и отново я нападна с разперени криле. Ейда запълзя като рак, за да се измъкне от храсталака. Петелът посегна крак и шпората му се закачи за полата й. Тя изскочи от чемшира и хукна из двора заедно с петела, увиснал на полата й на височината на коляното. Птицата кълвеше прасците, дращеше с шпората на свободния си крак и биеше с криле. Ейда заудря петела с ръка, докато се откачи и падне, после побягна към къщата и се затвори вътре.

Седна в креслото и прегледа раните си. На китката й имаше петно кръв. Тя го избърса и с облекчение забеляза, че просто е одраскана. Полата й бе изцапана с пръст и кокоши изпражнения и бе скъсана на три места. Повдигна я и огледа краката си. Бяха накълвани и нашарени с драскотини, но от никоя не течеше кръв. Лицето и врата й пареха от досега с клонките на чемшира. Тя попипа косата си и установи, че е разрошена и разпиляна. „Ето докъде стигнах — каза си тя. — Ето какви са последствията дори от търсенето на яйца в света, в който живея“.

Стана от креслото, качи се в стаята си и се съблече. Напълни мраморната мивка с вода от каната и се изми с лавандулов сапун и кърпа. Прокара пръсти през косата си, за да я почисти от чемширените листенца и после я остави просто да падне на раменете й. Бе се отказала и от двете популярни тогава прически — или на две големи букли, падащи от двете страни на главата като ушите на хрътка, или опъната стегнато върху черепа и вързана на тила на конска опашка. Нямаше нито желание, нито търпение за тия неща. Можеше спокойно да си ходи рошава, като изтървана от лудницата, защото понякога минаваше седмица или десет дни, без да се види с някого.

Отвори скрина, за да извади чисто бельо, но не намери такова — от доста време не бе прала. Взе си от долната част на купчината непрани дрехи, опитвайки се да убеди сама себе си, че от дългото стоене са станали по-чисти от тези, които току-що бе съблякла. Отгоре навлече някаква що-годе чиста рокля и се запита как да убие времето до вечерта. Какво се бе случило, та вместо да мисли как да прекара деня приятно или полезно, сега се пита просто как да го прекара?

Нямаше желание за нищо. Всичко, което бе свършила през месеците от смъртта на Монро бе да подреди нещата, дрехите и книжата му. Дори това й се стори като тежко изпитание, защото в стаята на баща й я обземаше странно чувство на боязън и не бе посмяла да влезе там много дни след погребението. Вярно, че през това време често бе заставала на прага и надничала вътре, привлечена от стаята така, както човек изпитва неустоимо желание да застане на ръба на висока скала и да погледне надолу в бездната. Водата си стоеше в каната до мивката му, докато се изпари от само себе си. Когато най-накрая събра кураж да влезе, тя седна на леглото и заплака, докато сгъваше скъпите бели ризи и черните костюми. Събра, подреди, надписа и прибра в чекмеджета книжата на Монро: проповедите, ботаническите бележки и тетрадките с интересни цитати. Всяка малка задача отприщваше нов порой от сълзи, после се заредиха еднообразни дни, които по нищо не се различаваха едни от друг, докато накрая стигна до онова състояние, в което неизбежният отговор на въпроса „Какво свърши днес?“ е „Нищо“.

Ейда взе книга от нощното шкафче, качи се във всекидневната на горния етаж и седна на мекото кресло, което бе дотътрила от спалнята на Монро и наместила така, че светлината от прозореца да пада върху него. Бе прекарала по-голямата част от изминалите три дъждовни месеца, седнала на това кресло с книга в ръце, увита в одеяло, за да се предпази от хлада, който цареше в къщата дори през юли. Книгите, които чете това лято бяха най-различни, попаднали в ръцете й напосоки, повечето модерни романи или каквото намереше в кабинета на Монро. Заглавия като „Меч и наметало“ от Лорънс10 и други подобни. Четеше ги и на другия ден не помнеше за какво се е разказвало в тях. Когато попадаше на други, по-сериозни, нещастните съдби на обречените им героини само помрачаваха и без това унилото й настроение. В един период всички книги, които измъкваше от лавиците, я плашеха със сюжетите си, описващи грешките на злочести тъмнокоси дами, завършващи дните си наказани, в изгнание или в самота. Бе преминала от „Мелницата“11 направо на кратка и разтърсваща повест от Хоторн12 на почти същата тема. Очевидно Монро не бе я дочел, тъй като страниците след трета глава не бяха разрязани. Предположи, че Монро е сметнал книгата за прекалено мрачна, но Ейда я възприе като практическо ръководство за живота в раждащия се нов свят. Но която и да бе книгата, всички герои в нея определено водеха по-пълноценен живот от нея.

Отначало просто й харесваше да чете на удобното кресло край прозореца, но с времето откри, че гледката през него предлага известно облекчение след напрежението от тези безрадостни истории, защото като вдигнеше очи от книгата, съзираше полето и мъгливите хълмове, които се издигаха на вълни към сините хребети на Студената планина. Гледката от креслото предлагаше всички форми и цветове, отговарящи на състоянието й в момента. През цялото лято пейзажът остана мрачен и мъглив. Влажният въздух, нахлуващ през прозореца бе изпълнен с аромата на гниене и растеж, а окото откриваше в него същата проблясваща плътност, като при гледане на голямо разстояние през телескоп. Влагата, натежала във въздуха действуваше върху зрението като некачествени очила, изкривяващи, уголемяващи и смаляващи разстоянията и височините, променяйки ежеминутно усещането за тежестта си. Прозорецът научи Ейда да различава всички форми на видимата влага — лека мараня, гъста мъгла в долините, късчета облаци, провиснали като парцали на рамото на Студената планина, сивкав дъжд, по цели дни изливащ струите си право надолу като върви, спуснати от небето.

Да харесва тази облачна, хълмиста земя, откри тя, е общо взето по-трудно и по-сложно, отколкото да се наслаждаваш на спокойствието в Чарлстън по време на вечерната си разходка край Батъри, откъдето в далечината се вижда форт Съмтър, с големите бели къщи зад гърба ти и шумоленето на листата на палмите, раздвижвани от морския бриз. Докато словата, които нашепваше този полупланински пейзаж, бяха по-грубовати и не толкова тихи. Долчинките, билата и върховете изглеждаха труднопроходими и недостъпни — добро място за скривалище.

Книгата пред Ейда този ден бе приключенски разказ от пограничните райони, чийто автор бе Симс, жител на Чарлстън и приятел на Монро, когото Ейда бе срещала много пъти, при идванията му в града от плантацията си в Едисто. Бе се сетила за Симс, тъй като отдавна не бе получавала писмо от приятелката си в Чарлстън, която веднъж мимоходом й бе споменала за голямата скръб, завладяла го след смъртта на съпругата му. Само опиатите му помогнали да не полудее, беше писала тя, и това не излизаше от мислите на Ейда.

Тя започна да чете, но колкото и вълнуващи да бяха описаните в книгата събития, мисълта, че е гладна не излизаше от ума й. След като търсенето на яйца се бе провалило, тя още не бе закусвала, макар да наближаваше пладне. След още няколко страници сложи книгата в джоба си, слезе в кухнята и затършува из килера с надеждата да открие нещо годно за ядене. Цели два часа се мъчи да запали пещта и да опече хляб от пшенично брашно със сода — единствената подкваска, която откри. Когато хлябът се опече, приличаше на зле оформена питка. Кората му бе твърда, а вътрешността клисава и с дъх на сурово брашно. Ейда отхапа малко, отказа се и го захвърли на двора за храна на пилетата. За обяд изяде само чиния с дребни доматчета и краставици, нарязани и поръсени с оцет и сол. Въпреки че тази салата й хареса, имаше чувството, че е гълтала само въздух.

Остави мръсната чиния и вилица на масата. Взе шала си, намачкан на топка на дивана, поотърси го и го уви около раменете си. Излезе на верандата. Небето бе безоблачно и синьо, макар и леко замъглено, поради което изглеждаше като покрито с тънък блед воал. Зърна златисто-черния петел край хамбара. Ровеше земята, кълвеше разровеното място, после сърдито обикаляше в кръг. Ейда тръгна към портата и излезе на улицата. Напоследък движението по нея бе толкова намаляло, че между коловозите бяха израсли високи богородички и класица. Покрай оградите се простираше ивица от ситни жълти и оранжеви цветчета. Ейда се приближи и докосна едно от тях, за да види как се отваря и семенцата му се изсипват на земята.

— Устенца — каза тя на висок глас, щастлива, че е открила нещо, на което може да даде име, било то и измислено от нея.

Измина около миля по улицата, после излезе от Блек Коув и зави по пътя към реката. Докато вървеше, набра букет от най-различни диви цветя, които грабваха погледа й — метличина, камилка, равнец. Като стигна реката, пое срещу течението, за да стигне до църквата. Това бе главният път в района и колелетата на често преминаващите каруци бяха издълбали дълбоки следи в него. На по-ниските места копитата на конете, кравите и свинете го бяха превърнали в кално мочурище и пешеходците бяха утъпкали обиколни пътечки, за да не затъват до колене в тинята. Клоните на крайпътните дървета се огъваха под тежестта на зелените листа в края на лятото. Изглеждаха уморени от буйния растеж и клюмнали, макар и не от суша, тъй като лятото се бе случило дъждовно и тъмната река течеше дълбока и пълноводна.

След петнайсет минути Ейда стигна до малката църква, за която се бе грижил Монро. В сравнение с внушителните каменни църкви в Чарлстън, по архитектурата си тази напомняше повече на капан за птици, но пропорциите й — наклонът на фронтона, съотношението между дължината и ширината, местоположението на простичката камбанария — безспорно се отличаваха с пестеливо изящество. Монро се бе привързал към църквата, може би защото строгата й геометрия съответстваше на простите импулси, които го движеха в последните му години. Често пъти, докато вървяха с Ейда към църквата, той казваше: „Ето как говори Господ на тукашното наречие“.