Инман съблече новото си палто и го провеси на облегалката на стола. Започна да пише писмо. Писа дълго и докато следобедът отмина, изпи още няколко чашки кафе и запълни с мастило доста листи и от двете страни. Улови се, че неволно разказва разни неща за сраженията, които иначе не би споделил. На едно място написа:

Земята бе обляна в кръв и ние виждахме къде е текла по камъните и къде кървави ръце са докосвали стволовете на дърветата…

После спря, за да си почине, и започна отново на чист лист. И ето какво написа:

Прибирам се у дома и не знам как ще потръгнат нещата между нас. Отначало исках да разкажа в това писмо какво съм вършил и видял, за да можеш да отсъдиш, преди да се върна. Но разбрах, че ще ми трябва лист колкото небето, за да опиша всичко, а и нямам желание и сили да го направя. Помниш ли онази нощ в навечерието на Коледа преди четири години, когато те взех на скута си в кухнята край печката и ти ми каза, че искаш да останеш там завинаги, облегнала глава на рамото ми? Сега с горчивина в сърцето си мисля, че като узнаеш какво съм вършил и видял, ще се побоиш да го направиш отново.

Инман се облегна и се загледа в моравата пред капитолия. По тревата вървеше жена в бяла рокля и малък пакет в ръка. По улицата между капитолия и църквата от червен камък мина карета. Вятърът вдигна прах и Инман забеляза, че денят отминава и че светлината пада под ъгъл, напомнящ за приближаващата есен. Ветрецът се промъкна през гънка в превръзката и докосна раната на врата му, пробуждайки заспалата болка в нея.

Той се изправи, сгъна на две писмото, после попипа коричката върху раната. Лекарите твърдяха, че заздравява бързо, но той все още имаше чувството, че може да прокара пръчка през нея с не повече усилия, отколкото през гнила тиква. Продължаваше да го боли, когато говореше и се хранеше, понякога и като дишаше. Тревожеха го и силните болки в раните на бедрото при по-влажно време, които бе получил при Малвърн Хил преди години. В крайна сметка, съмняваше се, че някога ще оздравее напълно и ще се чувства отново здрав и цял. Но докато вървеше по улицата, за да пусне писмото и после обратно до болницата, усети изненадваща сила и устойчивост в краката си.

Като влезе в стаята, веднага забеляза, че Бейлис го няма. Леглото му бе празно. Тъмните му очила лежаха върху купчината листове. Инман попита къде е. В отговор му съобщиха, че Бейлис тихичко е издъхнал същия следобед. Пребледнял и си легнал. Обърнал се на една страна с лице към стената и сякаш просто заспал.

Инман се приближи до листовете и ги заразглежда. На най-горния пишеше „Фрагменти“. Думата бе подчертана три пъти. Текстът отдолу бе пълна бъркотия. Почеркът бе дребен и ъгловат. Имаше повече зачерквания и указващи стрелки, отколкото четливи думи. Тук-там се четеше по някой цял ред, понякога дори само част от изречение. Докато разгръщаше листите, Инман попадна на следната мисъл: „Бележим някои дни като хубави, други — като лоши, защото не забелязваме, че всички дни всъщност са еднакви“.

Инман реши, че по-скоро би умрял, отколкото да се съгласи с това и се натъжи при мисълта, че Бейлис е прекарал последните си дни, учейки се от словата на един глупак. Но после се натъкна на друга, по-смислена фраза: „Привидно и най-добрият ред на земята е просто куп от случайни събития“. Виж, с това бе готов да се съгласи. Той притисна листовете към масата, за да изправи краищата им, и ги остави, където си бяха.

След вечеря прегледа нещата си под леглото си. Към одеялото и восъчното платно в раницата добави чашата, чайника и ножа. От известно време пълнеше сухарната си торба с бисквити, царевично брашно, солено свинско и по малко сушено говеждо, които купуваше от болничния персонал.

Седна до прозореца и започна да съзерцава гаснещия ден. Залезът бе някак тревожен. Ниски сиви облаци се трупаха на хоризонта, но приближавайки се към земята, слънцето намери пролука и изпрати лъч светлина с цвят на жарава право нагоре. Светлината, струяща сякаш от назъбена тръба като цевта на пушка, остана в небето цели пет минути, преди внезапно да угасне. Природата, мислеше си Инман, често привлича вниманието ни върху някои свои интересни особености и ни предизвиква да ги тълкуваме. Но конкретно този знак според него вещаеше единствено разногласия, опасности и скръб. Все неща, които нямаше нужда да му бъдат напомнени, така че природата в случая напразно бе похабила усилията си. Той си легна и придърпа завивките до брадичката си. Уморен от разходката из града, почете малко и заспа още преди да се е стъмнило.

Събуди се посред нощ. В стаята бе тъмно и единствените звуци, които се чуваха, бяха дишането, похъркването и проскърцването на леглата. От прозореца се процеждаше слаба светлина и той видя яркото сияние на Юпитер, спускащ се към западния хоризонт. Полъхна вятър и листата на масичката на мъртвия Бейлис прошумоляха. Някои от тях се подвиха и изправиха, при което уловиха светлината от прозореца и засияха като пробудени мънички духове.

Инман стана и облече новите си дрехи. Прибра свитъка с писанията на Бартрам в раницата, пристегна вързопите, приближи се до високия отворен прозорец и погледна навън. Имаше новолуние. Къдели мъгла пълзяха ниско над земята, макар че небето над тях бе ясно. Той сложи крак на перваза и излезе през прозореца.

Нейната земя

Ейда седеше на верандата на къщата, която сега вече беше нейна, с дъска за писане в скута. Потопи перото на писалката си в мастило и написа:

Трябва да знаеш, че въпреки дългото ти отсъствие, светлината, в която виждам нашите прекрасни отношения е такава, че аз никога няма да скрия нищо от теб. Нека не те измъчват подобни страхове. Знай, че считам общуването между нас в духа на пределната откровеност и прямота за наш взаимен дълг. Нека винаги го правим с открити сърца.

Тя духна върху листа, за да изсуши мастилото, после внимателно препрочете написаното. Не се доверяваше на почерка си, тъй като колкото и да се стараеше, не умееше да изписва красиво луничките и ченгелчетата. Буквите, които излизаха изпод ръката й, бяха ъгловати и плътни като руни. А самото писмо й хареса още по-малко от краснописа. Тя го смачка на топка и го хвърли сред чемшира.

— Звучи твърде общо и надуто — каза си на глас.

После зарея поглед към зеленчуковата градина, където плодовете на фасула, тиквите и доматите бяха не по-едри от палец, въпреки че сезонът за растежа им бе в разгара си. Листата им бяха изядени до жилките от бръмбари и гъсеници. Сред редовете, задушавайки зеленчуковите растения, нагъсто се извисяваха бурени, чиито имена Ейда не знаеше и с които нямаше нито сили, нито желание да се бори. Оттатък гинещата градина се простираше царевичната нива, обрасла в смрадлика, висока човешки бой и други плевели. Утринната мъгла се вдигаше и постепенно откриваше далечните планини отвъд полето и пасищата. Бледите им очертания на хоризонта повече напомняха призраци, отколкото истински планини.

Ейда чакаше гледката да се проясни. Мислеше си, че ще изпита облекчение да види поне едно нещо такова, каквото трябва да е, защото се измъчваше като гледа как всичко пред погледа й тъне в запуснатост. След погребението на баща си Ейда бе занемарила фермата. Вярно, че доеше кравата, която Монро бе нарекъл Уолдо, без да го е грижа за пола й, и хранеше коня Ралф, но почти не вършеше нищо друго, тъй като не знаеше кое как се прави. Бе оставила пилетата да се грижат сами за себе си, в резултат от което бяха измършавели и подивели. Кокошките бяха напуснали курника, спяха по дърветата и снасяха, където им хрумне. Вбесяваха Ейда с нежеланието си да го правят на определените места. Налагаше й се да претърсва всяко кътче из двора, за да намира яйцата, а откакто кокошките бяха започнали да се хранят с насекоми, вместо с отпадъци от кухнята, й се струваше, че яйцата им са придобили странен вкус.

Храненето се бе превърнало в проблем и за Ейда. Бе вечно гладна. Цяло лято бе карала на мляко, пържени яйца, салата и дребни доматчета от изоставените без грижи растения, които бяха обрасли в собствените си издънки. Дори масло не можеше да си осигури, тъй като колкото и да биеше млякото, не се получаваше нищо, освен рядка каша. Копнееше за купа пилешко с кнедли и прасковен пай, но нямаше идея как да осъществи желанието си.

Ейда хвърли последен поглед към далечните планини, все още едва видими и бледосинкави, стана и тръгна да търси яйца. Провери из бурените край оградата, разгърна високата трева край ствола на крушата в страничния двор, претършува задната веранда, прерови прашните рафтове под навеса. Нищо.

Сети се, че червената кокошка в последно време бе започнала да се навърта около чемширите от двете страни на предното стълбище. Приближи се до храста, където бе захвърлила писмото, разгърна гъстите клони и надникна между тях, но не видя нищо. Загърна стегнато полата си около бедрата и пропълзя на четири крака във вътрешността на храстите. Клонките дращеха ръцете, лицето и шията й. Пръстта под ръцете й бе суха и покрита с птича перушина, стари кокоши изпражнения и твърдите сухи листа на чемшира. В средата се отвори празно пространство. Гъстите листа отвън просто скриваха нещо като малка ниша.

Ейда седна изправена и огледа земята и клоните, но откри само счупена черупка с изсъхнал жълтък с цвят на ръжда в едната половинка с неравни ръбове. Тя се намести между два клона и се облегна на стеблото. Скривалището миришеше на прах и на курник. Дневната светлина едва проникваше вътре. Всичко й напомняше за детските игри в пещерите от чаршафи, провесени от масите, или в палатките от килими и въжета за простиране на пране. Най-хубави бяха тунелите, които издълбаваха с братовчедка си Луси дълбоко в купите сено във фермата на вуйчо й. Когато валеше, прекарваха в тях по цял ден, сгушени и сухи, като лисици в бърлогите си, шепнейки една на друга съкровени тайни.

С познато от детството приятно вълнение и затаен дъх тя осъзна, че е добре скрита и че ако някой влезе през портата и тръгне към верандата, изобщо няма да забележи, че е там. Ако някоя от жените от църквата мине на задължителното си посещение, да види как е, може да си седи неподвижно тук, докато я викат и чукат на вратата. Няма да се показва дълго, след като чуе захлопването на портата. Но едва ли някой щеше да я потърси. Посещенията се бяха разредили в резултат на безразличието, с което се отнасяше към тях.

С известно разочарование Ейда погледна през плетеницата от клонки към бледосиньото небе. Искаше й се да завали, за да се почувства още по-защитена, докато капките шумолят по листата. Ако някоя все пак проникнеше вътре и издълбаеше малък кратер в праха, само щеше да подсили задоволството й, че е суха, докато вън се излива порой. Искаше й се никога да не напуска скривалището си, защото като си помислеше за положението, в което се бе оказала напоследък, просто се чудеше как е било възможно човешко същество да бъде възпитано по-непрактично предвид изискванията на живота.

Бе отрасла в Чарлстън и по настояване на Монро бе получила по-високо образование, отколкото се считаше за разумно за една жена. Бе се превърнала в негова начетена събеседничка, жизнена и грижовна дъщеря. Привличаха я както изкуствата, така и политиката и литературата. Бе готова да отстоява предимствата на всяко от своите влечения. Но какви способности всъщност притежаваше? Какви дарби? Добро владеене на френски и латински. Малко старогръцки. Умения да шие. Да свири на пиано, макар и не блестящо. Способността вярно да пресъздава пейзажи и натюрморти с молив или акварели. Бе прочела и доста книги.

Това бяха качества, които безспорно заслужаваха уважение. Но никое от тях не й вършеше работа сега, когато бе изправена лице в лице с факта, че притежава близо триста акра равнинна и планинска земя, къща, хамбар и стопански пристройки, но няма ни най-малка представа какво да прави с тях. Доставяше й удоволствие да свири на пиано, но това не стигаше, за да компенсира неумението й да оплеви градината, без да изтръгне половината зеленчукови растения заедно с бурените.

Докривя й при мисълта, че малко практически умения в производството и приготвянето на храна биха й били по-полезни в този момент от живота й, отколкото задълбочените познания върху принципите на перспективата в рисуването. През целия си живот обаче баща й я бе държал настрани от заниманията с физически труд. Доколкото си спомняше, той винаги бе наемал достатъчно работници, понякога свободни негри, друг път обезземлени бели с добро име или роби, като в последния случай заплащаше надниците им направо на собственика. През почти всичките шест години от мисията им в планините Монро бе наемал едно семейство — бял мъж и жена полуиндианка — да се грижат за всичко, като единственото задължение на Ейда бе да изготвя седмичното меню. Така — както винаги — тя разполагаше със свободата да запълва времето си с четене и шиене, рисуване и музика.