След като полкът на Инман зае позиции, получиха заповед да настъпят надолу по хълма под унищожителния огън на федералните. Спряха само веднъж, за да дадат залп, после хукнаха надолу към изровения път зад каменната стена. По пътя куршум одраска китката на Инман. Все едно го близна коте. Куршумът не го рани, само охлузи кожата му.

Като стигнаха до пътя, Инман видя, че позицията им е отлична. Пристигналите преди тях вече се бяха окопали покрай здравата стена, така че дори да се изправиш в цял ръст, пак оставаш защитен. Федералните трябваше да се изкачат до стената, преминавайки през обширно открито пространство. Позицията бе толкова добра, че един от войниците се покатери на стената и извика: „Правите грешка! Чухте ли? Голяма грешка!“. Край главата му засвистяха куршуми, той скочи обратно в окопа зад стената и затанцува жига.

Беше студен ден и калта по пътя бе почти замръзнала в рядка каша. Някои от мъжете бяха боси. Мнозина бяха облечени в ушити от жените им униформи в убитите цветове на растителните бои. Федералните настъпваха към тях в строен ред, всичките с нови, блестящи фабрично шити униформи и нови ботуши. Когато стреляха, войниците зад стената спираха огъня и ги дразнеха, а някой извика: „Ела по-близо, трябват ми ботушите ти.“ Оставиха ги да се доближат на двайсет крачки, преди да открият огън. Мъжете зад стената стреляха толкова отблизо, че един от тях изказа мнението, че е срамота, дето патроните им са хартиени, защото ако разполагали с отделните съставки — барут, куршум и набивка — можело да ги пълнят с по-малки заряди и така да пестят барут.

Докато клечеше, за да зареди, Инман чуваше пукотевицата, а също и звука от съприкосновението на куршуми с човешка плът. Един от войниците близо до него толкова се разгорещи или умори, че забрави да извади шомпола от цевта. Стреля и улучи един федерален в гърдите. Онзи политна назад, а шомполът остана да стърчи от тялото му и да потрепва в ритъма на последните му издихания, като че бе пронизан от стрела.

Федералните прииждаха към стената с хиляди през целия ден и намираха гибелта си. Из полето бяха пръснати три-четири тухлени къщички. Федералните се струпваха зад тях в такова множество, че приличаха на дълги синкави сенки на самите къщи при изгрев-слънце. От време на време собствената им кавалерия ги пъдеше на открито. Кавалеристите ги налагаха с плоското на сабите си като учители, които пердашат непослушни ученици. И те поемаха нагоре към стената, приведени напред и изгърбени — поза, която напомняше на очевидците на този ден на хора, вървящи срещу силен, шибащ в лицето дъжд. Федералните продължаваха да прииждат и удоволствието от стрелбата по тях отдавна се бе изгубило. Инман ги намрази заради тъпата им решимост да умират.

Сражението приличаше на сън, в който противникът ти настъпва в безбройни редици, решителен и силен. А ти си толкова слаб. И въпреки това вражеските войници падат и падат, докато накрая ги избиеш до крак. Инман стреля, докато дясната му ръка изтръпна от непрекъснатата работа с шомпола, а челюстите го заболяха от стискането със зъби на краищата на хартиените патрони. Пушката му толкова се нагря, че барутът от време на време се подпалваше, преди да е изтикал патрона на мястото му. В края на деня лицата на другарите му бяха покрити с чернилка в различни отсенки на синьото. Приличаха му на грамадната маймуна с издут червен задник, която бе виждал в един пътуващ цирк.

Бяха се сражавали целия ден под погледите на Лий и Лонгстрийт. Мъжете зад стената трябваше само да се понадигнат и поогледат, за да ги зърнат, изправени в цял ръст над тях. Генералите прекараха следобеда на хълма, сътворявайки на шега нови фрази. Лонгстрийт каза, че неговите хора са заели такава позиция, че ако ще цялата армия на Потомак да прекоси полето, те ще изпозастрелят войниците й, преди да са стигнали до стената. Каза още, че този следобед федералните падали с постоянството на дъждовни капки от стрехата на къща.

За да не остане назад, старият Лий каза, че е добре, дето войната е нещо толкова ужасно, иначе ще вземе прекалено да се харесва. Както ставаше с всичко, произнесено от него, войниците повтаряха тази остроумна забележка отново и отново, предавайки я едни на друг като че сам Бог Всемогъщи бе проговорил. Когато тя стигна до Инман, той просто поклати глава. Още тогава, в началото на войната, неговото мнение се различаваше значително от това на Лий, защото смяташе, че вътре в себе си хората одобряват войните и че колкото по-ужасни са те, толкова по-добре. Освен това подозираше, че Лий ги обича повече от всички останали и че ако зависеше от него, щеше да им заповяда да атакуват и портите на смъртта. Лий даваше да се разбере, че гледа на войната като на инструмент за разгадаване на тайната божествена воля, а това никак не допадаше на Инман. Лий считаше, че битките — сред всички други човешки дела — се превъзхождат по святост само от молитвите и четенето на Библията. Инман се тревожеше, че следването на тази логика скоро ще доведе дотам, че победителят във всяка пиянска кавга и ръкопашен бой ще бъде обявяван за ревностен борец за божията правда. Той премълчаваше тези си мисли, защото в момента биха прозвучали скандално сред другарите му, както и факта, че не се е записал в армията от възхищение към генерал Лий, колкото и величествен и благороден да изглеждаше той на Мерис Хайтс през този ден.

Късно следобед федералните прекратиха атаките и стрелбата постепенно стихна. Хиляди мъже лежаха мъртви или умиращи по склона под стената, а когато се стъмни, онези от тях, които можеха да се движат, си направиха подслон от мъртвите тела на другарите си. През цялата нощ полярното сияние проблясваше в зловещи цветове в небето на север. Това рядко явление се възприе от войниците по цялата линия като знамение и те се надпреварваха да го тълкуват по най-благоприятния за тях начин. Някъде над тях цигулка засвири тъжната мелодия на „Лорена“. Ранените федерални по замръзналото поле припяваха нестройно, стенейки от болка и мъка със скърцащи от песъчинките зъби, а някои извикваха имената на възлюблените си.

Под този акомпанимент зле обутите войници от ротата на Инман започнаха да се прехвърлят през стената и да събуват ботушите на мъртвите. Макар че неговите обуща бяха в сравнително добро състояние, Инман също предприе среднощен набег из полето, но просто за да види какъв е резултатът от целодневните им усилия. Земята бе покрита с трупове, разхвърляни навсякъде на кървави купчини и осакатени по всевъзможни невъобразими начини. Войникът, който крачеше до Инман, каза: „Ако зависеше от мен, всичко северно от Потомак ще заприлича на това тук до последната подробност“. Гледайки зловещата сцена, Инман си мислеше само едно: Прибирай се у дома. Някои от мъртвите имаха етикетчета с имената си, закачени на униформите, други бяха анонимни. Инман видя как един от другарите му приклекна, за да издърпа ботушите на проснат по гръб труп, но когато повдигна крака и дръпна ботуша, мъртвият се размърда и изломоти нещо с ирландски акцент, толкова глухо, че единствената отчетлива дума бе „мамка му“.

По-късно, часове след полунощ, Инман се загледа в една от къщите сред полето. От отворената врата на тавана проблясваше светлина. Вътре седеше стара жена с разрошена коса и покрусено лице. На масата до нея гореше остатък от свещ. Трупове на прага. И вътре — издъхнали, докато са пълзели, търсейки убежище. Старицата се взираше с невиждащи очи отвъд прага, отвъд лицето на Инман, сякаш в нищото. Инман мина през къщата и на излизане през задната врата видя как един мъж доубива ранените федерални с чук. Беше ги подредил с главите в една посока и пъргаво се придвижваше край редицата тела, стараейки се да ги довършва с по един удар. Не беше ядосан, просто се придвижваше от един ранен на друг, като човек, който си върши работата. Подсвиркваше си под мустак мелодията на „Кора Елън“. Можеха да го разстрелят, ако го видеше някой от по-благовъзпитаните офицери, но човекът бе уморен и искаше да унищожи още няколко вражески войника, без да рискува. Инман никога нямаше да забрави как щом онзи стигна до края на реда, първите лъчи на зората докоснаха лицето му.

Слепецът изслуша мълчаливо историята на Инман. После каза:

— Трябва да махнеш това от себе си.

— Тогава няма да се различавам от теб — отвърна Инман.

Но онова, което той премълча, бе, че въпреки усилията си не може да изтрие от паметта си полето през онази нощ, че всяка нощ в болницата сънува един и същ сън. В този сън полярното сияние ярко осветяваше разпръснатите кървави късове — ръце, глави, крака, тела — които бавно се плъзгат един към друг и се съединяват в чудовищни тела от несъответстващи части. Те куцукат, залитат и се препъват из мрачното бойно поле като слепи пияници на омекналите си крака. Зашеметени, се блъскат и бутат с кървавите си осакатени ръце. Размахват ги из въздуха, но само малко от тях образуват що-годе съвпадащи чифтове. Някои зоват имената на жените си. Други пеят едни и същи откъси от песни отново и отново. Трети стоят отстрани, взират се в мрака и викат кучетата си.

Един от тях, чиито рани са толкова ужасни, че прилича повече на купчина месо, отколкото на човек, безуспешно се опитва да се изправи. Строполява се обратно на земята и замира. Само главата му продължава да се люшка насам-натам. Протяга врат, поглежда Инман с мъртви очи и глухо изговаря името му. Всяка сутрин след този сън Инман се будеше в мрачно настроение, по-тъмно и от най-черния гарван, летял някога над земята.

Инман се върна в стаята, уморен от разходката. Бейлис седеше с тъмните си очила в здрачната стая и дращеше с перото по листите хартия. Инман си легна с намерението да подремне до обед, но не можа да заспи и взе книгата. Четеше трета част на „Пътешествията на Бартрам“8. Бе я взел от сандъка с книги, дарени от столичните дами, загрижени както за физическото, така и за духовното благоденствие на болните. Очевидно книгата е била подарена, защото липсваше предната й корица, и в стремежа си да постигне симетрия, Инман бе откъснал и задната, оставяйки само кожения гръб. Държеше книгата навита на руло, завързано с парче канап.

Книгата не бе от ония, дето трябва да се четат отначало докрай, и Инман я отвори напосоки, както правеше вечер след вечер в болницата, опитвайки се да се приспи. Преживелиците на добрия самотен скитник — наречен от индианците чероки „Събирачът на цветя“ заради пълната му с растения раница — неизменно му носеха покой. Откъсът, на който обърна тази сутрин, му стана любим, а първото изречение, което попадна пред очите му, бе следното:

Продължих да се изкачвам, докато стигнах върха на скалистия хълм, където пред мен се откри пропаст между него и други, още по-стръмни върхове. Каменистата пътека ме поведе към тях по брега на лъкатушния буен поток, който зави наляво, спусна се стремглаво в скалистата бездна, плъзна се през тъмната клисура и вековните гори, носейки плодородие и радост на полето в подножието на планината.

Подобни описания правеха Инман щастлив, също и следващите страници, където Бартрам продължаваше вълнуващото си пътуване към долината Кауи в сърцето на планините, разказвайки възторжено за света на зъберите и канарите, губещи се в синкавата далечина, възпял названията на всички растения, които среща по пътя си, сякаш изброява съставките на някаква вълшебна отвара. След известно време Инман се улови, че е оставил книгата и че просто си припомня имената на местностите в родния край. Студената планина, с нейните била, долини, потоци и реки. Пиджън ривър, Литъл Ийст Форк, Сорел Коув, Дийп Гап, Файър Сколд Ридж. Той знаеше тези названия и си ги повтаряше като думите на заклинание против нещата, от които най-много се страхуваме.



След няколко дни Инман отиде до града. Вратът го болеше, сякаш от него до ставите на краката му минаваше нажежена жица, която някой затяга при всяка стъпка. Но краката му бяха заякнали, а това го разтревожи. Щом откриеха, че е годен за служба, щяха да го върнат обратно във Вирджиния. Засега се наслаждаваше на безделието, но трябваше да внимава да не изглежда прекалено здрав пред лекарите.

От дома бяха пристигнали пари, също и войнишката му заплата, и той тръгна на покупки из улиците и магазинчетата от червени тухли и с бели рамки на витрините. В магазина за дрехи откри черно палто от плътен вълнен плат, което му бе като по мярка, въпреки че беше кроено за човек, починал, докато са го шили. Шивачът му го продаде изгодно и Инман го облече още там и си тръгна с него. От смесения магазин си купи панталони от корав дочен син плат, вълнена кремава риза, два чифта чорапи, сгъваем нож, нож в калъф, малък чайник, чаша, амуниции и тенекиени кутийки с патрони за пистолета си. Опаковаха ги в кафява хартия и той отнесе пакета, мушнал пръст под кръстосания канап, с който го пристегнаха. При шапкаря си купи черна широкопола шапка със сива лента. Като излезе на улицата, свали старата — вече смачкана и изпоцапана — и я захвърли сред редовете фасул в нечия градина. Можеха да я поставят на главата на плашилото. Нахлупи новата и отиде при обущаря, където си намери чифт здрави ботуши, които почти му ставаха. Старите остави на пода, където те се подвиха, нагърчиха и клюмнаха. В книжарницата си купи писалка със златно перо, шише мастило и няколко листа за писане. Когато приключи с покупките, бе похарчил куп банкноти, достатъчен да подпали огън от сурови дърва, но с незначителна стойност.