Джил Сантополо - Светлината, която изгубихме

И тогава го сравних с теб. Правата му коса с твоите къдрици. Ниската му набита фигура с високото ти източено тяло. Кафявите му очи със синия ти поглед. Усещах, че е настроен да флиртува, аз обаче не можех да му отвърна.

— Отивам да си взема нещата за плаж — казах. — Ако си тръгнеш, преди да съм слязла — приятно ми беше да се запознаем.

Той кимна и вдигна керамичната чаша.

— Благодаря за кафето, Луси.

ТОЙ СИ БЕШЕ ТРЪГНАЛ, ПРЕДИ ДА СЕ ВЪРНА ДОЛУ. По-скоро аз не излязох от стаята, докато не чух той и приятелите му да си заминават. Но явно беше разпитал Сабрина за мен, защото получих от него покана за приятелство във Френдстър[20]още на следващия ден. Имаше и съобщение, в което питаше за името на магазина за кафе.

Известно време се задявахме само със съобщения в мрежата, после той ме покани на дегустация на кафе и шоколад в бруклинския квартал Парк Слоуп, за която бил прочел. Провеждаше се в събота следобед, което по някакъв начин изключваше идеята за романтична среща, а и без това нямах какво друго да правя, така че приех.

Ще е лъжа, ако кажа, че изобщо не се сещах за теб. Всъщност почти през цялото време мислех за теб. Но междувременно имаше много забавни моменти. И шеги. По повод кафето, което едва не изригна от ноздрите на Дарън, защото той буквално се задави от смях при едно от описанията на дегустацията. Това за мен беше най-приятно прекараното време от месеци. По-точно най-приятното ми прекарване трезва от месеци.

Така че когато след седмица Дарън ме покани на вечеря, аз приех. Той не беше като теб, но въпреки това беше интелигентен, представителен, караше ме да се смея… и ме желаеше. Освен това ми помогна да забравя за теб, поне за кратко.

ДАРЪН НАСТОЯВАШЕ ДА МЕ ВЗЕМЕ ОТ НАС за срещата. Носеше костюм и си беше сресал косата назад, така че да открива лицето му. Аз останах с лятната рокля, с която бях на работа същия ден — съвсем новичка, от крепон на жълти и бели райета — и сандали, но той изглеждаше много по-наконтен от мен.

Явно беше забелязал как оглеждам костюма му.

— Униформата на инвестиционния банкер — каза. — Нямах време да се преоблека.

Усмихнах се.

— Изглеждаш добре в костюм. — В мига, в който го казах, осъзнах, че е наистина така. Раменете му бяха по-широки от талията и костюмът беше идеално скроен, за да го подчертае.

Почти бях готова да се преоблека в нещо по-засукано, но той ме изпревари.

— А ти изглеждаш по-добре и от мен в тая рокля. Обзалагам се, че ако направим представително допитване сред напълно обективна аудитория относно фактор привлекателност, съотнесен към облеклото, от нас двамата ще спечелиш ти.

Не се сдържах и се разсмях.

— Фактор привлекателност, съотнесен към облеклото? — повторих.

— Технически термин — отвърна той.

Той не беше като теб. Изобщо не приличаше на теб. Първо на първо, беше по-голям — на двайсет и девет. И по-уравновесен, земен. Стабилен, така го определи Джулия. И единственият успял да ме разсмее, откакто ти замина. А това не беше никак малко.

Когато ми поднесе сгънатата си в лакътя ръка и каза: „Мадмоазел?", аз се опрях на нея и затворих вратата зад себе си. Честно казано, нямах търпение да изляза на вечеря с него.

СЛЕД ВЕЧЕРЯТА ДАРЪН КАЗА, ЧЕ ЩЕ МЕ ИЗПРАТИ до нас, което беше жест на истински джентълмен. Даже вървеше от външната страна на тротоара, за да ме предпази от калните пръски, ако някоя кола ненадейно мине с висока скорост през локвите. Така щяла да намокри него, а не мен, обясни.

— Разбирам — казах. — Ами, дамите? Какво се очаква от нас?

— Нищо повече от това, което вече правиш — отвърна, което ме накара пак да се усмихна.

Той се прокашля.

— Навремето бях гид в университета на Пенсилвания, освен това имам квалификация за туристически гид в Проспект Хайс, Бруклин.

— О, нима? — възкликнах, без да съм напълно сигурна дали не се шегува.

А той започна да говори с маниера на хората от висшата класа, сякаш е човек, дарил ново крило на университета. Тутакси избухнах в смях. Звучеше като член на фамилия, дала името на сграда в кампуса — Шермехорн, Хавермайер или Хартли. Навремето, докато учех, все се чудех що за хора са били. Представях си ги да живеят в огромни къщи на места като Армонк например и да прекарват летата на остров Мартас Винярд. Г-н Шермехорн носи от ония червени панталони, с каквито са облечени всички в „Лешникотрошачката"[21], има целогодишен слънчев загар и обратна захапка. Г-жа Шермехорн пък никога не излиза от къщи без трикаратовите си диаманти на ушите. Имат три деца, отгледани от три различни бавачки, които са оформили техните характери по съвсем различен начин. Г-жа Шермехорн е странно обсебена от числото три. Семейство Хартли развъжда породисти кучета. Уелско корги пембрук — също като английската кралица.

Сигурно, стига да поискам, бих могла да открия наследниците им в интернет, но това би съсипало всички мои въображаеми истории. Не бях се сещала за тях от години.

Та, тогава Дарън се обърна към мен и с глас на истински Шермехорн каза: „Тази внушителна постройка от кафяв камък е домът на Аштън Кранстън Уелингтън Лийдс Четвърти, от коляното на Кенсингтъновите Лийдс. Това е аристократичният клон на фамилията. На всеки е известно, че Лийдс от Глазгоу са комарджии и мошеници. И конекрадци. Използвали са чаени лъжички за супата и са яли десерта с вилиците за основно ястие. Същинско богохулство. Всъщност навремето е имало почин за промяна на фамилното име на Кенсингтън-Лийдс — с тире. За да са ясни нещата, както разбираш".

Това специално така ме разсмя, че направо започнах да грухтя, което ме разсмя още по-силно.

А той продължаваше да говори с глас ала Шермехорн. „Чувал съм, че точно заради това Джулия Люис-Драйфус е с тире. Другите Драйфус били ужасяващи. Същото важи и за Уол-Март. Другите Март ли? Забравете за тях. Много е важно нещата да са ясни."

Опитах ли се да кажа нещо, веднага се задавях от кикот. После двамата с Дарън завихме при последната пряка към моето жилище. Той спря пред сградата. Аз също. Смехът заседна в гърлото ми, като забелязах как ме гледа. Канеше се да ме целуне. Паниката стегна белите ми дробове като в обръч.

Не бях целувала друг, откакто ти замина.

— Аз. — започнах, но не знаех какво да кажа по-нататък. Дарън обаче явно беше забелязал изражението ми и вместо да ме целуне по устните, се надвеси и ме целуна по челото.

— Благодаря за истински забавната вечер — каза. — Надявам се някой път пак да го направим.

Кимнах и той се усмихна.

— Ще ти звънна — каза.

Най-сетне можех отново да си поема дъх.

— Ще ми бъде приятно — отвърнах. Защото и на мен ми беше забавно с него. И защото беше несравнимо по-хубаво да прекарвам времето си с него, отколкото да стоя вкъщи сама, или да се наливам заедно с Алексис.

Когато той тръгна, изведнъж си дадох сметка, че съм разочарована, че ме оставя. Светът изглеждаше малко по-ведър, когато го споделях с него, и това ми харесваше. Много.

После тръгнах да се прибера в апартамента, и пак мислех за теб.

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ЗВЪННАХ НА АЛЕКСИС. — Какво си казала на Дарън за мен? — попитах.

— Аз ли? — рече тя вместо отговор. — Нищо. Въздъхнах. Цяла сутрин превъртах в главата си спомена за тая целувка по челото и накрая си дадох сметка, че все някой трябва да е казал нещо на Дарън. Някой сигурно го е предупредил да не го раздава твърде бързо.

— Добре, не си била ти — казах. — Тогава Сабрина? Какво му е казала?

Чух Алексис да си поема дълбоко дъх. Представях си я как прокарва ръка през косата си от другия край на линията. Не съм я виждала близо година — откакто за последно ходих в Ел Ей. По онова време обаче тя беше важна част от живота ми, просто… вече не е. Малко е тъжно, че всъщност тя не ми липсва. Сигурно защото хората се променят, животът им се променя. Ние с теб го знаем най-добре.

— Казала му е, че току-що си приключила сериозна връзка — чух гласа на Алексис в слушалката. — Предупредила го е да бъде търпелив. И да внимава да не те съсипе окончателно.

— А той какво е отговорил? — попитах.

— Казал е, че не само няма да те съсипе, но ще ти помогне да се съвземеш.

Отпуснах глава върху облегалката на дивана.

— Е — рекох, — това е доста самонадеяно заявление. Къде му е на него далаверата? Да не е развил нещо като спасителен синдром? Или има нужда да се прави на герой?

— Той всъщност е свястно момче — каза Алексис. — Приятелчетата му са задници, но той е читав. Не че Гейб не беше, но. Искам да кажа. дай му шанс, Лу.

Усетих как очите ми се навлажняват само като спомена името ти. Трябваше да го преодолея, но не знаех как точно.

— Не знам дали ще мога — отвърнах, бършейки нос с опакото на ръката си.

— Клин клин избива — обобщи Алексис. — Повярвай, аз най-добре го знам.

От устата ми се изтръгна кратък звук, нещо средно между смях и ридание.

— Сериозно говоря — настоя Алексис, — дай му шанс. Най-малко ще ти покаже, че по света има и други свестни и интелигентни хора, които те смятат за много сладка.

Кимнах, въпреки че тя не можеше да ме види.

— Ще те послушам — казах.

— Какво повече бих могла да искам — откликна тя. — Освен да решим какво правим в петък вечер. Сещаш ли се за оня сладур, с когото се запознах в метрото за Бруклин? Та, той участва в някакъв арт пърформънс в Долен Ийст Сайд. Идваш ли с мен?

— За оня със зелената коса ли говориш? — попитах предпазливо.

— Пфу, не! — възкликна Алексис. — Не ти ли казах? Той си бъркаше в носа през цялото време на вечеря. Край с него. Тоя сега е с очила като Бъди Холи[22]и брада.

— Ясно, разбрах. Тогава идвам. — Честно казано, изобщо не ми се ходеше да гледам арт пърформънс на някаква откачалка, с която Алексис се е запознала в метрото. Но това все пак беше по-добре, отколкото да тъгувам по теб.

ДАРЪН ВСЕ ТАКА НЕ ПОСЯГАШЕ ДА МЕ ЦЕЛУНЕ. Нито на следващата среща, нито след нея, нито по-нататък. Така лека-полека наближи Хелоуин.

— Искаш ли да дойдеш с мен на Хелоуин парти тоя уикенд? — попита, като звънна няколко дни след последната ни среща. — Обещавам да бъде забавно.

Ето там беше цялата работа: с Дарън винаги беше забавно. Всичко с него вървеше леко. Той беше спокоен — и ми действаше успокояващо. Създаваше уют, в негово присъствие човек се чувстваше удобно. Накрая си дадох сметка, че чакам с нетърпение всяка среща с него. И все по-малко и по-рядко мисля за теб. Което беше добре, защото от дълго време нямах никакви вести от теб — нито пък бях опитвала да ти пиша. Когато не чаках мейл от теб, някак успявах да запазя здравия си разум. Ти обаче не напусна живота ми окончателно. От време на време виждах твои снимки в „Ню Йорк таймс" — името ти попадаше пред погледа ми, докато пътувах с метрото например. Всеки път сърцето ми започваше да препуска и цял ден след това се чувствах някак болнава и неспокойна. Това обаче не се случваше в присъствието на Дарън.

— Хелоуин парти? — повторих. — Дадено, звучи добре. Ще ни трябват ли костюми?

— Тя пита ще ни трябват ли костюми! — възкликна Дарън, сякаш препредаваше разговора ни на някого другиго, макар че живееше сам. И двамата живеехме сами. — Костюмите са крайно необходими! — продължи. — Аз си мислех за. „Затворникът от Азкабан"[23]? Може да се дегизираме като Хари и Хърмаяни. Или пък аз да съм Спайдърмен, а ти — моята Мери Джейн.

Неволно ми хрумна — само за миг — че точно тия два костюма ти никога, ама никога не би предложил. Само година по-рано ние с теб се бяхме появили маскирани като щепсел и контакт, помниш ли? Точно това беше в твой стил. Всъщност в стила и на двама ни.

— Значи залагаш на попкултурата? — казах.

— Виж, мога ли да ти призная нещо? — отвърна той. Сърцето ми подскочи.

— Давай… — казах. Нямах представа какво ще последва. Вече съжалявах, че все още не съм го целунала, че не се постарах повече.

— Тъй като нищо не ми идваше наум, проверих в Гугъл кои са най-популярните костюми за Хелоуин. Ако ти обаче имаш идея, целият съм в слух. Всъщност, не само това. Освен уши съм наострил очи, нос, уста и. ами. някои други части на тялото.

Разсмях се с облекчение.

— Други части на тялото? — попитах и за първи път си дадох сметка, че наистина съм склонна да флиртувам с него. И че ми е приятно. — Не думай!

От другата страна на линията настъпи мълчание. Можех да си представя физиономията му с широко ококорени очи и поруменели бузи.

— Нямах предвид. — заекна той.

— Какво ще кажеш за фройдистка грешка[24]— предложих. — Имам предвид като костюми за Хелоуин. Аз може да нося надпис „Фройдистка", а ти да си самият д-р Фройд. Ще ти намеря пура.

Той се разсмя.

— Това ми харесва! — отвърна. — Определено е по-добро от Спайдърмен и Мери Джейн.