Вашите имейли

В: Скъпа Интригантке,

Познавам едно момче, откакто съм се родила и съм напълно сигурна, че съм била влюбена в него през цялото това време. Просто никога не съм го осъзнавала. Той беше с най-добрата ми приятелка, а сега е с друга моя приятелка, въпреки че съм убедена, че това скоро ще приключи. Имам нужда да разбера дали и той чувства същото към мен, не съм сигурна какво да направя.

Изгубена


О: Скъпа Изгубена,

Знаеш какво правя, когато не съм сигурна какво да направя. Хвани го. Просто го целуни и оттам насетне всичко ще си дойде на мястото. Ако и той чувства същото, ще узнаеш. А ако не, пак ще разбереш. Късмет, сладур.

Интригантката



В: Скъпа Интригантке,

Обожавам страницата ти. Ти си страхотно момиче. Искам да разбера името ти, защото мисля, че може би си същото момиче, което срещнах да кара ски. Може никога повече да не те видя, защото живея много далеч от Америка, но винаги ще те обичам от разстояние.

Ян


О: Скъпи Ян,

Имам чувството, че сме се срещали, но преди доста време. И дори и да не съм момичето, за което говориш, имаш моето разрешение да ме обичаш отдалече. Но нека си остане така, окей?

Интригантката



Ще се видим отново в училище следващата седмица. Всъщност може би ще е хубаво отново да си спим в нашите легла.

Знаете, че ме обичате

Интригантката

Това е мисълта, която има смисъл

Когато звънецът на долния етаж звънна, Габриела и Руби правеха органични сладки, без мая и захар и от цели зърна и плодове, в кухнята на малкия апартамент на Ванеса и Руби. През това време Ванеса и Джорди помагаха на Арло да привърже жълтите нарциси, които беше откраднал от местния парк, в риболовната мрежа, която беше открил и довлякъл вкъщи. Най-вероятно нарцисите изобразяваха надежда, въпреки че Ванеса не беше много сигурна какво точно изобразяваше риболовната мрежа. Тя беше бодлива и драскаше ръцете й, а Джорди я дразнеше с това, че изведнъж беше проявил интерес към родителите й и работата им. Той дори си беше събул обувките преди да влезе вътре, точно както правеха те, и беше сложил гердан с мъниста със знака на мира, който вероятно беше откраднал от кутията с най-старите вещи на майка му. Разбира се, звукът на звънеца беше сигнал за Ванеса да изостави това, което прави, и да избяга.

— Аз ще отворя! — извика тя, като пъхна един нарцис в услужливите ръце на Джорди. Тя се забърза към интеркома. — Здравейте?

— Имате пратка, госпожо.

Ванеса пусна пощальона. Той изкачи стълбите и подаде един пакет. Беше адресиран до нея, а името и адресът на Дан бяха написани в горния ляв ъгъл.

Тя затвори вратата, седна на пода и започна да разкъсва пакета със зъби. Опакован във вестник, вътре беше сложен светлорозов пластмасов космически кораб с три пластмасови момиченца отгоре му. Малките момиченца имаха еднакви черни плитки и еднакви зелени рокли. Тя обърна играчката и натисна бутона за включване, след което остави играчката на пода. Засвири луда японска песен, докато момичетата върху кораба се въртяха ли въртяха, а в краката им премигваха леки светлинки. Беше безвкусно и ужасно — направо суперфантастично.

— Какво, за бога, е това? — възкликна Габриела и дойде да погледне. — Кой би ти изпратил такова нещо?

Онова прекрасно момче, за което си мислеше, че ще се омъжа някой ден?

— Харесва ми — заяви Ванеса. — Толкова е ужасно, че го прави хубаво.

Джорди се приближи с гирлянда от нарциси около врата си. Той погледна надолу с намръщен поглед, като че ли се опитваше да разгадае нещото.

— Какво е това?

— Просто нещо — отвърна Ванеса, а идеите за следващия й филм вече се трупаха в главата й. — Хей, може ли да слезеш тук за минута? — попита тя, като мислеше за носа на Джорди. Той се наведе нетърпеливо и тя затвори едното си око, а с пръстите си образува нещо като обектив на камера на другото, за да фокусира поразителния му нос, докато космическият кораб се въртеше и святкаше отзад.

Това звучи като филм за „Оскар“.

— Не мърдай оттук. — Ванеса скокна към стаята си, за да вземе камерата от гардероба си. Ако тя беше достатъчно бърза, родителите й въобще нямаше да забележат какво прави.

— Задръж така — прошушна тя, като придържаше камерата към окото си, докато приближаваше обектива към носа на Джорди в опит да се убеди, че знакът на мира на гердана и нарцисите щяха да бъдат извън кадър. — Добре, стана. — Тя изгаси камерата и я хвърли в черната си ученическа чанта до вратата. Баща й я наблюдаваше от хола, а ослепителните светлини на играчката караха очите му да пламтят. Тя се върна в стаята си, за да събере още някои приспособления. Отсега нататък трябваше да носи космическия кораб и камерата навсякъде, където ходеше, като заснемаше и най-лудите неща, които можеше да си представи, и космическият кораб щеше да бъде единственото постоянно нещо на заден фон.

— Сега мога ли да се изправя? — попита Джорди, когато тя се върна. Той все още коленичеше чудато пред кораба, а очите му бяха замаяни от слушането на онази откачена песен отново и отново.

Ванеса грабна играчката и я изключи, след което заедно с допълнителните батерии и обектива я пъхна в чантата си.

— Да, може — каза му тя разсеяно.

Като имаше предвид, че не й беше необходим повече.

— Хей, къде отиваш? — извика Руби от кухничката.

Ванеса вече можеше да разбере по тона в гласа на Руби, че сестра й знаеше точно какво щеше да направи. Тя завърза своите „Док Мартине“14 и нахлузи през главата си черното непромокаемо яке, което си беше купила от военноморския магазин.

— Навън — извика тя в отговор, тръшна вратата, а очите на баща й все още изгаряха от любопитство.

Отговорът може би е написан на стената в тоалетната

Дребна женичка, сладка кокетка,

вкусих бисквитите, хляба,

които ти ми донесе.

В последния си работен ден, преди да започне училище, Дан стоеше пред вратата на мъжката тоалетна в „Ред летър“ и четеше думите, които беше написал на листа хартия, изчезнал от бюрото му преди една седмица. Той беше открил другата поема, която беше написал и бе използвал последния ред от нея — с които напълни моята чиния — и беше решил да го редактира в новото си стихотворение. Само един бърз поглед към Елиз, държаща франзела, който го беше вдъхновил да напише стихотворението, и интересът му към нея, както и интересът му да завърши творбата си, напълно бяха изчезнали.

Дали това имаше нещо общо с имейла, който най-вероятно беше получил наскоро?

Излишният ред не беше основната причина той да не може да спре да зяпа думите на стената в тоалетната. Думите, в които се вглеждаше, дори не бяха неговите. Който и да беше преписал тази част от поемата на стената, беше написал под нея бележка: Вижте по-горе как не се пише.

Добре, значи това, което беше написал, беше глупаво и прекалено превзето и нямаше много смисъл. Той щеше да е първият, който да го потвърди. Но да обидиш писането на някой така преднамерено беше доста крайно като постъпка… злобно и незряло. Беше все едно да говориш глупости за майка си: Само на теб ти е позволено да го направиш.

— Некадърници — измърмори Дан под носа си и отвори със замах вратата на тоалетната. Той извади черна химикалка от задния си джоб и започна да дращи до своето стихотворение.

Бележки за това как да не бъдеш задник:

1. Не крадете неща от бюрата на хората, особено когато те не ви познават достатъчно добре, за да мислят, че е смешно.

2. Никога не приемайте една поема за завършена. Всъщност, никога не приемайте нищо, защото когато приемате, поставяте себе си и мен в глупаво положение.

3. Разкарайте се, защото никой друг няма да го направи.

Той пъхна химикалката обратно в джоба си, изми си ръцете и ритна вратата, като почти връхлетя върху Зигфрид Касъл.

— Момче — извика го господин Касъл със странния си немски акцент. — Имам някои искания за чекове, които никога не са пристигали. Но ти ги изпрати сам миналата седмица. Ръста току-що се обади да каже, че на Мистъри Крац й е невъзможно да тръгне от Хелзинки, защото Ръста не може да й изпрати парите за път.

Дан отиде до бюрото си и взе черната си куриерска чанта. Изкушаваше се да каже на Зиг Касъл, че чекът на Мистъри беше на път за Хелзинки по река Хъдсън, но не искаше да бъде уволнен — той искаше да напусне.

Господин Касъл го беше последвал до бюрото и го гледаше със злобните си немски очички.

— Защо не намериш някой, който да ти бъде роб — изсъска Дан. Той се качи на стола си, за да прочете думите, написани в червен хоризонтален ред из цялата стая. Ред летър, Ред летър, Ред летър гласеше навсякъде. — Това е наистина творческо — добави той, като скочи от стола. И после излезе.

Трийсет секунди, след като си тръгна, мобилният му телефон звънна неприятно в джоба му. Дан знаеше кой се обажда и без да гледа.

— По дяволите, момче. НИКОЙ, ама НИКОЙ не напуска работата си в „Ред летър“! — изкрещя му Ръсти Клайн. — Предполага се, че усъвършенстваш литературните си заложби. Предполага се, че трябва да правиш каквото ти се казва. Ти си просто един новак, за бога. Не можеш да напуснеш!

Дан крачеше по Седмо авеню юг с телефон, залепен за ухото, решен да не позволи на Ръсти да развали вълнуващата тръпка от триумфа, преминаваща по тялото му.

— Съжалявам, но наистина не знам какво общо имат изпращането на писма на хора, купуването на хайвер или ксерокопирането с писането на стихотворения.

Ръсти запази тишина, поне за секунда.

— Скачай в едно такси, кукло. Ще те чакам в „Плаза“ в десет. Мисля, че знам как да се справя с това.

Дан стоеше на стълбите на метрото на 14-та улица. Той си мислеше как Ръсти се беше опитала да го убеди да си вземе почивка от училище, за да напише кратка биография — нещо, което той въобще не искаше да пише. Искаше да отиде в колеж, за да събере повече житейски опит и да се научи да пише по-добре и не се нуждаеше от агент, за да го направи.

— Всичко е наред — мисля, че мога сам да се справя. Всъщност, мисля, че мога да се справя със самия себе си. Поне за известно време, някак.

Ръсти не отговори веднага. Той успя да чуе как телефоните звъняха и нейната асистентка Бъкли им отговаряше като обезумяла. Дан я почака да му изкрещи нещо за това, че не знае какво е добре за него, но вместо това тя просто каза:

— Сигурен ли си за това?

— Да — каза той твърдо. — Благодаря.

— Добре тогава. Приятен ден.

— На теб също — каза Дан сериозно преди да затвори. Ръсти Клайн беше луда и плашеща кавгаджийка, но въпреки всичко щеше да му липсва.

Той се вмъкна в магазина за понички и си поръча двойно черно кафе и поничка с мармалад; набра номера на Ванеса, докато чакаше. Ръцете му трепереха, докато изнасяше огромната чаша горещо, черно кафе навън. Той се разположи на земята, запали цигара и почака, тъй като телефонът не спираше да звъни.

— Здравей — каза той, когато телефонът се включи. — Чудех се дали си го получила. — Дръпна продължително от цигарата, опитвайки се да помисли какво друго да каже. — Аз съм Дан, между другото. Надявам се, че си добре. Ммм… довиждане — добави той и затвори.

Е, не беше точно: „Съжалявам и нека да се съберем отново“, но поне разтопи леда помежду им.

Понякога от истината боли

Лео стоеше пред черната метална врата и я чакаше.