Джени се върна на масата, а Руфъс повдигна гъстите си вежди объркано.

— Аз ли казах нещо?

Джени се обърна гневно към него. Тя нямаше представа защо Лео си бе тръгнал така внезапно, но най-лесното решение бе да обвини баща си.

— О, стига Джени — продължи баща й безсърдечно. — Той не е най-острият инструмент в кутията. Но вероятно от него ще стане добро гадже все пак.

Тя стана.

— Отивам си в стаята.

— Искаш ли да дойда? — предложи Елиз.

Джени си помисли, че Елиз сигурно е много щастлива да седи до Дан и да разговаря за поезия. Дори й беше помогнала с чаша вино.

— Не, всичко е наред — промърмори тя. Всичко, което наистина искаше, бе да легне по очи на леглото си и да размишлява за Лео, и то сама.

Елиз отпи глътка вино.

— И без това трябва да тръгвам след минутка. — Тя погледна Дан с крайчеца на окото си, като едновременно с това гледаше към Джени и като че ли искаше да й каже: „Е, познай какво? Наистина харесвам брат ти.“ — Обмислям да напиша стихотворение, когато се прибера вкъщи.

Да, точно така…

Когато отиде в стаята си, Джени се опъна на единичното си легло и се втренчи навъсено към боите и празния статив там. Тя знаеше, че Лео не е глупав, въпреки че стихотворението на Робърт Фрост бе доста добре познато. Всъщност той беше много по-умен от останалите, но не в толкова очевидни ситуации. Тя си спомни, когато за пръв път го видя в „Бендел“, преди да се запознаят чрез интернет. Беше единственият мъж купувач в магазина за козметика и разглеждаше козметичните чанти на кафяво-бели райета с надпис „Бендел“. Какво ли правеше той там все пак? Това беше загадка. А какво да кажем за онова странно наблюдение, което бе направил вчера, за жената в палто от изкуствена кожа? Или неговият нов импрегниран шал? Изглежда той знаеше доста за… хубавите неща. И защо все още не я беше канил у тях? Къщата му вероятно беше великолепна. И освен това никога досега не беше споменавал родителите си. Загадките около Лео ставаха все повече и повече.

А за едно момиче няма нищо по-вълнуващо от това да разгадае едно мистериозно момче.

Забавната идея на един художник е глупавата идея на друг

През втората вечер от посещението си родителите на Ванеса ги заведоха двете с Руби в галерията, където бяха изложени техните скулптури.

Галерията беше огромна и светла, с избледнял дървен под и бели стени. В средата на най-огромната зала стоеше кафяво-бял едър впрегатен кон, който щастливо похапваше голяма салата „Цезар“ от грамадна дървена купа. До него имаше синя пластмасова кофа с вила за сено, стърчаща от нея. Всеки път, когато конят се изхождаше, стилната немкиня скачаше от въртящия се стол и събираше всичко от пода с вилата, след което го изхвърляше в кофата.

Двадесет и две годишната сестра на Ванеса, Руби, погали коня по носа и му даде да хапне ментови дражета „Тик-так“; светлините на галерията се отразяваха във виолетовите й кожени панталони.

— Това е Бъстър. Сладък е, нали? — попита тяхната майка Габриела, не скривайки възхищението си от коня. — Открихме го да яде салата в градината на нашия културен дом. Собственикът му се оказа истински ангел и ни позволи да го доведем тук.

Тя преметна дългата си сива плитка през рамо и погали крайчеца й. Крещящата африканска туника, която беше избрала да облече тази вечер, падаше от широките й рамене като покривка в лилаво, жълто и зелено, с дупка в горната й част за главата. Общо взето, изумяваща мода — Габриела предпочиташе племенни облекла и й се нравеше да се мисли за популярен модел. Тя дори носеше мексикански мокасини, направени от кожата на диви прасета.

Бъстър беше сладък, но какво ги караше да гледат на него като на творба? Ванеса не спираше да се чуди. Тя се приближи до някакъв предмет, забит на стената, само за да разбере, че това бяха няколко метални рендета за стъргане на сирене. На някои от тях имаше сложени парченца оранжево сирене, което беше изсушено.

— Вероятно си мислиш: „И аз можех да направя това“ — отбеляза баща й Арло Ейбрамс.

— Не съвсем — отвърна Ванеса. Защо, по дяволите, й беше да прави верига от рендета за сирене?

Арло се затътри към нея. Беше облечен с прашно черно вълнено перуанско наметало, пола до коленете от коноп — да, правилно, пола — и бели платнени обувки за тенис. Габриела отговаряше за облеклото му, иначе той въобще нямаше да се притеснява за дрехите. Дългата му посивяла коса се развяваше по раменете и както обикновено той изглеждаше с изпито и разтревожено лице. Ванеса бе напълно сигурна, че тревожността идваше от наркотиците, които беше вземал, когато е бил по-млад. И кой знае, може би все още ги вземаше.

— Затвори очи и си сложи ръцете върху тях — инструктира я Арло, като хвана ръката на Ванеса. В дъха му се долавяше миризма на печено на барбекю вегетарианско месо, което Руби беше сложила в лазанята миналата вечер, или може би Ванеса надушваше миризмата на старото сирене върху рендетата.

Тя затвори очи, като се чудеше дали това бе моментът, в който щеше да оцени великолепието и успеха на работата на своите родители. Тя позволи на баща си да прокара пръстите й през заострените краища на рендетата. Чувството бе точно като да докосваш рендета за сирене, нищо по-особено. Тя отвори очи.

— Страховито, а? — бе всичко, което каза Арло, а светлокафеникавите му очи играеха напосоки.

Наистина си беше страховито.

От другата страна на стаята Руби и Габриела стояха надвесени над едно гърне с боклуци — друго от техните произведения на изкуството — и се кикотеха като десетгодишни.

— Какво е толкова смешно? — попита Ванеса, мислейки, че вероятно разговарят за някое от странните гаджета на Руби, които бяха музиканти или нещо подобно. Тогава забеляза, че дори и високомерната руса немкиня зад бюрото се беше усмихнала. — Какво? — повтори Ванеса.

Арло се изкикоти и прокара изцапаните си с боя пръсти през дългата си посивяла коса, придавайки си самодоволен вид.

— Има семе в онзи боклук — подшушна той и очите му се опулиха. — Нали се сещаш, семе!

А?

Ванеса винаги беше самотна в училище, с обръснатата си глава и с вкус да се облича само в черно, но обикновено самата тя избираше самотата. В този случай тя искаше да схване шегата, наистина искаше. Но просто не успя. И ако родителите й мислеха, че изкуството се изразява с един кон, ядящ салата или кухненски прибори, окачени на стената, или пък гърне боклук със семе в него, просто нямаше начин да разберат тъмната сила на нейните мрачни, проницателни филми. И нямаше начин някога да им ги покаже.

— Готови ли сте да тръгваме? — провикна се Габриела през гърнето с боклук.

Хипи приятелите на семейството от арт училището, семейство Розенфелд, ги бяха поканили на нещо като благотворителна вечер и те бяха решили да завлекат Ванеса и Руби с тях.

— Все пак къде отиваме? — попита скептично Ванеса, докато стояха пред галерията и чакаха такси. Тя си представяше, че ще прекара останалата част от вечерта, танцувайки боса около огън в някой парк със скулптури в Куинс, за да приветства настроението на пролетта или някоя също толкова незадоволителна мисъл на хипитата.

— На някакво място на име „Фрик“. Мисля, че беше на Пета улица. — Габриела започна да рови из безформената си чанта, която един приятел бе направил за нея от рециклирани гуми на трактор. — Имам адреса написан тук някъде.

— Да, това е на Пето авеню — поправи я Ванеса. — Знам къде е. — Тя беше напълно убедена, че там нямаше да има цял куп мъже, облечени в поли.

Определено не, но би било много по-забавно, ако имаше.

Ексцентричните във „Фрик“

Музеят „Фрик“ бил нюйоркската резиденция на Хенри Клей Фрик, виден индустриалец, производител на кокс и стомана. Господин Фрик бил най-големият колекционер на творби на европейското изкуство и след като починал, имението било превърнато в музей.

Благотворителната вечер под надслов „Добродетел срещу порок“ бе в гостната, огромна стая с дъбови стени, застлана с персийски килим, а по стените бяха изложени картини главно от шестнадесети век на художници като Ел Греко, Холбайн и Тициан. В средата на една от стените бе поставена една от бронзовите скулптури на Солдани, „Добродетелта триумфира над порока“, а в центъра на всяка една от големите кръгли маси, постлани с ленени покривки с кремав цвят, имаше по едно копие на същата скулптура, обградено с венец от виолетови лалета.

Не че някой обръщаше внимание на изкуството.

Жени, облечени в ушити по поръчка рокли, и мъже в смокинги обикаляха масите или стояха на бара, похапвайки късчета патешко месо, мариновано със сладко от сливи, и разговаряха за всичко с изключение на изкуството.

— Видя ли момичето на семейство Ван дер Удсен в рекламата на онзи нов парфюм? — прошепна Тити Коутс на Мисти Бас.

— Фалшивата сълза беше малко преиграване. Мисля, че снимката е била ретуширана, не мислиш ли? — заяви Мисти. Тя кимна многозначително, а точно в този момент Серена и Блеър влязоха с родителите на Серена в залата. Двете момичета се запътиха към бара, за да си вземат нещо за пиене.

— Твоите гърди трябва да изпъкват повече от моите. — Серена повдигна черната си рокля без презрамки „Дона Карън“, която бе заела от Блеър. Те носеха един и същ размер сутиен, така че тя си бе помислила, че роклята ще й стои добре, но всеки път, когато направеше стъпка, усещаше, че роклята се смъква надолу.

— Да, но ти си по-слаба. — Блеър не искаше да го признае, но розовата вечерна рокля „Мили“ на Серена постоянно се опъваше до скъсване под ръцете й и по шевовете на корсажа, откакто го бе закопчала. Тя все по-често чуваше едно малко пук, което конците издаваха, но роклята обещаваше да издържи, докато се приберат вкъщи.

Изглежда всички пиеха коктейли, но сервитьорите не можеха да бъдат открити никъде.

— Защо отново сме тук? — захленчи Блеър.

— Не знам. Това е просто едно от онези неща — отговори Серена разкаяно.

— Ами добре, ако тази година нямат водка „Кетъл уан“, си тръгвам — измрънка Блеър. Миналата година трябваше да се задоволи с „Абсолют“, която бе толкова старомодна, на практика праисторическа.

— Не е ли чудесно да видим тези две момичета отново заедно? — въздъхна майката на Блеър в ухото на госпожа Ван дер Удсен. — Никак не беше хубаво Серена да стои в онзи пансион толкова далече. Ние, жените, имаме нужда да бъдем близо до приятелките си.

— Да, така е — съгласи се госпожа Ван дер Удсен хладно и отклони поглед от коремчето на бременната Елинор. Тя и Елинор винаги са били приятелски настроени една към друга, но да имаш бебе почти на петдесетгодишна възраст беше просто вулгарно. А този дебел, шумен, мустакат инвеститор в недвижими имоти, за когото бе омъжена, — това беше трудно за възприемане.

— О, виж, ето я Мисти Бас. Да отидем и да я поздравим.

Мисти беше изоставила Тити Коутс, която спореше с дъщеря си Изабел за това дали трябваше да получи кола за дипломирането, или не и сега Мисти седеше сама със сина си Чък и клюкарстваха както обикновено. Тя беше студена блондинка, в златиста рокля на Каролина Ерера и с изключителни бижута на Хари Уинстън, а той беше тъмен, примамливо дяволски красив, облечен в сив костюм „Прада“ на зелени райета и с жакет.

Всъщност Чък наистина беше дявол и винаги търсеше нови начини да покаже злото у себе си. Но потърпете малко, ще стигнем и дотам.

— Наближава петдесетте, а е почти в седмия месец — прошушна Мисти на сина си. — Какво мисли приятелката ти Блеър за това?

Чък сви рамене, като че ли въобще го беше грижа. На невероятния новогодишен купон на Серена той се бе промъкнал до Блеър и й беше предложил да му се отдаде и така да загуби девствеността си, тъй като бил доста добър в тези работи. След категоричния й отказ, той бе побеснял. По-късно беше пробвал да бъде хомосексуален единствено за да преодолее скуката.